Доклад на малцинството - Филип Дик

„Наличието на мнозинство логически предполага наличието на малцинство“.

Това е новелата на Филип Дик от 1956та година, по блед мотив от която е направен страхотният филм "Специален доклад" (2002) с Том Круз в главната роля. Като за филм опростеното заглавие може и да върши работа, но за новела не става по никой начин. С каква дума ще обясним другите доклади, тези на мнозинството, защото те бяха не по-малко важни?

Общото между двете се оказа май само идеята за предпрестъпленията. Някога в бъдещето след англо-китайската война, когато човечеството вече живее на няколко планети, хората на Земята откриват трима идиоти, които макар и да са тотално непригодни за нормален живот, всички имат едно много важно качество - виждат на кратка дистанция напред в бъдещето. От полицията успели да създадат нужната техника, която да пресява виденията им и да издава "карти" с присъди на хора, които в най-близко бъдеще са щели да извършат престъпление. Арестите се случват преди престъпленията и така обществото заживява в един блажен свят без насилие. До момента, в който създателят на цялата precrime-система не получава от машината карта, на която пише неговото собствено име, че даже и името на жертвата (напълно непознат човек), която ще убие. От тук нататък в творбата на Филип Дик (и за разлика от тази на Спилбърг) играта е да се открие каква е логиката на събитията, кой е прав, кой лъже, има ли предопределеност и можеш ли да откажеш да извършиш нещо, което гадателите на бъдещето казват с вот двама на един, че ще извършиш. Решава логиката, също като в разказите на Айзък за законите на роботиката.

Много приятно за четене и слушане, а разликите с филма го правят още по-интересно, защото и до края не знаеш колко голяма точно ще бъде разликата.

Диамантената ера – Нийл Стивънсън

„Добродетелта е коренът, богатството е резултатът.“

Роман, за който казват, че е за епохата след тази на киберпънка. Югоизточна Азия е все така бурна и размирна, само че за разлика от при Гибсън, сега интересното е в Китай. Там се раждат най-новите нанотехнологии, които не са екзотика, а ежедневие – храната, дрехите и въобще всичко от първа необходимост се произвежда от Синтетичните компилатори. Историята се точи десетина години, през които различните сюжетни линии на заговори, революции, улична престъпност, благородници на бъдещето и семейни драми все някак успяват да се срещнат. Картинката прилича на дърво, което постепенно разглеждаме от най-тънките му клончета надолу към ствола. Отделните линийки се срещат и обединяват, кои по-рано, кои по-късно, докато накрая не остане само една, най-важната. Тя е подплатена с големи количества конфуциански размисли на двама от героите, които придават на това пътешествие към корена изисканост и правят купищата информация за бъдещето по-лесно смилаеми, когато ги пречупиш през оптиката на късите универсални мъдрости на Учителя. Момиченцето, което е вербувало вниманието ни от самото начало, успява да се превърне в истинска главна героиня с всичките и полагащи се права, бонуси и негативи. Нейната приказна епопея завършва с нещо, което напълно подобава на ценностите от приказките и пак подобно на тях оставя много важни второстепенни въпроси без отговор.

Нийл не се помайва особено много, когато реши, че действието му е заорало. Веднага насипва достатъчни количества секс и насилие, за да върне вниманието на читателя от буренясалия черен селски път обратно на магистралата без ограничения на скоростта. Демек – по-голямата част от книгата се чете много бързо, но има моменти, които те приспиват с половин страница. Изглежда в книгата са събрани повече неща, отколкото може да побере един роман, без да се разпокъса на несъбираеми парчета и да озадачи читателите си. Има изобилие от подтемички, за които си викаш: Е, това пък за какво му беше?

Книгата ми се вижда по-слаба като идеи и начин на поднасяне от „Снежен крах”, но може и да ми се е сторила такава просто защото не е засегнала темите, които са ми по-интересни.

Конфуций е голяма работа.

Няколко цитата за схващане на атмосферата при Ел.

