понеделник, октомври 29, 2012

Реализъм – Керстин Щремел

Аз съм реалист, така възприемам и реагирам на нещата от живота. Затова и ми допадат произведенията на тези художници, на които им се разбира какво са нарисували. Не ми е нужно да е идеализирано, не ми трябва да е загрозено до неразпознаваемост. Обичам ябълките да приличат на ябълки, хората от портретите да имат ни повече, ни по-малко от две очи и то на установените места, а на пейзажите долната половина да е земята, а горната – небето. 

Има особена магия да четеш за живопис и на момента да намираш в картината това, което други хора са забелязали и вече са обсъждали с години. Това е нещо като дегустация на вина в компанията на опитен сомелиер. 

Тази книга разказва за реализма като течение в изкуството въобще. Как още през Ренесанса имало художници (Караваджо - Кошница с плодове (1599), Веласкес с неговия папа Инокентий Х (1650)), които в отделни свои картини опитвали да рисуват сякаш правят снимка на своя обект. Разбира се, по онова време това не било прието и тези им картини били смятани за слаби. Доста по-късно обаче, вече през любимия ни 20ти век, нещата се променят и балансът се променя в полза на забелязването и пресъздаването на необичайната красота на обичайните неща, 1 към 1, без ретуш. Затова обяснявайки реализма в началото на увода си авторката на книгата казва така: „След лутането в обилието от стилистични направления в изкуството на двадесети век – експресионизъм, футуризъм, вортицизъм или кубизъм – за възприемането на които се искат не малко усилия, завръщането към реализми предизвика не една въздишка на облекчение у мнозина любители на изкуството.” За мен и моя вкус това е много точно казано. 

Иначе книгата има приятна постройка. Първата й четвърт ни запознава най-общо със събитията през века на разцвет на реализма. Споменати са автори, събития, войни, държави и политики, които са повлияли нещата да се случат по този начин. Останалите три четвърти са представяне на най-изявените автори от жанра с по 1 тяхна картина. Кратко, ясно и нагледно. Срещнах няколко познати имена като Фрида Кало (не я харесвам), Исак Бродски (портретът на Ленин най-долу) и Едуард Хопър (нали помните неговите Нощни птици от първия роман за Хари Бош?), но повечето са абсолютно неизвестни за мен. Не харесах наличието на доста немски художници, но явно според авторката имат все някакви заслуги, за да ги включи. Харесах много – американската готика на Грант Уд, градската естетика на Ричард Естис, нарисуваните родители на Ото Дикс и портретите на Чък Клоус, но най-много се впечатлих от Дъвки-топчета ХV на Чарлс Бел, която краси и корицата. Да, тази машина е нарисувана с маслени бои върху платно и виси в някаква галерия в Ню Йорк.
PS (07.06.2017)
Благодарение на любезния интерес към този скромен блог на хората от онлайн-галерия Артси и тяхната мисия да направят изкуството достъпно за всеки, с голямо удоволствие оставям тук препратка към тяхната галерия с творби на Ото Дикс. Вероятно ще си спомните, че някои от тях ги имаше в гимназиалните учебници по история като илюстрации на периода между двете войни.

четвъртък, октомври 25, 2012

Колко е важно да бъдеш сериозен – Оскар Уайлд

Това е пиеса, за пръв път играна през 1895. Забавна, смешна, ама много. Езикът и диалозите са на такова високо ниво, че просто не се сещам с какво да ги сравня. Интелигентно написано, фино, изящно. Прелестен хумор във всеки ред, че даже и помежду. Възможно е да сте я гледали например в театъра на Армията, но и да не сте, може да я гледате на филм, или да я чуете под формата на аудио книга, както направих аз. Джуди Денч чете репликите на лейди Бракнел, а нали се сещате, че тя играеше и същата роля в зашеметяващата екранизация от 2002 със звездното участие на Колин Фърт, Рупърт Евърет и Рийз Уидърспуун? На практика сигурно половината текст се е превърнал във вече класически цитати, познати на мнозина. Въпреки това не мога да се сдържа и ще приложа един-два. Или три.:) 

My dear fellow, the truth isn't quite the sort of thing one tells to a nice, sweet, refined girl. 
*** 
Ah! That must be Aunt Augusta. Only relatives, or creditors, ever ring in that Wagnerian manner. 
*** 
Jack: That, my dear Algy, is the whole truth pure and simple. 
Algernon: The truth is rarely pure and never simple. Modern life would be very tedious if it were either, and modern literature a complete impossibility! 

