„Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот. Нали се сещате какво искам да кажа?“
събота, февруари 16, 2008
Форест Гъмп - Уинстън Грум
„Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот. Нали се сещате какво искам да кажа?“
петък, февруари 15, 2008
Лице в лице - Филип Финч
Криминална история, thrilling moments, гоненица из новопрохождащия виртуален свят. Много емоционална и изпипана работа. Представям си какво откровение е била, когато е излязла през 1995. Икона!:)
Няма да е кой знае какво предателство този път да кажа и няколко думи за историята, още повече, че цялото действие е предадено така, че читателят през цялото време е наясно какво става, но не и участниците в приключението.
Откачен сериен убиец избива сума ти народ, като жертвите му са все потребители от мрежата “Вербум”. (Интернет го има, но е само една от многото мрежи.) Намира ги той в чата, казва им какво ги чака и започва методично да ги отстранява – всеки по различен начин. Изобретателен като убиец и гениален като писач на софтуер. Тънък и непредвиден в плана момент е, че както жертвите му не го познават лично и не знаят от какво да се пазят, така и той не знае на кого се е заканил да го убие, знае само никове. И така би могъл да налети на някой, който го превъзхожда. Чисто теоретично.;)
Също много ми хареса как завърши книгата, защото при толкова нерви и изобретателност, щеше да е грехота да е от типа “пито-платено”, нашите биха, а лошите си получиха заслуженото и сега подсмърчат в ъгъла.
Хареса ми и защото стандартните криминални романи, трилъри и т.н. ширпотреба за зареждане с емоции, най-често са абсолютно кухи откъм философия. А когато си говорим за принципите на хората, които обитават виртуалното и новаторското им разбиране за света, тази книга обяснява много неща на достъпен език.
А преводът, преводът е невероятен. С толкова чувство, лични емоции и съпричастност е направен. Многото бележки в скоби на преводача Иван Златарски сигурно са служели на много хора като буквар в дебрите на виртуалната гора. Най-много обичам нещата да са лични.
Единствено, ако се поддам на неприсъщия ми максимализъм, книгата би могла да бъде още по-силна, ако я бях прочел преди 5 години.:)
“Повечето интерактивни потребители се скланяха към мнението, че прекомерната интимност на телефонния разговор потиска искреността на контакта и че хората са по-способни да се изразяват правилно, когато седят пред клавиатура.”
***
“Но нали това представлява животът в наши дни. Няколко умело вмъкнати записа в няколко подходящо избрани бази данни и името започва да се облича с плът.”
понеделник, февруари 11, 2008
Момиче за сто долара – Робърт Паркър
Е, взех я и я прочетох за три дни в градския транспорт. По малко сутрин и по малко вечер.
Много диалози с изключително кратки изречения, които дори не блестяха с кой знае какви остроумни бисери от речниковия фонд на професионалните биячи и скъпо платените проститутки. Защото само това има в книгата. Нито бой, нито платена любов. Само едносрични глуповати разговори и ядене на понички. (В пантеона на американските богове поничката с дупка сигурно заема някоя от най-челните позиции.) Е какво толкова могат да ми кажат подобни хора, очевидно е – нищо.
Скалъпена в междучасието история, престъпникът и детективът се конкурираха по глупави действия, загадката беше една никаква, мотивите – още по-неубедителни, а бе въобще…
Рядко тъпа книга. Не я четете, със сигурност ще съжалите.
сряда, февруари 06, 2008
Лутащи се мравки – Иван Попов
Малко от към скорост на действието и подредба на сцените ми беше странна, иначе идеите с пръст не могат да се пипнат. Прилича на саката черно-бяла крава. Има си участъци, които са си очевидно силни и издути, но има и някои рязко контрастиращи, които някак сивеят и хлътват като поразмислиш. А на места, където аз очаквам действие, то пък всичко забива и нишката е като ампутиран крайник.
