Земното минало. Трите тела - Лиу Цъсин

Жените трябва да са като водата, да преминават през всичко.

Китай в разгара на Културната революция и Китай днес. Няколко учени, които са извършили немислими от морална гледна точка неща, и други, които трябва да посрещнат и отиграят непосилно високата топка - най-голямата заплаха в историята на човечеството. Още повече, че влизат в играта при уж вече обявен мат. Има и една особена компютърна игра, която прави преговор на избрани глави от историята на математиката, както и това дали има решение задачата за определяне поведението на (звездна) система от три тела (макар реално в книгата да бяха четири).

Книгата се чете с усилие. Не е нещо, по което погледът да се плъзга като по гладка водна повърхност, и да поглъщаш страниците жадно и без насита. Физиката и нейният език математиката не са такова нещо, а са точно нещото, което придаде красота и елегантност на творбата. Сгъване и разгъване на протон в 11 измерения, използване на Слънцето като усилвател на сигнали... Да, чуждоземната заплаха можеше да се резюмира в няколко реда, но нали в това е майсторството на разказвача - така да поднесе историята, че да я превърне от две съобщителни изречения в целодневен опиум за ума на жадния за нова качествена фантастика фен.

Иска ми се да споделя и няколко неща, които не са най-важните и представителните за книгата. Едното е за забележителното качество на превода на Стефан Русинов, а другото е за неговия друг проект - подкастът "Бележка под линия". Адмирации и за двете! Ако ми имате доверие, обърнете им внимание. Ако не - пак.

Книгата е обрала едни най-големите награди в жанра - "Хюго" и "Курд Ласвиц". Разказва за осъществяването на лелеяния първи контакт с друг разум.

Сбогом и до скоро - Джефри Дивър

Това беше третата книга, която ми попада от автора след "И няколко червени рози" и "Списъкът "Октомври", но беше най-стресиращата с целокупната си неадекватност. Не може да си пълнолетен и да пишеш така, просто не може! И ако кажем, че сюжетът беше съшит с бели конци, то това би било направо комплимент. За логиката и недостоверността в действията на героя няма да коментираме, а пък за превода - съвсем.

Първоначално си помислих, че това е някакво произведение на ранната му младост на г-н Дивър, което е подхвърлено на издателите, за да се запълни някоя дупка в творческото му вдъхновение. Един вид, ето, млад съм бил, не съм знаел как се правят нещата, пишете с дребен шрифт, че съм бил на 15, когато съм го писал, и ме оставете на мира още една година, за да ви съчиня нещо истинско. Е, нищо подобно, романът оригинално е написан през 2020, когато авторът е бил на 70 години и е имал опита на десетки написани романи.

Дали скоро ще чета пак нещо от Джефри Дивър? Ха-ха!

PS. Книгата разказва за това как частният детектив Колтър Шоу доброволно и под прикритие постъпва в някаква комуна за психопомощ в горите на американския запад, за да разкрие "грандиозно престъпление". По тази си странност може да ви заприлича на "Труден за убиване" от Лий Чайлд, с разликата, че в другата поне имаше някакъв екшън и Джак Ричър биеше лошите с една ръка зад гърба като в сериал по Диема. В тази и това няма, шеметен фарс, казвам ви.

Екипажът на "Пандора" - Майн Рид

"Екипажът на "Пандора" е приключенски роман от Майн Рид, който разказва за съдбата на останките от едноименния кораб, превозващ роби от Африка за Бразилия, който претърпява пожар, а оцелелите са едва няколко души, сред които капитанът Бен Брайс и юнгата Уилям. Двамата трябва да се справят сами сред опасностите, които произтичат не само от дивата природа (Атлантическия океан и акулите в него), а и някои от останалите оцелели, които не са никак благопристойни, да не кажем, че направо ги избива на канибализъм. Рискове, премеждия, изненадващи обрати, справяне с опасностите само със собствените сили и воля, накратко - благородна и възпитателна история, която завършва с подобаваща форма на хепиенд.

Книгата е издадена през 1864, когато премеждията из морета и океани вероятно са били най-популярния и достъпен риск, с който човек да забогатее бързо или да се изгуби безследно. Може да продаваш роби, да пиратстваш, да ловиш китове, да търгуваш. А може и да се удавиш като куче при първата буря. Вероятно такива четива са си останали подходящи за онова време от преди два века и сега ще е рядкост да ги хареса някой младеж, но пък кой знае, нека отроним някоя положителна дума, пък каквото страници покажат.

Хроника на болката - Иво Иванов

Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно... след мазолите.

"Хроника на болката" е най-новата книга на забележителния Иво Иванов. С годините подписът  под неговите истории "Иво Иванов, Канзас" се беше запечатал в много умове като запазена марка за умело разказване на неподозирани човешки драми и проявления на силата на човешкия дух. Нормално е да се очаква, че след толкова десетилетия писане, човек може да има известна умора или изчерпване, да ползва все едни и същи инструменти, или да обеднее откъм любопитни сюжети. Обикновен човек може би, но не и Иво. Едни от най-силните, най-запомнящите се негови истории съм открил именно в последния му сборник, а една от най-големите ("Безкраен мандат") можете да чуете лично от него в канала му в youtube:

 

Много неща могат да се кажат за книгата и автора и все ще са бледи. Прочетете историите му, те са нестандартни, някаква смесица между журналистическо майсторство и такова на опитен белетрист. Никой в България не пише така. Най-добрата реклама на произведенията му са самите те и колкото и да разчитате, че някой може да ги резюмира или облече с кратък етикет, знайте, че това не е възможно. Може да прочетете, че това са просто спортни разкази, и това ще бъде непълно. Чрез страниците си Иво издига и развива емпатията, смелостта и решителността, възпява хуманизма. Ако не сте се просълзявали след някоя от историите му, ще сте от малцината такива читатели.

