Микро - Майкъл Крайтън

Едни млади учени са смалени до размерите на насекоми от зъл тип от едрия бизнес. След хиляди перипетии в света на микрото в хавайската джунгла някои от тях оцеляват и надвиват злодея. С две изречения сюжетът на романа е това. Много малко от познатото ни Крайтъновско отношение към науката и приключенията в нея, което доста ме разочарова. После обаче си помислих, че ако бях чел книгата като ученик, би имала по-голям шанс да ми хареса. По същия начин сега ми изглеждат и неща от рода на "Капитан Немо", пред които някога се прехласвах. Имам подозрението, че романът е от тези, за които макар да пише, че са дописани от друг автор след смъртта на титуляра, най-вероятно по това време те дори не са били започнати. Ако ме разбирате какво искам да кажа.

Доста неща куцаха, като почнем от клишираните образи на героите и предвидимото действие, до съвсем дразнещия пропуск да ни обяснят (или поне да се опитат) като как така изведнъж стана възможно да се смаляват хора и предмети до произволни размери и това да не противоречи на здравия разум и науката.

Разочароващо евтин опит да се продаде още веднъж нещо с името на Крайтън.

Юрски парк - Майкъл Крайтън

Забелязал съм, че сегашните деца най-много от всичко обичат да си играят с бакогани, гормити, покемони, тук-там някой спайдърмен за цвят и разбира се с динозаври. Тази странна модна страст към динозаврите според мен се зароди точно след филмирането на "Джурасик парк". Според един от героите от романа децата харесват динозаврите, защото те са големи и силни и нищо не е по-голямо и силно от тях. Логиката е като за клентелата на бате Енчо, така че - нищо чудно.

Иначе ако има някой, който е пропуснал динозавроманията от последните 20 години, в книгата се разказва как с методите на модерната наука може да бъде изкуствено създаден всеки организъм само от една изходна негова клетка. Тази клетка от динозавър главните герои бяха взели от от корема на комар, който в юрския период е ухапал някое гигантско влечуго и както си е бил напит с динозавърската кръв, е бил залят от смолата на някое праисторическо дърво и се е превърнал в красиво кехлибарено сувенирче. Вече е въпрос на технически спекулации дали кръвта в корема на комара е годна и достатъчна, за да възстановим цял динозавър, но като за екшън-трилър методът върши работа. По този начин създадените динозаври бяха нагъчкани един остров с добитък с цел там да се направи праисторически зоопарк и да се печелят пари от показването на животните на туристи.

Хареса ми едно разсъждение на главния организатор на парка. Човекът обясняваше за какво трябва да се използват силите на модерните (био)технологии. Не за създаването на лекарства против коварни болести, нее, там навлизаш в света на нелоялни конкуренти, патентно право, експерименти траещи 8-10 години и милиарди инвестиции. Защо да се забъркваш във всичко това? Използвай новите инструменти на науката и прави забавления! Така хем ще ти паднат повече пари, хем никой няма да те осъди, че му взимаш $2 000 за билет. Докато ако пуснеш новото си суперефикасно лекарство против малария за същите пари и цялата общественост ще те изяде с парцалите и ще те заклейми като спекулант с човешкото нещастие. Не, благодаря.

Книгата е малко странна спрямо познатия ни маниер на писане на Крайтън. Науката и дилемите са доста по-малко за сметка на чистия екшън, но пак става. Крайтън си е Крайтън.:)

Единственият цитат, който сякаш надскачаше зрелищния екшън и казваше на читателя нещо, върху което да се замисли:

Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории.

В случай на нужда – Майкъл Крайтън

Малко са писателите, за които мога да се кълна, че всеки път са на ниво и не разочароват. И скромната им тайфа се предводителства от Майкъл Крайтън.

Ето това е хубава книга – културна, оптимистична, приятна за четене, ще те образова малко и ще ти разкаже за някакъв актуален проблем. Издадена е под псевдоним година преди „Щамът Андромеда” и то още докато учи в Харвард. Псевдонимът е Джефри Хъдзън по името на някакво известно джудже от английския кралски двор от 17ти век. Иронията е, че по това време Крайтън израства изведнъж много на височина и е дълъг към два метра и нещо. Тогава още не се решава да пише под истинското си име, защото се опасява, че това може да навреди на следването му.

Дилемата на героите и този път е интересна и за 1968ма е може би дори злободневна, защото тогава в САЩ абортите са незаконни и се считат за престъпление. Аргументите на хората в белите престилки (дори и сега) често се блъскат в стената от предразсъдъци, неграмотност и средновековни религиозни изстъпления.

