Цветният воал – Съмърсет Моъм

До прочитането на тази чудесна книга стигнах по начин, който Стив Джобс нарича “да свържеш точките” в прословутата си реч в Станфорд. Случват ти се разни неща, които привидно нямат нищо общо, но в крайна сметка се навързват сами. В този случай точките бяха Едуард Нортън – филмът “Цветният воал” – ремонтът вкъщи, който изкара на бял свят книгата – и особата, която ми я измъкна под носа точно при откриването ѝ. Все пак накрая и аз се вредих.

Видях, че на няколко места историята е преразказана така:

Красивата и повърхностна Кити се омъжва прибързано и без любов за суховатия, но страстно влюбен в нея Уолтър Фейн - лекар-бактериолог. Малко след сватбата съпрузите заминават за Хонконг, тогава британска колония, където Уолтър е назначен. Скоро се случва логичното - Кити се впуска в любовна връзка с обаятелния помощник-губернатор Чарли Таунзенд, също семеен. Когато Уолтър открива изневярата, той пристъпва към необикновено отмъщение - издейства си да бъде преместен на работа в област, където върлува холерна епидемия, и заставя Кити да замине с него. И тук, в сянката на смъртта, започва същинската драма.

Със сигурност вярно, макар да не дава ясна представа за силата на романа. За размислите и терзанията на герои, които почти не си говорят. Рядко се случва мълчанието в роман да е толкова наситено със смисъл. Всеки потрепнал пръст или тежко въздъхване говорят повече от страници диалог. И точно този безсловесен разговор илюстрира най-добре промените във възприемането на ситуацията, промените в отношенията на героите, мненията им един за друг, бурите, които се разразяват зад иначе спокойните каменни лица. Този вид представяне на историята ѝ придава по-голяма искреност и достоверност поне в моите очи.

Хубава история, макар на много хора вероятно ще им се стори тъжна и депресираща. (Може да ставам досаден с редовно търсените сравнения с Ремарк, но наистина не са много тези, които придават толкова емоционална стойност и естетика в безмълвните трагедии на героите си.) Разказана е по изключително майсторски начин и е филмирана три пъти. За предишните две не мога да кажа дали струват, но тази с Едуард Нортън и Наоми Уотс (страхотни роли и на двамата!) е много добра, въпреки (или може би благодарение на) различния си финал. Много точен в детайлите и настроенията.

Не е ли жалко, че хората, прахосвайки краткия си земен път, и без това изпълнен с болка, трябва да се самоизмъчват?
***
Една добре възпитана жена никога не върши неща, с които да даде повод на хората да я одумват.

И един цитат относно красотата, за която вече сме наясно, че не е в състояние да спасява каквото и да е.

Чудя се дали има някакво значение, че целта им е илюзия или не. Животът им само по себе си е красив. Мисля си понякога, че единственото нещо, което ни възпира докрай да се погнусим от този свят, е красотата, която от време на време човек сам сътворява из хаоса. Картините на един, музиката на втори, книгите на трети, животът на четвърти. От всички тях най-богат на красота е красивият живот. Той е най-съвършеното произведение на изкуството.

А тук има още едно очевидно вещо мнение.

Обитаемият остров - Аркадий и Борис Стругацки

Прочетох го преди десет минути и се чувствам… объркан. Това ли бил прехваленият крайъгълен камък? Прогресори и странници, а? Идеи с дълбочина, морални дилеми, които никога няма да бъдат решени? Трудните избори на интелигентния и етичен човек? Не че нямаше такива работи, но бяха постни, нестройни, объркани. Кому бяха нужни много отклонения, глухите улички, които свършват никъде? Защо бяха пожертвани приятелите и жената, след като дори и кауза нямаше? Това ме дразни, защото цялата работа доби вид на плосък холивудски екшън, в който някой режисьор-новатор е искал да изпробва шантавите си похвати за представяне на действието, които съвсем очевидно за нищо не стават. Идеи има, ама защо така направо с багера бе, Стругацки, при интервенция с малко мотиче и лейка по-добре щяха да покарат…

Донякъде ми хареса нагласата на Максим Камерер при всяка ситуация, с която е съгласен, да се впуска с плам и да дава всичко от себе си като истински комсомолец. И това до момента, когато натрупа информация и разбере, че ситуацията е съвсем друга и мине на противоположната страна. И пак започва устремено да мачка и гази. Докато натрупа още информация и картинката му се изясни още по-добре и прегърне нова, съвсем различна страна и започне да дава всичко от себе си за новата кауза. И така до безкрай. Като всяка предишна я отписва без да се замисля, а всяка нова прегръща страстно. Може да звучи като “залудо работи, залудо не стой”, но има нещо доста примамливо в този стил на взимане на решения с горещо сърце… Най-вероятно е погрешен, но пак извиква одобрителна усмивка.

Прилича на книга, която скоро след написването е била издадена, а не е престояла години в разни чекмеджета като междувременно е била редактирана много пъти от различни хора. Най-обидното нещо, което ми идва на ум е, че романът не е нищо особено или дори е средна работа. Дразнещо е не толкова за мен, колкото за представата ми за това как и за какво пишат братята.

Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта.
***
Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно — на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и стремежите на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

Ето едно по-компетентно мнение.

Гонения срещу хакерите. Ред и хаос по електронната граница – Брус Стърлинг

I can see a future in which any person can have a Node on the [Internet]. Any person can be a publisher. It's better than the media we now have.
It's possible.

