петък, януари 29, 2021

Културни сцени на политическото - Ивайло Дичев

Ивайло Дичев е популярно лице от екрана и за разлика от повечето такива, има какво смислено да каже. По причина, че мнението ми за света и нещата често съвпада с тезите, които защитава той, реших да си набавя тази негова малка книжка и да я погълна с удоволствие. Така и направих.

Книгата представлява сборник с кратки текстове (статии, есета?) със свободни размисли по различни теми, разгледани през окото на антрополог, който обича да разсъждава върху културата и политиката. Текстовете не претендират за категоричност и изчерпателност, а само намекват за интересни причини и обяснения за нещата от живота.

Разглежданите теми са достатъчно общи, за да попадат в интересите на повечето хора - за културата, местата, въображението и смъртта, за празниците, легитимността, тюмоса, народа, харизмата и смеха, за другадето, за единството, за чуждите и враговете, за равенствата, антропологията и разбира се - България.

Четох книгата доста бавно (150 страници за близо месец. Впрочем, цената от 15лв прави всяка страница да струва по 10 стотинки, само споменавам) и не беше възможно погледът ми да сърфира из текста като из роман. Статиите на Ивайло Дичев от "Културни сцени на политическото" са като своеобразно енфие за мозъка - има дразнение, има и награда, скрита зад него. Изказът и закодираните зад него идеи са точно толкова леко по-сложни от ежедневно мисленото и изговорено от повечето от нас, че хем леко те затрудняват, хем те карат да си припомняш първите значения на думите. Това дразнение отминава, когато получиш наградата си чрез разбиране на смисъла на казаното, което, неочаквано, се оказва на една и съща честота със собствените ти схващания.

В цялата медийна палитра от култури, от понякога очевидно глупави гледни точки, претендиращи за равна тежест с обективното, човек започва да изпитва почти физическа нужда някой авторитет да му потвърди, че е прав. В последните поне 10 години от обществено-политическия живот у нас рядко ми се случва да наблюдавам събития и решения, които да съвпадат с моята мярка за правилност, и затова то беше едно от големите удоволствия, които изпитах от прочита. Благодаря, проф. Дичев!:)

Откъс от книгата може да се прочете тук в сайта на Култура.бг.

вторник, януари 19, 2021

Убийство на игрището за голф - Агата Кристи

"Моята теория е истината — заяви тихо Поаро. — А истината по необходимост е вярна."

Това е историята, в която Поаро разкрива едно убийство с два трупа, а капитан Хейстингс се влюбва в Пепеляшка. 

Поаро получава припряно писмо с молба да помогне в охраната на богат французин, който е във вила на атлантическия бряг на родината си. Събира си куфарите и асистента и докато стигне, клиентът вече е недискретно мъртъв - по бельо, с наметнато палто, което не е негово, в полуизкопан гроб в игрището за голф и една камичка от самолетна стомана в гърба. С една дума - срамота! Крайно неприятна история, свидетели няма, жена му е намерена в спалнята овързана и припаднала, а прислугата нищо не знае и само сплетничи за комшийката от съседната вила. Разбира се, Поаро за нула време отся плявата от зърното и разкри какво се е случило, защото е гений, а ние с капитан Хейстингс тъпеехме в инфантилно недоумение пред серията от смени на заподозрения. Но при всеки случай, когато двама души имат сложни планове за едно и също нещо, може да се разчита, че оплитането им ще е по-лесно от разплитането им, особено за незапознатото с плетката око. Това е ключът - двата плана.

Припомних си защо някога, когато четох за пръв път книжката, не ми допадна чак толкова. Доста заплетена и на практика невъзможна за читателя сам да открие какво се е случило, кой е виновен и защо го е направил така. Накрая Поаро се подигра с глуповатия френски детектив, а младите се взеха. Честито!

пп

За всеки друг без художника това на корицата не би трябвало да е въпросната камичка, защото, както добре знаем от кръстословиците, камата е двуостър нож.

сряда, януари 06, 2021

Сборище на трубадури - Списание, Год. 11, Бр. 12

Много пъти хубавите работи или стават бавно, или изобщо не стават. Коледният брой на списанието беше дългоочакван и има да предложи интересни неща. Повечето, поне за мен. Ще обърна внимание само на една част от тях, която ме грабна най-силно, няма да издавам всичко.

