събота, април 25, 2009

Английският съсед – Михаил Вешим

Забавна книжка с познатия ми от вестник “Стършел” тип хумор. Приятен, културен, без цинизми, за разлика от всички български комедийни предавания по телевизиите без изключение. Англичанин пенсионер се заселва в българско село и започва да се побългарява. Сблъсък на цивилизации, дори на континенти, междукултурни различия, което си е забавно само по себе си. Безобидна история без пострадали (почти) и спокоен и удовлетворителен щастлив край. И всичко изглежда прекрасно, ама не е баш. Все едно последната щипка неподходяща подправка е придала на манджата вкус, който кара всички опитали я да се оглеждат неловко и да сменят темата на разговора към прогнозата за времето.

В едно интервю авторът казва, че работата тръгнала от един разказ и постепенно била подхранвана и допълвана, докато станала на роман, което си личи. Пришивани са множество допълнителни идейки, които авторът си обича и не се е сдържал да не ги включи и тук. Не че във вид на роман е лоша, но … май щеше да е по-добре да си беше останала на разказ.

Съвсем леко накиселява, но все пак е толкова, че не може да остане незабелязано. И друг път съм отбелязвал, че ме дразни пораженческата гледна точка за всеки личен неуспех да се обвинява държавата, депутатите, ченгетата от държавна сигурност, прехода или нещо подобно. Някой друг е виновен - хайде тогава да се напием. Остро протестирам и се възмущавам от намеците да се гордеем с промилите алкохол в кръвта, киселото мляко, митовете за “нация-техническа”, корупцията или да се приписват някакви други подобни глупости на националния характер. Вестниците и телевизиите много го обичат, но не и аз. Простаците нямат националност.

Веднъж връчих книгата за подарък без да съм я чел и сега малко погризах нокти в съжаление, защото се оказа, че по-голямата част от славата и е изфабрикувана от издателите от “Сиела”.

петък, април 17, 2009

Пирати от астероидите – Айзък Азимов

В началото бях разочарован. Та това не е онзи Азимов, който обичам! Няма роботи, закони и изящни разследвания на невъзможни космически престъпления, странни виждания за бъдещето на Земята и хората. Нима това ще се окаже просто приключенска история за Лъки Стар – междупланетния каубой?

Всичко приличаше на комикс: млади супермени с ярки имена, нашите са добри, а пиратите – лоши, защото са избили семейството на героя преди 20 години. Обаче постепенно и неусетно нещата започнаха да се наместват. Имаше си неравностойни дуели, които нашето момче печелеше с изобретателност и късмет. Лъки все пак му е малкото име.;) Трупаше точки, които да свърже и накрая да изложи в стегнато обвинение, разкривайки и доказвайки кой е мозъкът на пиратските атаки от астероидния пояс. Учените надделяха над армията, а благородните подбуди над чистото отмъщение, като резултатът беше предотвратяването на мащабна война със Сириус.

Приятна книжка, удобен заместител на класически уестърни. Имаше малко повече наука за лаици, но предполагам, че тя върви в комплект с приключенското, т.е. вълнува една и съща аудитория.:)

Повече по въпроса за космическото приключенство на Лъки Стар, включително и защо Фредерик Пол е предложил на Айзък идеята за такава бутафория - тук.

п.п.
Пиратската тема тези дни пак е актуална и интересна, без значение дали гледаме на югоизток към Аденския залив или на северозапад към шведските съдилища.

неделя, април 12, 2009

Пощоряване - Тери Пратчет

Хората често бъркат това да си отчаян и да си Играч. На външен вид може и действията на двамата да си приличат, но съществената разлика е в избора, който всеки прави. Единият го върши, защото няма никакъв друг избор, а другият - защото понякога надмогва страха и може би това му харесва. По-интересни за мен обаче са все не крайностите, а зоните на преливането им с “нормалното”. Може ли хазартният тип да спре да бъде такъв когато си поиска и пак когато си поиска да продължи? Може ли страхливецът да овладее адреналина и да го впрегне в нужната посока, пак когато си поиска?

