Старецът и морето – Ърнест Хемингуей

Това е сборник, в който освен едноименната повест, има и още няколко разказа, които аз лично не харесах особено. И в тях личи характурният стегнат и мускулест стил на Хемингуей, но някак като идея и внушения ми се губят. Да казва малко, а ти да се сещаш много. Е, аз не можах да се сетя особено много.

Харесах все пак неща в „Индианското селище“, „Непобеденият“ (за нещастния тореадор), „Виното на Уайоминг“ (ей, и аз познавам такива хора!), „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“ (за лъва, за който веднъж ни обърна внимание Джен), но най-силните ми симпатии останаха за „Старецът и морето“. Много силен, пестелив на излишни думи и диалози, привидно скучен – за борбата на някакъв кубински дядка с една риба меч – но всъщност приятен и свойски, защото си спомняш как и ти си говорил така на себе си, когато си бил пределно изтощен, как си побеждавал, а накрая непреодолими сили са ти измъквали успеха под носа, но ти все пак не си се чувствал победен и не си се предавал. Човешки неща, ама от хубавите, за които е приятно да прочетеш.

За стила и маниера на разказване на Хемингуей преводачът Димитри Иванов казва, че едно е да знаеш малко и да кажеш малко, а съвсем друго е когато знаеш много и въпреки това казваш малко. Правило на автора било да разказва само за онова, което лично е видял и изпитал, а темата му била винаги една — за силата на човешкия дух. На пръв поглед последното звучи някак повече джеклондоновско, но като прочетете разказите ще се съгласите, че донякъде е вярно.

Не мога да не отбележа, че за самия Димитри ние знаем и други неща от рода на агентурни имена и досиета, но засега ги оставяме без коментар и отдаваме почит на добрите му преводи на Хемингуей.

Глупавата корица също няма да коментираме.

Започна от нищо, за това как се прави пунш, после се сбихме, аз се подхлъзнах, той ме повали, притисна ме с коляно, хвана с две ръце гърлото ми, сякаш искаше да ме удуши, а аз се мъчех да извадя ножа от джоба си, да го намушкам и да се освободя.

***

Мъж, който работи нощем, не може да задържи жена, ако тя струва нещо. 

Опасно лекарство - Артър Хейли

Неочаквано за мен (след няколко прочетени негови книги) се оказа, че Артър Хейли бил англичанин. Това няма почти никаква връзка със сюжета, с изключение може би на момента, когато действието и парите на американския фармацевтичен концерн се отклониха за малко до Англия, където си създадоха втора лаборатория за коректив и разнообразие. От логиката на историята не стана ясно защо е нужно да бъде точно там, но явно човекът си е имал симпатии. Както и да е, това са дреболии.

Романът е от 1984, т.е. след другите големи заглавия на автора ("Хотел", "Летище", "Колела"), и странната му за мен постройка явно не се дължи на писателско неумение или непознаване на похватите за писане на трилъри. Действието тук върви плавно, напредва постепенно и без особени изненади. Все едно разказва за живота и развитието на кариерата във фармацевтичния бизнес на истински, нормален човек, а не за измислената г-жа Силия Джордан.

Както е обичайно за Хейли, романът има и известна образователна стойност. Тук хронологически проследяваме развитието на фармацевтичната индустрия, тази рожба на втората половина на 20ти век, която днес върти обороти вероятно съизмерими само с тези на автомобилната или оръжейната индустрии. Нови лекарства, стадии на разработване, колосални разходи, изпитвания, странични ефекти, пускане на пазара, регулаторни органи, изтегляне от пазара - има какво ли не. Проследяваме как почти еволюционно са възникнали лекарства и механизми, които днес имаме за даденост.

Езикът е обикновен, да не кажа прост. Явно дългите изречения с финтифлюшки от изискани думички не са непременно задължителни за всеки английски автор. Не правят впечатление оригинални фрази, сравнения или термини, но това не е фатален недостатък, щом историята е интересна.

Някъде пишеше, че Хейли отделял за всяка своя книга по година до година и половина, за да се подготви по темата. Не е чудно, че после романите му са компетентно написани, сякаш от професионалист в дадената сфера.

Не личи художникът да се е затруднил много с корицата, може и да му е отнела около 5 минути преди заспиване.

Петдесет велики разказвачи – Сборник

Издателство „Кронос“ (и по-специално любезният мъж на техния щанд на зимния панаир на книгата) много старателно ми изрекламираха този сборник, който съдържа избрани разкази от най-добрите световни майстори. Аз се бях спрял при тях за нещо весело и безгрижно, но рекламата и приятната корица надделяха. А също и това, че томчетата са две – синьо и червено – вероятно съответно за момченца и момиченца.:) 

Не знам какви са били критериите за включване в сборника, но прави впечатление присъствието на хора, които меко казано не са за тази компания. Не че пишат лошо, просто са от друг калибър. Още от пръв поглед може да се ориентира човек чии разкази ще са добри, пък макар и понякога не особено весели, и на чии ще се чудим и маем какво пък толкова им е интересното. Разбира се, всички включени са прочути имена с безспорен принос към световната литература, но произведенията на някои от тях са доста по-приятни за четене, доставят кеф като венозна инжекция и имат доказана склонност към удължаване на живота на четящите. 

Евентуално съдържание би изглеждало така: 

Антон Павлович Чехов - Ана на шията (за ордените и много по-младите жени) 

Джек Лондон - Мъжеството на жената (каква жена!!) 

О'Хенри - Даровете на влъхвите (знаете го, не се правете) 

Ги дьо Мопасан - Приключението на Валтер Шнафс 

Проспер Мериме - Матео Фалконе 

Марк Твен - Разказът на калифорниеца (тъжен, но симпатичен) 

Луиджи Пирандело - Пътешествието 

Рюноске Акутава - Благодарност за добрината 

Йордан Йовков - Серафим 

Бранислав Нушич - Първата любов (може ли двама първокласници да се самоубият като ядат кибритени клечки без барута и дали ще ги бият след това) 

Ярослав Хашек - В час по закон Божи (какви мерки трябва да се взимат срещу боя с пръчка в училище) 

Исак Бабел - Как ставаше това в Одеса 

Хенри Джеймс - Дървото на познанието 

Мигел де Унамуно - Един беден богат човек 

Д. Х. Лоурънс - Дъщерята на конетърговеца 

Саки – Мишката (твърде, твърде добър) 

Кетрин Менсдийлд - Блаженство 

Джуничиро Танидзаки - Татуировката 

Хърбърт Уелс - Човекът, който правеше чудеса 

Аугуст Стриндберг - Есен 

Джеймс Джойс - Прискърбен случай 

Артур Шницлер - Смъртта на ергена 

Вирджиния Улф - Дукесата и бижутерът 

Скот Фитцджералд - Най-разумното нещо 

Зигфрид Ленц - Нощ в хотела (симпатичен) 

Подчертаните стават за четене и към тях може смело да се посяга, докато на другите все нещо им липсва. Нещо съществено. Очаквам във втория том да има съществено подобрение и концентрация на качество, защото иначе ще се оплача лично на следващия книжен панаир.:) 

пп 

Направи ми впечатление, че масово разказите са посветени на темата за мъжете, жените, женитбите, старите моми и ергени и други такива.