  • „(Не)нормална история“ – Гергана Пожарски. Ситуацията, образите, обръщенията и като цяло езикът на героите – толкова много истина има тук.
  • „Моята блатна луна“ – Елена Павлова. Може да се каже характерен за авторката разказ и въпреки това с изненадващ финал.
  • „Сладолед с вкус на небе“ – Мартин Петков. Класическа фантастика с космически кораби, чужди планети и чаровни инопланетянки, които драскат чертички по пейките в парка. Внимавайте много за чертичките!
  • „Приказка за думата“ – Александър Карапанчев. По принцип не си падам много по текстове без случка, без разказана история, но тук думите извайват образи, сравнения, картини и това само по себе си е приятно за четене.
  • „Бягство към дома“ – Сесил Костадинова. Ето това вече е друга бира! Отново фантастика от онази, заради която хората се влюбват в жанра – за заселници, които са се отправили да колонизират нова планета, но нещо все не им се получава по план. Тази планета сякаш е опърничава жена, която пъди натрапника, в краен случай може да приеме само нещо, което е и отчасти нейно.
  • „Микро Бургас“ също ще задържи вниманието ви. Кратки и интересни.
  • „Операция „Акт на милосърдие“ – Франк Бьомерт. В превод на скромния ви домакин. За немците темата с Хитлер вероятно вече е достатъчно изстрадана, щом на този фон вече и те могат да се шегуват.
  • „Любимото ми убийство“ – Амброуз Биърс. И ако дотук не сте се засмели, вече се дръжте здраво, защото ще има търкаляне по земята и тупане с ръка за милост.:) Не е ли нелепо, какво смешно би могло да има в едно убийство? О, вие още нищо не знаете, само дайте на човека чувал, въже и крайно нетрадиционен чифтокопитен съучастник.
  • „Imago et Umbra“ – Христо Гошев. Нали ви споменах за истинската фантастика, за Космос и нашественици, за невероятни битки, за чест и загадки? Няма да повярвате, но днес в България има хора, които пишат адски добре!
  • „Гощавката у Еди-кой си“ (глава от романа „Дванайсет разбойници”) – Янчо Чолаков. Броят завършва с този текст и макар да е само част от по-голямо произведение, той си идва съвсем на мястото – да завърши, но и да подскаже, че това далеч не е всичко, о, не! Страшно зарибяваща частица криптоистория за Исус и апостолите, които ще видите в съвсем неочаквана светлина, и ще пожелаете страстно да четете още за тях, о да! Като за герои, за които е писано толкова много, няма да очаквате да ви изненадат, запленят, разсмеят и заинтригуват. Имат си загадка, тайна мисия, а подозирам и неочакван финал. Признавам си, че досега не съм знаел колко майсторски пише Янчо Чолаков, вероятно имам много да си наваксвам.

И на мен не ми се върва, че го казвам, но как е възможно да има толкова разкошно пишещи български автори?! Истински талантливи професионалисти! Този брой е явление, повярвайте ми.

Списанието може да се изтегли напълно безплатно от електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ще трябва да платите само част от времето си, за да забавлявате от сърце с историите в него.:)

понеделник, януари 04, 2021

Търновската царица - Емилиян Станев

Завършил във Франция лекар се прибира да практикува в родното си Търново, където се опитва да впише европейските си привички в почти ориенталската провинция. Баща му е умрял, но преди това е фалирал, за да го издържа да учи. Младият доктор Старирадев отваря успешна практика, сдобива се с нов файтон с кочияш, бързи коне, пушка и куче (за да ловува с новите другари от кафене "Торино") и две жени - едната е медицинската му сестра, а другата - млада и богата пациентка с туберкулоза. Както знаем от анекдотите, в такива триъгълници много често единият от ъглите е тъп. Кашата се забърква все повече, отношенията се изострят, неприятностите се засилват и никой не знае как би завършило всичко, ако не беше избухнала войната, която има свойството да помита дори съдбите на цели народи, камо ли на нашите скромни персонажи.

По принцип харесвам как пише Емилиян Станев, природните образи, картини, цветове и миризми (кой друг ще ви обърне внимание къде има свирчовина, за ловните кучета и жегата в лозята?), но тук не ми допадна особено. Много тъга, драма, неприятни човешки отношения - завист, ревност, омраза, страстно желание да обидиш, да нагрубиш, да направиш някого за срам и посмешище. Защо е нужно всичко това?

Извод: Човек каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи. 

Интересни подробности за едноименния филм, който е дори по-известен от книгата, има тук, а тук може да прочетете как и къде е излизала тази повест и какви са били очакванията на търновци.