На български е излязла със заглавие „Аборт” и има кървав скалпел на корицата. Според мен това се разминава достатъчно много с идеята на книгата, за да не я сложа тук. Не че не става дума за аборти, кръв и скалпели. Напротив, точно за това е, но никога не съм одобрявал разхищаването на червена боя за кървави корици. Страхът може да се окорени по-ефикасно чрез думите в книгата, а не чрез боята по корицата, лично мнение.

А в книгата дори няма място за страх, а само за разкриване на загадка от характерния Крайтъновски тип. Медицински трилър с криминална нишка и екшън за десерт, който е много, много увлекателен. Щом го четох до 2:30 през нощта, а на другия ден бях на работа...:)

С този роман печели наградата „Едгар”, кръстена на Едгар Алън По.

Установих, че от бързане бъркам думите „интересни” и „интернисти”.

Ген – Майкъл Крайтън

Това е последният роман, който е написал и издал Майкъл Крайтън. Имаше слухове, че посмъртно ще издадат още два недовършени, но предстои да видим дали няма да е само финансово облагодетелствана гавра с труп, каквато беше например масовата реакция на музикалния бизнес след като умря Майкъл Джексън. Но както и да е, нека обърнем внимание на Майстора и да оставим избелената Маргарита без нос да се върти на спокойствие.

Има нещо гордо и достойно в това да си в разцвета на майсторството си, съвременната медицина да не може да ти помогне да продължиш да живееш и в същото време да пишеш вдъхновени трилъри за нея. Не мога да не уважавам хора с такава нагласа към живота, но аз и друг път съм казвал, че съм пристрастен.

Историята е пак на ръба на най-новото, само че този път става въпрос за разцвета на биотехнологичните компании, за трансгенетични видове и как стана така, че може да се патентоват гени, болести и какви ли не други природни факти. Благодарение на това патентоване в един момент някакъв човечец се оказва, че не притежава собствените си клетки, защото някой вече ги е патентовал и си произвежда нещо от тях. Чиста проба легитимирано робство, което го има не само в Щатите! Друг шантав момент е, че когато някой по-могъщ играч на пазара на биотехнологиите някой се опита да го цака с патенти, които блокират дейността му, той просто си вдига багажа и куфарите с парите и отива да си прави изследванията в Корея, Китай или някъде там. И тогава за какво университети и компании се надпреварват да патентоват всичко, за което се сетят? За да напредва науката и да благоденства човечеството или за да изнудват бизнеса, който след някоя година ще се опита да произвежда например лекарство, което случайно попада в сферата на нечий направен на сляпо патент? Тук вече идват конкуренцията и екипи от „консултанти”, които могат да карат избрани хора да изчезват, ако инвеститорският интерес го налага.

Много сюжетни линии, много имена на герои и дори малко трудно се ориентирах в някои от тях, докато се сетя кой какъв беше. Накрая малко ме изненада с откровенията в словото на съдията и своите собствени в послеслова, но предполагам, че много му се е било насъбрало и е искал да си го каже ачик-ачик, а не само да тласне читателя в този ред на мисли. Поредно доказателство, че патентното право е голяма гнус и има неотложна нужда от спешни и дълбоки реформи.

Оригиналното заглавие е Next.

Още две мнения.

Големият влаков обир – Майкъл Крайтън

Тези дни били съобщили, че Майкъл Крайтън е умрял от рак на 66 години. А аз точно по това време четех негова книга, най-случайно…

За мен Крайтън е много голям, почти несравним с други фантасти (да, фантаст е!), и това го казвам не за да му отдавам някаква посмъртна почит, ами защото това винаги е била обективната истина в главата ми. Не смея да твърдя като други, че е изобретил жанрове или че е направил прогностични открития, които скоро след това са се сбъднали. Но за мен той има гигантски принос за довеждането на съвременната наука по достъпен, достоверен и изключително пленителен начин до съзнанието и разбирането на водопроводчика Джо, или както е по-известен у нас – до “чичо на село”. Важно е това как го прави, защото хем не лишава читателя от истинска наука, хем езикът и средствата му не изпростяват в желанието му да бъде разбран от всички. Той е особено добър в правенето на преходите между всепризнатата наука, съвремените още недоказани теории и съчиненото лично от него. Винаги започва убедително с неща, които всеки знае, и постепенно те отвежда в неговите си измислени води, но номерът е, че читателят така и не разбира откъде нататък вече здраво го лъготят, и си остава с чувството за достоверност и вяра във фабулата до края. Истински майстор!:)