И няколко от мен:
Увеличаването на знанията е коренът на всички други добродетели.
***
Беше почеркът на възрастен човек, който разбира превъзходството на гравитацията над всичко останало и който - след като е установил границите на собственото си достойнство - предава повечето от посланията си посредством нюанси.
***
Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за пръв път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.
***
Такова облекчение е да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.
***
В една епоха, в която абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта.

Човекът, който се усмихваше - Хенинг Манкел

Хенинг Манкел е особен автор - възрастен, може би вдетинил се до наивност идеалист, който дори присъстваше на борда на един от корабите от злополучната флотилия турски кораби, която опита да пробие израелската блокада около Газа заради едната медийна популярност. Но въпреки това изглежда по някакво стечение на обстоятелствата се оказва много добър продавач на стоката си. Една страхотна статия за Манкел и немските екранизации на романите му тук.

За феновете на Манкел казват, че обичали тежката меланхолия на шведските детективи, техните пороци и невротични изблици. Комисарят Курт Валандер привличал най-вече с човешките си недостатъци. Защото той всъщност е един тъжен, застаряващ и леко алкохолизиран комисар, който работи до пълно изтощение.

Хенинг Манкел разказва бавно, мудно, меланхолично. Героите в романите му често са тъжни и на ръба на отчаянието. Разказва простичко, в престъпленията, които описва, няма нито нещо изобретателно, нищо особено кърваво. Та нали обикновено това привлича читателите? Защо тогава тези делнични криминалета се радват на такава огромна популярност? Защото героите са близки на шведската и немска публика? Защото създават тръпка на надвиснала опасност дори там, в най-подредените европейски държави? Аз поне не знам.

А историята този път е за нелегална търговия с човешки органи за трансплантации на черно. Почеркът при първите три жертви е доста странен - с №1 е инсценирана автомобилна катастрофа, №2 просто е застрелян трикратно от упор, а №3 получава противопехотна мина заровена сред розите в градината й. Изящество и почти забележима последователност в стила.

Не знам за другите фенове, ама на мен не ми хареса особено.

Големият удар – Пол Ердман

Money can buy anything.

Когато политиците на грамадна страна като Щатите решат да променят курса злато/долар заради някакви си свои вътрешни нужди и съвсем случайно информацията изтече до ушите на няколко спекуланти от различен мащаб, плановете излизат от контрол и времената стават мноого интересни. Романът е една изящна история за това как се печелят много-много пари за много-много кратко време. Още за това как обикновено малките играчи отнасят негативите от играта си с големите. За това как хората от часови зони +2 и нагоре рядко оставят възмездието в ръцете на съдбата. Или по-скоро това са нещата, които ми харесаха на мен. Защото всъщност това е история за банки и финансови операции.

Самият Пол Ердман (името е достатъчно еврейско, нали?) не ги разказва току-така тези клюкини от кухнята на швейцарските банки и неговото не са просто красиви приказки за халифи, валути, злато и затвори. Бил е президент на швейцарска банка през 60те, която обаче успява зрелищно да фалира след спекулации със сребро и какао. За голяма изненада на роднините му от родния американски континент, в Швейцария той е обвинен, осъден и пратен в затвор. Полежал там осем месеца, след което го пуснали под гаранция, при което първата работа му била да хване самолета за Щатите. Естествено, получил допълнителни няколко години към присъдата, но така и повече не се върнал в Швейцария, за да благоволи да си ги излежи. Отвъд Голямата вода го ударил на писателство и се превърнал в най-голямата звезда на фронта на финансовите трилъри.

Холандия? Опитахме и там. Условията не са лоши. Но хората са тъпи и коварни. Холандецът се ражда с мошенически инстинкт, който се утвърждава с възрастта. Пробвахме и при французите. Твърде сложно. При германците. Прекалено германско.
***
Финансовата паника е интересен процес. Като никое друго събитие измъква на повърхността плъха, скрит в човешката природа.

Много приятна книга, на която си струва човек да сипе малко морски пясък между страниците.