Усещам, че ще кажа силни лоши думи, а книгата (и гениалния и автор най-вече), не ги заслужават. Затова ще изчакам малко и друг път ще пиша не първи, а по-скоро отлежали впечатления.
При всички случаи книгата е интересна, оригинална и се чете бързо. Може би оригиналността и е най-същественото. Пък и аз обичам да чета за това каква пародия са научните институти (или поне у нас), за военни операции, които се объркват катастрофално, за момчета-хакерчета, които от добри намерения събарят правителството и даже и не разбират. Също обичам да ми се говори за научни новости и алтернативни на общоизвестните клонове на познанието, но без да се обясняват. Ако са разказани увлекателно като тук, човек започва сам да търси и постепенно да събира пъзела. Малко по малко със собствени усилия е по-интересно. Неформални компютри или пък как се играе четиримерен тетрис, а?;)
И друго, стилът седи малко като на текст, превеждан от руски, ама само малко.;)
По-добре прочетете пак „Хакери на човешките души“. 2х“Хакерите“+1х“Мравките“ е добро, здравословно съотношение.
Апропо, много удачно заглавие, като ръкавица лепва.
"Времето на тесните специалисти безвъзвратно отмина, за да дойде времето на комплексните модели. Сега много по-добри резултати се постигат, ако човек просто развива някоя абстрактна теория или модел, и то най-добре не една, а няколко свързани една с друга теории, и да се оглежда наоколо за евентуални техни приложения."
понеделник, февруари 04, 2008
Капан за мишки – Александра Маринина
И друго имаше. Броят на финтовете, потеглянията на разследването по лъжлива следа беше може би точно колкото трябва, ами просто аз не съм свикнал на такъв реалистичен тип разследване на престъпление. В повечето криминални истории обикновено детективът започва от едно място, някакъв неопровержим факт, и напредвайки по тази нишка, разплита загадката. А аз винаги съм се чудил, ами ако е сгрешил? Защо става все така, че никога не започват от начало, след като половин книга са вървели по грешната следа? А тук беше по-истинско поне от тази страна.
Леко ме подразни какъв добродетелен образ беше докарала авторката на кварталния милиционер и главен герой Игор Дорошин. Вярно, че той разкри всичко почти сам и сред толкова злодеи, някой трябваше да компенсира с човечност, но все пак… Не стига, че го беше “натоварила” да гледа пет котки в апартамент, да тича всеотдайно според капризите на маминка, да се грижи за пенсионерите от квартала, да върши какви ли не благодеяния, ами накрая го уреди и с мадама, която схваща всичко от половин дума. Не, няма справедливост на този свят.:)
А иначе историята не беше лоша. В края на седемдесетте в Москва са извършени серия убийства на малки деца и за тях е арестуван, но не и осъден, милиционер, който изповядвал някакви нови, чужбински методи за разкриване на престъпления. Не бил осъден, защото го освидетелствали като невменяем и прекарал живота си надрусан в някаква селска психиатрия. След 30 години обаче се разбира, че той е бил абсолютно здрав и невинен и е бил използван за изкупителна жертва. Остават въпросите от кого и защо? За изчистване на името и психиката си, неговият син се заема с неофициално разследване, което по стечение на обстоятелствата води Дорошин, на когото пък това изобщо не му е работа. Но все пак, руският Супермен разнищи всичко. Тип-топ, жит-так, айде лека нощ.
Разговор по телефона:
- Боледуваш ли? Ами тогава… трябва да се лекуваш – разтревожен, посъветва ме той.
- Трябва – съгласих се аз.
- А ти лекуваш ли се?
- Лекувам се.
- Добре ли се лекуваш, правилно ли?
- Е, както умея.
- Сам ли?
- Сам.
- Сигурно не се лекуваш правилно – дълбокомислено заяви Семьонов. – Че то какво е това лечение сам? За такова нещо е нужна добра компания.