При него има и друг важен момент, който установих, че е впечатлил не само мен. Пише си той “Щамът Андромеда”, аз я прочитам, и после съм впечатлен от познанията му за вируси, лаборатории и защити. Много задълбочен по темата, все едно цял живот това е работил. После обаче чета например “Сфера”, а там показва изумителни познания в друга област, в трета книга – в трета област, и т.н. Все книги с различни теми, все различни области, където показва висока компетентност, а няма как да е работил цял живот във всяка от тях.:)

Крайтън ми е като запазена марка за гарантирано качество. Излезе ли нова негова книга, аз съм абсолютно сигурен, че мога да я купя без предварително разузнаване и после да ми хареса супер много.

Благодаря ти, мистър Крайтън, че ми даде толкова много!

…

Тази е за Големия влаков обир в Англия от 1855г. Оказа се, че откраднатата сума не е бил чак толкова Голяма, но пък всичко е протекло с много обстойна организация и предварителна подготовка, а и медиите го раздухали, та може би затова така е останал. Идеята на организатора била да се откраднат парите за заплати на армията в Кримската война, като за целта се наложила фалшификация на четири различни ключа за сейфовете. Много рискована работа, защото всеки един от ключовете се съхранявал на уж недостъпно място. Дотогава обществената нагласа била, че престъпленията се вършат от мизерстващи дегенерати, а не от интелигентни представители на хай-лайфа. Една друга картинка на особено интересното ми викторианско общество и доста напечен трилър, разбира се. В началото даже си мислех, че това не е писане в стила на Крайтън, а по-скоро на сър Артър, толкова беше английско и криминално.:)

… Това обяснявало също и навика и да носи грим през деня, когато нито една уважаваща себе си почтена жена не би допуснала козметични препарати дори да се докоснат до кожата и.
***
По това време хората явно смятали разделителната линия между проститутките и актрисите за съвсем тънка.

Жертвата - Майкъл Крайтън

Някъде през XXI в. нашата безразсъдна самозаблуда (относно Еволюцията и мисълта, че знаем какво вършим, пояснителната бележка моя) ще се сблъска с растящото ни техническо могъщество. Една от точките на този сблъсък ще е областта на нанотехнологията, биотехнологията и компютърната технология. Общото между трите е способността да разпространяват самовъзпроизвеждащи се същества в околната среда.

Майкъл Крайтън
Лос Анжелис, 2002 г.
Майкъл Крайтън ми е запазена марка за книги от типа “получаваш точно каквото очакваш”. Никога не съм бил разочарован. (Затова и нарочно не четох 13-тия воин.;) След удоволствието от “Щамът Андромеда”, всяка следваща (защото аз като наркоман се вкопчих в него) беше на ниво. Пише книги, които се четат за един ден, дори от мен, който обичам да не си превишавам дневния лимит от 100 странички. Много динамика, потапяне в област, съвсем различна от предишните, и то със степен на задълбочаване, която предполага, че дълго се е образовал по въпроса. Забелязал съм, че обича да пише вместо или заедно със заглавията на отделните части, и точния час на действието. И ако си направите труда да изкалкулирате, сумарно ще ви се стори удивително малко. Да разбира се, всекиму прави впечатление препускащото действие, има си хас! Обаче при толкова случващи се събития, някак на човек му се разтяга представата за време. А може би авторът и точно за това слага часа и минутите в началото на главата – за сверка на часовниците? Харесва ми подходът с малко герои в спретнат екип от експерти – хем лесно ги запомняш кой кой е, хем има мегдан за развитие на характерите. Смесен състав, но без разни любови, които да разлигавят мъжкарския епос. И най-вече – научният елемент да е сервиран топъл-топъл от кухнята. Говори ти за нови технологии и постепенно така умело прелива в измисленото от него, че да не можеш да разбереш къде е границата на действително установеното от науката, и откъде натам те лъготи. Важно е да говори за съвременни неща. На малко хора би им било интересно да преоткриват колела и парни машини, ако другата алтернатива са наноботове, чужд разум и програми за разпределена обработка, които симулират биологични процеси. Не съм ли прав? Е, има и ортодоксални фенове на фентъзито, на които не им пука много-много за отговорите на въпросите “защо?” и “как?” и не помирисват истинско sci-fi, но не може всички да сме инженери, неспа?:)

п.п.

Не е ли глупава корицата?

И още едно - заглавието според мен би трябвало да клони повече към "Плячка".