Адвенчърмен: Краят и всичко след това - Мат Фракшън и Тери Додсън

"Студио Артлайн" са се доказали пред мен като титани в българския книжен бизнес, които смеят да издават произведения, за които никой друг няма куража, включително комикси. Качеството на комиксите е важен знак за нивото на развитие на една страна.

Този път попаднах на нещо, което ме грабна с корицата и добре нарисуваната история. Не знаех нищо за самия комикс или авторите му, както и не подозирах, че то всъщност история много-много няма, поне според моите мерки. Ще чета ли друг път още за Адвенчърмен? За нищо на света.

Както и да е, има други с по-подробни и по-положителни впечатления като Супер герои България и Книжни криле.

Посланическото градче - Чайна Миевил

Човешките езици са нещо, което за мен е доста любопитно, а чуждите езици и мисленето чрез тях - още повече. Затова и посегнах към тази книга от непознат за мен автор, от една страна името му фигурираше сред лауреатите на престижните фантастични награди, а от друга пък критиката казваше, че това е точно роман за езика. Макар дискретно да премълчаваше за какъв точно език.

Изненадах се, че действието напредва твърде мудно за съвременен роман. Успяваше да ме приспива от половин страница в продължение на няколко месеца. В цялата първа половина от обема на книгата читателят все още не беше станал свидетел на нещо грабващо, нямаше истинска завръзка, а само се полагаха основите на света на Посланическото градче. А той е доста, доста странен. На планетата, на която хората са установили някакво съвместно съжителство с ариеките, наричани още Домакини, живеят както обикновени хора (като главната героиня и разказвачка от първо лице Ейвис), така и специалните Посланици. Те са винаги двойки от еднояйчни близнаци, които са отгледани и обучени със специалната цел да могат да мислят и говорят в едновременен синхрон, защото само по този начин речта им може да бъде разбрана от ариеките. Речта на ариеките била такава, състояща се от две компоненти, които обикновен човек не би могъл да произнесе, нито пък които е да е произволни двама едновременно. За тази реч не само синхронът на мисълта е основополагащ, а и истинността, защото ариеките не могат да лъжат. Те просто не могат да мислят и произнасят неща, които не съществуват. Затова понякога си създават по изкуствен начин ситуации, за да могат да ги включат в езика си и да ги изговарят и разсъждават за тях. По такава причина и с едно свое действие Ейвис се оказва част от езика на Домакините и всичко изглежда донякъде смилаемо и разбираемо, или поне докато в градчето не пристигат посланиците ЕзРа, които щом заговорят на речта на ариеките, и то без значение какво казват, се случва нещо страшно, което ще наруши цялото вековно равновесие и разбирателство между расите.

Езикът може да бъде дрога за ума. А какво може да бъде лъжата?

Чайна Миевил е доста странна птица:

Брит-Мари беше тук - Фредрик Бакман

Винаги е толкова приятно, когато някоя история те грабне и забрави да те пусне до последната си страница, чак на която научиш защо заглавието ѝ е такова. Искрени вълнения, изненади и някаква немалка степен на припознаване за всеки интроверт. Този път вълненията бяха около съдбата на Брит-Мари, която познаваме от „Баба праща поздрави и се извинява“. Тук Брит-Мари е във водовъртежа на семеен разрив, който я изхвърля на непознат бряг - близкото градче Борг, където тя е изпратена от Бюрото по труда да започне неясна работа в Развлекателния център, който е на практика затворен. В Борг, впрочем, има и доста други неясни за Брит-Мари работи. Защо някакви деца играят футбол на паркинга и го наричат игрище, а себе си - отбор. Защо възрастните напускат, а смесеният магазин е и поща, пицария, авторемонтна работилница, кафене и какво ли не още. Има още странни обитателки с бели бастуни, куче и тъмни очила, които не са чак толкова безпомощни, колкото изглеждат, плъх, който вечеря обелени сникърси точно в 18 часа в чиния и със салфетка, разни мъже и жени, по-млади или по-стари, като у всички тях остава нещо поне малко променено след общуването им с Брит-Мари. Все нещо остава, най-малкото чистота, подредени прибори и бикарбонат навсякъде. Защото Брит-Мари беше тук.

А в книгата се разказва и за футбол и доста ще ви помогне да се ориентирате в характерите на хората, ако имате поне бегла представа кои и какви са Ливърпул, Манчестър Юнайтед и Астън Вила.

- Майка ви за кой отбор викаше? - прошепва тя.

Сами се засмива, сякаш отговорът се подразбира, и отговаря същото, което всички синове на майки отговарят на този въпрос:

- За нашия.

***

- Къде би застанал Сами?

Омар не отговаря веднага и тя повтаря:

- Къде. Би. Застанал. Сами?

- Между нас - отговаря задъхано той.

***

Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като "дипломатични". Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не се опитва повече да го удря с чантата си.

PS. Особено забавно ми стана след като прочетох книгата и забелязах, че на простора срещу мен прането изглежда така: