Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария

Тегава работа. Томчето го издирвах заради един разказ от Волфганг Йешке, за който ми беше подсказано преди време в коментарите. Казва се „Кралят и майсторът на кукли” и е едно от малкото неща, които си струват. Пътуване във времето с неизменно свързаната с това врътка, че трябва много да се внимава с причинно-следствените връзки, когато пипаш нещо в миналото. Хареса ми идеята за поставяне на „пломби” назад във времето, за да се блокират някои важни участъци, които не е добре да се променят.

Сред последните разкази имаше истории (Йорг Шпилман – Убийствени сънища, Петер Щатшнайдер – Спиране на времето), които ми напомниха на мотиви от Генезис. Някой зацикля в „сън”, друг трябва да влезе при него и да го изведе. Или пък конструирането на специален сън, записването му и употребата му след това за военни цели. Не беше точно същото, но приличаше, и понеже филмът ми хареса, та и разказите ми оставиха приятно впечатление. Може и Кристофър Нолан да ги е чел.:)

Тонът на останалите ми звучеше леко наивен, престорен и безидеен като в сума други подобни централно- и източноевропейски бози от същото време. Накратко – фалшив. Сякаш са подражавали на някой, само за да може да се каже, че, видите ли, и ние пишем фантастика. И у нас си имаме достатъчно такива самодейни автори. Имаше и някои откровено груби истории, които дори са замислени да бъдат гадни. Кому е необходимо? Не може ли да се наслаждаваме на нещо весело и оптимистично, вместо да четем за мъчителната смърт на търговския агент Грегор, който се превърна в хлебарка (Франц Кафка - Преображението) или за идиота, чието хоби беше да събира записи на предсмъртни стонове (Ерих Фрид - Правото на глас)? Ами онзи, който ядеше хора в кухата колона за афиши (Петерфон Трамин - Канализационният съветник)? Психопати!

Дочух, че и другите подобни сборници с фантастика на разни далечни народи са били също толкова посредствени и мисля да си остана в прелестно неведение по въпроса. Не знам дали цялостният ефект се дължи на подбора на съставителя (Любен Дилов, чието творчество аз лично не харесвам особено), или просто толкова си могат хората.

Туп! – Тери Пратчет

Особеното този път е това, че след години суша от ИК "Вузев" успяха да изкарат нещо, което не нагарча. Истинска хартиена книга от Пратчет на български! Преводът, срещу който предния път всички толкова мрънкаха, си е съвсем нормален (на мен ми хареса дори и онзи момент с Гроздеберито:), самата история не блести кой знае колко, но пак има загадка, напрежение до последния момент на разкриването и обичайните пратчетски смешки. Имаше някои прозрения като това за умопомрачителната танцьорка на пилон, която се пада приятелка на Ноби (на Ноби!!!), и за четенето на приказки на невръстния отрок на Сам Ваймс.:) Последното го разбирам много добре в смисъла му на нещо, което си обещал да вършиш и след n на брой повторения то започва да се превръща в ритуал и ненарушимо табу.

Разбира се, за пореден път почти всички ме превариха с точни коментари по темата.

- They have dwarf bread?
- I'm afraid so.
- Isn't it illegal to give that to prisoners?!
***
No excuses. No excuses at all. Once you had a good excuse, you opened the door to bad excuses.
***
- Certainly we need to talk to you, said Carrot. Do you want a lawyer?
- No, I ate already.

Прозрачните витражи - Сергей Лукяненко

Трета и като че ли последна част от така любимите ми истории за Дълбината. Пак се убедих колко майсторски разказва Лукяненко, така ти влиза под кожата, че не можеш да оставиш книгата. Това парченце беше кратичко и като че ли повече за приключване на темата, но все пак...

В Дийптаун направили затвор. И тук възниква логичният въпрос – какъв е смисълът да правиш затвор в мрежата? Та там е като изпитателна площадка за всевъзможни авантюристи, на тях първата им работа ще бъда да намерят начин как да си влизат и излизат от този смехотворен затвор както си поискат? Някакви такива въпроси се въртят в главата на главната героиня Карина, инспекторка, която е пратена там на проверка. (Много ми е интересно, когато писател успее да направи достоверен женски образ и обратно –> писателка – мъжки.) Намесват се секретен експеримент, пробити защити и разбира се – дайвъри. Има и от така приятните моменти, които са се случвали на всеки, но сега са предадени от Лукяненко така, че да имат подтекст конкретно свързан със сюжета. Например – като малък редиш пъзел, много голям и много труден. Редиш го дни и дори седмици. Нареждаш го целия и се оказва, че ти липсва едно парченце. Само едно и е някъде в средата на картината. Това парченце така и не се намира, но никога няма да го забравиш, цял живот, лично гарантирам. И Лукяненко като изключително умел майстор вплита такива познати всекиму носители на някакви трайни емоции в нещо по-голямо като вълнуващ роман за Дълбината, за да ги експлоатира за собствени цели. Нещо подобно съм забелязвал при Стивън Кинг, макар по този начин той да дърпа по-често струните на страха и напрежението, а руският му колега да си позволява да извиква и по-нежни чувства. Руска душа, какво да го правиш. Може и да греша, но подозирам, че затова и в западния свят няма да го разберат и оценят по достойнство.

Шофьорът заобикаля камиона. Приближава се към децата, поглежда ги, вади смачкан пакет „Прима“, пъха цигара в устата си, но забравя да я запали и крещи:
— Бип! Бип бип ваш’та мама! Да ви бип! Бип!
Може би се е досетил къде е камерата. Може и да е случайност — но той гледа право към нас.
— Бип! — злобно казва Томилин. — Кой бип е включил звуковият цензор?
— Но това е общо изискване за всички държавни учреждения! — оправдава се Денис.
Шофьорът е изпуснал цигарата и вади друга. Сяда на асфалта и запалва, гледайки носещите се за никъде велосипедисти.
— Махнете… това. — нарежда Томилин. — Карина, моля за извинение.
— Бип. — казвам аз с усмивка. Именно „бип“ исках да кажа.