Всеки път като чета Пратчет и се веселя с книгите му съм много доволен, че съм му съвременник. Не че това ме грее физически, но е приятно. Сигурен съм, че след време хората ще започнат да го анализират, да обобщават и разглобяват, да състезават философското срещу смешното в Света на диска. А аз просто ще гледам от креслото в ъгъла и ще се подсмихвам самодоволно. Защото съм имал шанса да попивам интуитивно цялата прелест на романите му преди някой да е успял да ги разнищи на съставните им части. Без да ми се казва изрично за какво да внимавам, без да ми се обяснява всеки намек за квантова механика, всяка добре прикрита ирония. Много държа да ми остават неясни места, защото предизвикателството е все някога да ги разбереш сам, а тогава усмивката е много сладка, защото в такъв случай с Тери сме играли соло и на всичкото отгоре финтовете ни са се получили.

Спечелиш ли, прибираш кинтите и си тръгваш. Нали така трябваше да се развива една игра?

Бих искал да стисна ръката на преводача - благородният сър de Cyrvool. Мъжко момче. Аз четох от монитора неговата самоделка, която всъщност била първата от двете книги, посветени на пощите и подигравките с тях. Има си нови главни герои (и героини;), има ги и познатите ни стари муцуни от Двореца, Стражата, Гилдиите. Отдавна чаках кога Тери ще въведе и темата за хакерството като дори си мислех, че ще е в самостоятелна книга. Как да устои човек и да не се побъзика с програмистите?:)

неделя, април 05, 2009

Ким – Ръдиърд Киплинг

Странно, но пак не ми се говори за сюжета и настроението, тях Облачето ги е описала толкова хубаво.

Сигурно трябва да се отдаде дължимото на Киплинг, че е писал за деца, екзотични страни и приключения и го е писал преди толкова време. Сигурно за това още го изучават по английските училища. Пък и той е бил също като Ким, местен с местните, британец с британците. Роден е бил там и там е пораснал и затова всичко индийско му е било мило.

Самото повествование не е лошо, богато е и върви някак по индийски. Бавно и не му пука от нищо. Дори за шпионажа Киплинг не пише така, както бихме очаквали да пише европеец. Хубава, кротка, възпитателна книга.

Обаче мен първото впечатление ми беше друго, някак разобличително се появи.
Сигурно сте чели “Рали” от Стефан Дичев. Ако не сте – наваксайте си, няма какво да си губите времето с “Ким”, защото “Рали” го бие по всички показатели! Мачът Рали срещу Ким би завършил също като онзи титаничен сблъсък между Спартак (Варна) срещу Лесичери, сезон 1994/1995 (виж първия коментар).

“Ким” губи по всичко - приключения, напрежение, екзотични страни, патриотизъм, рисковани акции, краен успех… Леко съм разочарован.

четвъртък, април 02, 2009

Сияйна зора - Джек Лондон

Удивителен човек, изумителен писател!
Как успява, как изобщо е възможно толкова прецизно и истинно да описва неща, които самите въвлечени не биха успели да разкажат? Дали всичко това му се е случвало лично на него и затова е така точно написано? (Проверих, писал е този роман чак на 34 години след поредица от какви ли не житейски авантюри, които познаваме от другите му произведения. Всичко е било истина – Аляска, жената, ранчото Глен Елън в Сонома, Калифорния, алкохолът...)

Колко добре са ми познати толкова моменти… С това съвсем не искам да кажа, че съм изкопал купища злато в Клондайк или пък съм бил безскрупулен мултимилионен борсов спекулант. Не съм имал и запалена по ездата стенографка. Обаче съм доволен, защото съм почувствал Играта и донякъде я познавам, защото го разбирам пределно ясно за какво говори. Защото го чувствам, все едно ми говори лично на мен. Сякаш цялата книга е писана точно за мен, за да я прочета точно сега. Има такива попадения, правилното време, правилното място. Предполагам обаче, че всеки мъж го разбира и моята нескромна гордост е стандартната реакция. Просто… и аз не мога да го обясня разбираемо и вдъхновено, иначе вероятно щях да съм съвременният Джек Лондон.:)

Не обичам да поставям оценки, но за тази книга държа да отбележа, че надминава всякакви класации.

Поредно гигантско благодаря, връстнико на риска.

п.п.
Според слухове единствено на български сме взели името “канадска борба” от романа на Джек Лондон “Сияйна зора”. Там тя е любимо занимание на златотърсачите.
п.п.2 Искам да я разказвам, да я премислям, да я обсъждам тази книга. Всичките му книги.