Mitch Kapor

Това е документална книга, а не роман. Обаче безпрецедентността на събитията и драмите на пионерите и от двете страни на електронната граница са това, което я прави по-интересна за някои хора от много измислени електронни уестърни. Тук хитрите смелчаги не крадат добитък, за да го прекарват от другата страна на Рио Гранде, те дори нищо не крадат, но не така мислят благородните шерифи, които ги преследват като империалисти. Разказаните истории на първите млади американци, обвинени и осъдени за “хакерство”, сигурно ще са интересни на тези, които знаят, че на покрива на училището няма басейн с олимпийски размери. А любопитството не трябва да е наказуемо.

Много хора са се вдъхновили от тази книга на известния писател фантаст Брус Стърлинг и сред тях е бил и Кори Доктороу, също раздаващ го писател, който с разрешението на автора чете цялото нещо като аудио книга тук. Струва си да се проследят записите от неговия “подкаст”, има доста ценни коментари.

Книгата разказва за историята АТ&Т, основен задкулисен играч при преследването амриканската младеж, която се била научила как да избира безплатни лонг-дистънс разговори за без пари, за да може да черпи познание от чуждестранни или другощатски бибиеси. Разказва за прословутата операция “Съндевил”, за легендарното списание “Фрак”, за идолите на тогавашното хакерство Legion of Doom, за Фрай Гай, Ървил, Лефтист, Профет, Найт Лайтнинг, Търминъс, Кайри, Мич Кейпур. За техните арести, процеси, присъди. За тези, които са ги преследвали, за методите и резултатите им. И, разбира се, за Е911, крайъгълният камък, документът, на чието копиране от базата данни на АТ&Т се основават всички последвали хайки, всички разбити врати, изплашени родители, конфискувана техника, десетки хиляди дискети, колосални съдебни разходи и дори присъди. (Като на всичкото отгоре, тази безполезна глупост даже не е била секретна, а се разпространявала в бюлетина на компанията срещу 13$.)

И всичко това започва от един дефектен софтуер на АТ&Т, който сам, без чужда намеса, блокира линиите на половин Америка на 15ти януари 1990г., денят на Мартин Лутър Кинг. Права и свободи, а, още малко ще кажете и че нямате сестри?;)

Препоръчвам, но е само за любопитни. Аз дълго я търсих заради намеци тук и там.

Бленуващите кристали – Теодор Стърджън

Учудващо е как при толкова хубава книга пак срещам проблем, когато искам да разкажа за нея. И той е, че не мога да и се нарадвам и да намеря достатъчно похвали за Калин и всички останали помощници от Човешката библиотека. Страхотна работа, момчета и момичета! Започвам дори леко да се чудя какво друго бихте могли да издадете, за да надскочите вече толкова високо поставена летва.:)

Аз преди от Стърджън бях чел само някой и друг разказ и “Повече от човешки” от Галактиките, но и досега си помня как настръхвах тогава, защото никой не беше смял да ми беше говорил по този начин. И сега имаше нещо подобно, макар този роман да е доста по-човечен и... мек. Просто си личи колко е внимавано за всяка дреболия, за всеки отделен герой. Докато четях, си отбелязах, че ме пленява по начин подобен на Стивън Кинг, но съществено по-хуманен, чак подобен на Астрид Линдгрен. Ако трябва да се измисли приложение на смешната дума “жизнеутвърждаващ”, то тя ще е при описването на този роман.:) Някъде се препоръчваше хората да не се подвеждат от корицата, защото това не е детска книга. Ами аз не съм съвсем сигурен, според мен, си е много подходяща и за деца или поне аз с удоволствие бих я чел, само да се намерят жертви, пардон, доброволци.:)

За какво се разказва.

Момчето, което всички тормозят в училище, а осиновителите му редовно го побийват, реши да избяга след поредните извращения вкъщи. С премазана ръка без три пръста и една смачкана играчка. Прищявка на съдбата го прати в един пътуващ цирк с уроди, където можа поне умствено и душевно да порасне при възможно най-прекрасните условия, за които дотогава не е можел и да мечтае. Лошата новина е собственикът на цирка, защото омразата на този луд човек към всички останали хора е толкова гигантска, че не може да бъде сравнена с нищо друго, а по-лошата е, че той има Пъклен План за реализирането и на дело. И за наше огромнейшо съжаление, Хорти, момчето което има на света само няколко урода за приятели и една строшена играчка, има централна и дори фатална роля в проектите на лудия гений. За мен това си остава книга за хората, а не за извънземните, на които е кръстена книгата.

Имам и някои въпроси и в никой случай не критики, но те са просто гатанки, на които не мога сам да намеря отговор и трябва да питам някой от гордите автори на българското издание. За Людоеда, защо точно jewels=кристали и по-скоро защо dreaming=бленуващ, защо Теодор, а не Тиъдър, за корицата, за илюстрациите – както се вижда, нищо съществено, нищо принципно, защото по тези точки всичко е на безумна висота, честна дума. Не знам дали някога съм успявал да накарам някой от отбиващите се тук безделници да прочете рекламираната от мен стока, обаче в тази ще се кълна до живот. Струва си и още как!:)

п.п.
Специални благодарности на видната ни стърджъноложка Jen за това, че ме снабди с книжката.:)
п.п.2
ЧНГ на всички!:)