Ад – Дан Браун

Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза. 

Поредна европейска гоненица за другаря Робърт Лангдъм и новата компания фигуранти около него. Фонът е Данте Алигиери, загадката е страшна, а злодеят е доста могъщ и е трудно да бъде спрян. Още повече, че вече е умрял и е задействал събития на някакво тайно място, които ще затрият половината свят. Или поне така си мислим в началото.

Като цяло книгата издиша дори за стандартите на чичо Дан. Клишетата са повсеместни, злодеят е умопобъркан, но гениален. Добрите имат късмет и са си... просто добри. Не вярвам някога да се начудя защо лошите в американските книги и сериали винаги оставят гатанки, с които да упътват преследвачите си. В духа на тази желязна традиция търсихме буквички, размествахме текстове, намирахме скрити предмети, коридорчета и тайници, препускаме с разни превозни средства от Флоренция през Венеция към едно друго място, което повече подхожда за финал на такава глобална история. 

Ако човек реши, може и да намери някакви плюсове от прочита на тази книга. Може би основно това ще са файдата да може да се социализира със съвременниците си, които е по-вероятно да са чели „Ад“ на Дан Браун, а не нещо по-майсторско, интересно или приятно за четене. Също така човек може да си припомни или научи какви ренесансови картини и статуи има из северна Италия, разни истории за дожи, катедрали и други такива щуротийки за обща култура.

За по-ясна представа каква е тая книга и дали си струва, ето две шепи линкове към блоговете на други хора, които са я чели:

Христо, Аз чета, Ирина, Борислав, Plushok и книжарница "Хермес".

Цифрова крепост – Дан Браун

Quis custodiet ipsos custodes?

В Агенцията за национална сигурност (АНС) в САЩ тайно от широката общественост е построен суперкомпютър с милиони процесори. Единствената му задача е по цял ден да разбива шифри по най-дърводелския начин – чрез налучкване и изчерпване на всички възможни комбинации. И машината започва да мачка всичко наред и да чупи шифрованата кореспонденция на всички терористи (и не само) по земното кълбо. Всички (без бедните терористи) са щастливи, докато един гениален японски математик не разработва алгоритъм, който не може да бъде разбит по метода на грубата сила. Невероятно, нали? При вида на софтуера обаче суперкомпютърът започва да хълца наистина се предава. Японецът заплашва да разпространи кода в интернет, ако АНС не признаят публично, че притежават компютър, с който четат тайната кореспонденция на света. Логично или не, японецът е издирен и убит толкова бързо, че не успява да каже каква е паролата за разшифроване на кода, наречен „Цифрова крепост”. Всъщност с това убийство започва действието. Има преследване из Севиля, Испания, находчиви идеи за намиране на непознат човек в непознат град, запознаване с основите на криптографията, измами, контра измами и перипетиите на двама сравнително млади учЕни, които без малко да се оженят накрая.

Обвиняват Дан Браун, че пишел по клиширана схема. Схема, която създава интригуващи и продаваеми трилъри? Нямам нищо против да чета такива схеми, още повече, че човекът е написал всичко на всичко пет романа. Не един с 10 изсмукани от пръстите продължения, а само пет, и то доста различни като теми и място на действието.

Ето мненията на още хора за същата книга.

Преводът е на Иван Златарски, който пак се е справил чудесно. Хубаво е също да се прочете неговия послепис, ще ви се изясни защо Дан Браун е писал точно по тези теми.

Изгубеният символ – Дан Браун

Увлекателна книга, не може да му се отрече на Дан поне това. На всичкото отгоре бях тръгнал да я чета с нагласата как много ще ми хареса и как после ще громя снобите, които си позволяват да се усъмнят в достойнствата на този тип лесно усвояема литература. (Естествено, за пореден път се видя, че нещата не са само черни или само бели и сега ми идва на ум, че книгата много прилича на яденето, което се продават в заведенията за бързо хранене - от време на време се намират малцина противници, но като цяло хората масово нагъват такава продукция и то с удоволствие.)

А сега малко кастрене.

• Мотивът на главния злодей за цялата епопея беше доста неубедителен. На нормален човек не би му отивало, ама ако си извратен маниак, можеш да си позволиш всичко и никой няма да дири смисъл и обоснованост в действията ти.

• Въпреки че леко дъха на „голяма конспирация” ми се струва, че другарят Браун е получил подобаващи финансови стимули от американската страна, за да излъска блясъка й. Предполагам, че е дразнещо всички мистерии да се случват все в Париж, Рим и Лондон, но пък да се мотаем цяла книга из центъра на Вашингтон и да слушаме колко е стар, величествен, културен и мистичен вече беше прекалено. Уважавам опитите на всеки да се пробва, но на тази писта (древност, загадки, ритуали, традиции, мистика и пр.) американците просто нямат шанс. Все едно да състезаваме Стефани Майер срещу Джоан Роулинг.:)

• Номерът с Великите Тайни беше блудкав. Само се загатват и обещават разни неща и накрая нищо не се дава в замяна. Доста тъпо и разочароващо.

• Изтезанията бяха просто смехотворни. Хората какви изтезания измислят, ехеей... Силно начало с една отрязана ръка и после нищо.

• Шифрите и начините за замаскирането им бях просто жалки, а би трябвало там да му е силата, там да е изпипал нещата. Хората се изненадват и очароват, когато им покажеш как с рационални и познати на всички средства може да се направи нещо да изглежда магическо. А замазани с восък надписи и после поръсени с прах са клоунада, а не загадка.

• ЦРУ-то пък за какво му беше притрябвало да го вкарва в действието, така и не разбрах. Кому беше нужно? Предполагам, че просто му е слабост.

Понеже обаче това не е задълбочена в каквото и да е книга, тези мои забележки не са важни. Аз я оприличавам освен на някакъв джънк фууд, също и на бира. Взимаш я и си я изливаш в гърлото. Така или иначе всички бири са почти еднакви, а пък който иска нещо по-изискано – да се ориентира към други напитки/книги.

Едно бяло волво прескочи бордюра, понесе се по пустия тротоар и рязко спря пред главния вход на библиотеката. От него изскочи привлекателна тъмнокоса жена, тревожно се огледа наоколо, забеляза бездомника и извика:
- Имате ли телефон?
„А бе, жена, аз нямам лява обувка”.

Като цяло ми се стори слаба история, но разказана приемливо зарибително, щом я изчетох за два дни.:) Явно Джордано Бруно, както започнахме да викаме вкъщи на автора, просто добре експлоатира славата си, докато хората още помнят „Шифъра”.

Метеоритът – Дан Браун

Популярен трилър-четерилър. От тези, в които главите са супер кратки и прекъсват многозначително след някоя тежка фраза или прозрение на главния герой. Подозирам, че по такива книги са правени филмите, с които си запълват програмата Диемите. Не мен поне не ми действат много убедително. Разбира се, има и истинска загадка, високи технологии. Героите ту ги спасява случайно попаднала наблизо подводница в средата на Северния ледовит океан, ту се измъкват от засади на Делта форс. Като на всичко отгоре не спират да бълват компетентни научни прогнози и да си играят с политическите драми около президентските избори в Щатите. Фрашкано е също така със секретни спътници, изтребители, лазери, подводници, компютри, хеликоптери, експериментални оръжия и дори факсове, че даже и един метеорит, който не е съвсем лишен от живот.

Хареса ми играта около автентичността на метеорита – истински е, фалшификат е, истински е, фалшификат е... И все с различни доводи и аргументи, кой от кой по-достоверни, които променят тотално посоката на действието и разсъжденията на читателя.

Смешно-досадни ми бяха педантично изброяваните имена и номера на транспортните средства и оръжията на героите. Може би Дан Браун ги е писал така изчерпателно, за да придаде достоверност, но за съжаление на мен те не ми говореха нищо. А пък и както казва Пелевин: „Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.“

Мен поне не можа да ме грабне особено, макар до последно да ми беше много интересно как ще се измъкнат главните герои и кои от второстепенните ще бъдат пожертвани. Книгата всъщност е направена много старателно, актьорът (Здравко Димитров), който чете българската аудио версия, полага доста усилия, но очевидно има различна представа от моята как трябва да звучи такава книга и в началото особено ми звучеше направо като декламация от тържество за края на учебната година. После оцених изразителното му четене, свикнах и спря да ми прави впечатление, но... „неприятното чувство остана“.:)

В сравнение с „Шифъра“ тази е може би с 1,5-2 единици по-слаба – прекалено много интриги в американските политика и тайни служби, лично мнение.