Сидхарта – Херман Хесе

Не знам защо, обаче напоследък, колкото четива започвам, и все се изненадвам, когато в началото си книгата ми се струва една (скучна, глупава и безполезна), а като я довърша – съвсем друга (мъдра). Все едно за пръв път чета произведения от майстори разказвачи.

Всеки знае нещо за Сидхарта. Някои са чели Зелазни, други са гледали Малкия Киану, трети си падат по йога, източни религии и учения. Обаче се басирам, че такъв Сидхарта, като този на Хесе, не познавате. За моя приятна изненада въпреки притчо-приказния си характер и оскъдицата на диалози, книгата е много приятна. И въпреки, че се разправя за спокойната и пацифистка натура на хубавеца Сидхарта, мисля, че си е една много мъжка книга, мъжки начин на мислене има вътре.

Кой друг иначе би се похвалил, че разбира силата и прелестта на двуредието от разговора на Сидхарта с Камала?

– Но какво всъщност умееш?

– Умея да мисля, да чакам, да постя.

Хареса ми също твърдението, което убягва на толкова много хора - светът е съвършен във всеки един миг.

А пък вкъщи взеха да ме подиграват, когато им казах, че Сидхарта е прекарал три години при саманите – мършави и дрипави мизерници, които си въобразяват, че се занимават с най-висшата наука. (Апропо, редовната докторантура в българските университети е три години.;)

Има някаква прилика с Empire Star и с различните видове съзнание, през които еволюираше главният герой, само че тук са различни видове разбиране на света. На един и същи свят. Защото едни и същи обективни неща човек може да ги разбира по различен начин през различни периоди от живота си. Какви са хората, какъв е смисълът на живота, какво е познанието, кое е ценно и кое не, как се стига до най-висшата истина, как се лекува заблудена душа, за единствената дума ОМ и други подобни. Сигурно и на вас ви се е случвало да имате различно схващане по тези въпроси през годините.

Силна книга, над която може много да се мисли, но самостоятелно, без диалог, защото както Сидхарта казва на най-добрия си приятел Говинда:

Мъдростта е несподелима.

Звездните рейнджъри - Робърт Хайнлайн

В началото книгата ми приличаше на това как малките деца преразказват военен филм или как режисьорите на касови екшъни си представят света, което е същото. В изложението и на двете групи се отделя много внимание на оръжията, униформите (тук – на костюмите на десантчиците), тренировките в лагерите за подготовка, строгите, но справедливи началници и злите глупави буболечки, които искат да ни завладеят. Дотук добре, казвам си аз. Впоследствие ще му намерят на главния герой и една блондинка от разузнаването, а пък най-добрият му приятел ще се спомине във финалната битка за вселенско надмощие. Защо да се занимаваме с морал и щекотливи въпросчета като това “Има ли въобще смисъл войната и ако да, какъв е?” и “Кой да има право на глас и защо?”.
Оказа се, че съм бил леко в грешка. Ама само леко, защото в книгата ги има и двата нюанса. Оказа се, че се спомина майката на героя, а всички жени по корабите бяха отделени от пехотинците до такава степен, че даже и на снимка не можеха да се видят. Най-добър приятел нямаше, но пък финалната битка си я биваше, защото хем имаше много жертви, хем нашият се прояви. А враговете не само, че бяха някакви противни безмозъчни инсекти, ами директно бяха кръстени Дървеници.
По-интересното за мен обаче беше философията на този военен епос. Имаше някои много интересни за обсъждане и размисъл твърдения и затова всичките ми цитати са в този дух.
Според Хайнлайн например, право на глас трябва да имат само хората отслужили доброволна военна служба.

“При нашата система всеки гласоподавател и всеки държавен чиновник е човек, който е доказал чрез своята тежка доброволна служба, че поставя благоденствието на колектива над личната изгода.
И в това се състои единствената съществена разлика.
Той може да не блести с мъдрост, може да греши и да се отклонява от гражданската добродетел. Но средното му постижение в голяма степен е по-добро от това на всеки друг клас управници в историята.”***
“Майор Рид саркастично се ухили.
— Никога не съм бил в състояние да разбера как един тридесетгодишен тъпанар може да гласува по-благоразумно от един петнадесетгодишен талант… но така е било във времената на «божественото право на обикновения човек». Няма значение, те са платили за глупостта си.”
Също много ми хареса, че от възпитателната система не бива да се изключват физическите наказания, защото болката е един от най-съвършените възпитателни механизми, които природата ни е дала. Тълпите социални работници, психолози и т.н. сволоч са сбирщина от бездарни идиоти, които по никакъв начин не биха могли да помагат при възпитаването на подрастващите. И не само това, ами те ще бъдат и една от причините за срива на настоящата система, като са допуснали да се появи едно почти изцяло неграмотно, необразовано и малокултурно поколение. (А да видим!)
Моралното и нравствено ценното пък ги обясняваше като производни на животинския инстинкт за самосъхранение.

“Нравствеността — всички валидни морални норми — произтича от инстинкта за самосъхранение; моралното поведение е поведение на оцеляването, което стои над индивидуалното равнище — както е при бащата, който умира, за да спаси децата си. Но тъй като напрежението поради пренаселване се получава в резултат на процеса на оцеляване за сметка на другите, то тогава войната, понеже и тя започва в резултат на демографския натиск, произтича от същия наследствен инстинкт, който поражда всички морални норми, приемливи за човешките същества.”
Или пък:

“Обществената отговорност над семейно, или най-вече над племенно равнище, изисква въображение, защото тя предполага преданост пред абстракции, каквито се явяват себеотдаването, вярността и всички по-висши добродетели, които един човек сам трябва да развие в себе си; ако те му бъдат наложени насила, той ще ги отхвърли.”
Имаше и много други интересни твърдения, но стига толкова, че и без друго пак се олях с обема.

GENERATION "П" - Виктор Пелевин

Наскоро се хвалех как обичам в книгите да има разказана случка. Е, в тази няма или по-точно има малко някакви случки, но те са между другото. Ще питате как така, между кое друго, а аз няма да мога да отговоря.

Книгата е феноменално добра, пророческа, дори “добра” изобщо не подхожда за това четиво. Бих го нарекъл учебник, ако думата не беше обременена със значението на глупава омразна книга, издадена за пари и съдържаща неща, които почти всички знаят, а които не ги знаят, пък никога няма да им потрябват, но никой от всички тези хора не държи да бъде изпитван върху съдържанието. Учебник, в смисъла на книга, която те учи на неща, които със сигурност не си знаел, или най-много да си подозирал част от тях. Факти, умения, които задължително ЩЕ използваш, ако искаш да се спасиш, да оцелееш и да запазиш собственото си независимо съзнание, живеейки в Матрицата. Книгата е много по-близо до философски разсъждения за рекламата, медиите, управлението на света и това, което движи и мотивира хората в действията им. Просто Пелевин, Пелевин, братя блогъри!

Всичко е полято с водка, религия, стрити сушени мухоморки и разни други психостимулатори, но то е само за спойка и по-лесно преглъщане на материята. Нещо като да скриеш горчиво хапче в лъжица с нещо по-познато, за да се излъже детето-пациент да го изпие.

Има едно много добре синтезирано обяснение на орануса и философията му, но въпреки огромното ми желание, мястото в блога няма да стигне за постването му. Това описание за мен беше и основната полза и радост от прочетеното. Толкова е добро, че всеки опит за сравнение може само да намали блясъка му. И естествено, най-хубавото му е, че тази философия е абсолютно вярна. Без изключения, без смекчаване – едно към едно – а никой не и обръща сериозно внимание, дори с лечебна цел. Простете, ако съм по-неясен от обикновеното, цитатите наистина са прекалено обемни. Ето все пак и малко трохи:

Най-важният откъс, при Иван Попов. Не смейте да го пропускате!!!

***

“Да ти кажа, на простаците, дето не знаят как стават тия работи, им е по-лесно. Те даже си мислят, че има различни канали, различни телевизионни компании... Обаче простакът затова си е простак, нали така?”

***

“Настроението му се скапа съвсем; дощя му се късче жива човешка топлинка. Той отби от потока коли към близката автобусна спирка и спря. На пейката под козирката седяха една неподвижна бабичка с кошница в скута и четирийсетинагодишен къдрав мъж с мокра военна куртка и шише бира в ръка. Като прецени, че в мъжа е останала достатъчно жизнена сила, Татарски свали стъклото, опря небрежно лакът на него и каза:

- Прощавай, боец, знаеш ли наблизо магазин за ризи?

Мъжът вдигна глава. И очевидно разбра всичко, защото в очите му заблестя студена бяла ярост. Краткото споглеждане бе изключително наситено с информация - Татарски разбра, че мъжът е разбрал. А мъжът очевидно бе разбрал дори че Татарски е разбрал, че е разбран.

- Кандахар беше по-кофти - каза мъжът.

- Простете, не разбрах.

- Казах - каза мъжът и хвана шишето за гърлото, - че Кандахар беше по-кофти. И никаква прошка за тебе.”

***

“Често става така - говориш с някого и наглед уж думите му ти харесват и ти се струва, че в тях има някаква истина, а после внезапно забелязваш, че фланелката му е излиняла, че обущата му са скъсани, панталоните му са кърпени на коляното, а мебелите в стаята му са евтини и охлузени. Вглеждаш се по-внимателно и виждаш навсякъде невидените дотогава следи на унизителна бедност, и разбираш, че всичко, което събеседникът ти е направил през живота си, и всичко, което е мислил и ремислял, не му е донесло онази единствена победа, която си желал така пламенно през онова далечно майско утро, когато, стиснал зъби, си се зарекъл да не изгубиш, макар още да не ти е било съвсем ясно с кого играеш и какъв е залогът. И макар оттогава тези неща да не са ти станали по-ясни, веднага губиш интерес към думите на събеседника си и ти се ще да му кажеш за довиждане нещо приятно и по-бързо да си тръгнеш, та най-сетне да се заемеш с нещо, което си струва. Така действа в душите ни изтласкващият уау-фактор.”

***

“- И изобщо - бързо добави Морковин - нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.”

п.п. Четох и писах с ясното съзнание, че с преводача сме роднини, а не го потърсих за хартиен екземпляр и похвали за добре свършената работа, а четох всичко от монитора.