Действието се върти около двама ергени около 30те, които са здраво хлътнали по две госпожици във възраст за женене. Чувствата са взаимни, но пречките пред всеобщото розово бъдеще изглеждат непреодолими. Най-невероятни лъжи се оплитат една друга, за да изкристализира накрая истина по-невероятна и от тях. Огнедишаща леля, разсеяна гувернантка, поп и иконом допълват менажерията със съвсем не маловажни реплики и заслуги за очаквания и заслужен хепиенд. Това е книга, която веднага щом приключите и ще ви се прииска пак да прочетете.

четвъртък, октомври 18, 2012

На Изток от Запада - Мирослав Пенков

Не е здравословно толкова често да се четат нови български автори, но така се получи. Конкретно Миро пише добре, умее да разказва интересно и за да понечиш да му го отречеш, трябва да си много по-предубеден от мен. От сборника му с разкази обаче като цяло остава едно впечатление за разпиляност. Различни сюжети, от различни времена, различен стил. Сякаш е експериментирал с всичко, което му е било интересно, и после механично го е събрал в една книга. Обединяващо е единствено заглавието и то при условие, че книгата е адресирана към чужденци. Написана е на английски и излиза първо в Америка. За тези, за които роден е Западът, този наш Изток би могъл да бъде екзотично-интересен. За нас обаче той е единствено ежедневие и четенето му не може да мине без снизходителна усмивка. „Къде отиваш ти, може би?“ 

Споделям теорията, че за да бъде един човек добър в заниманието си, той трябва да го познава по-добре от всичко друго. Хайтов си пише за Родопите, Чудомир – за казанлъшките села, Йовков – за Добруджа. И това е. Ако Елин Пелин реши да пише за космос, се получават глупости от рода на Ян Бибиян. Затова пък по тази тема автентично пишат хора като Артър Кларк и Карл Сейгън. 

Според мен, (не че ме пита някой, но аз да си кажа) ако иска Мирослав Пенков да напише силна и незабравима книга, която хем ще се хареса на читателите, хем ще му създаде име, че си е заградил златодобивен периметър в българската литература, трябва да се ограничи с една тема. Като се позапознах с опита и уменията му, най-подходящо ми се струва или да пише за тези, които са били деца през Виденовата зима, или за семействата на тези, които избягаха от България веднага щом това стана възможно. И двете групи не са малки, и в двете има достатъчно драма и емоционален заряд. И в двете има достатъчно четящи и платежоспособни хора, които биха дали пари, за да прочетат за своя живот на книга. 

Другата ми важна забележка е да пише весело. Тъжни книги много трудно се препрочитат. Тъжните книги, ако изобщо ги довършиш, веднага ги бутваш някъде и никога не се сещаш да ги препоръчаш на приятелите или семейството си. Просто защото не искаш да натъжаваш хубавите хора по тая земя. Достоевски и Чехов може да са големи майстори, обаче никой не си ги държи до възглавницата оръфани от употреба, та да си почете някой път за удоволствие и разтуха. 

Разбира се, има и читателки с по-нежни души от моята, които Миро е успял да спечели по-лесно от мен.:) Отначало реших, че небезизвестната поетеса Мария Донева също е от тях, но после видях, че след като е дочела книгата, също не е било опиянена. 

Благодарностите този път са за Бойко, който ми препоръча и даде книгата. 

За обобщение - като човек Мирослав Пенков е много интелигентен, доста скромен и ненатрапчив събеседник, в което можете да се уверите от множеството интервюта в youtube с него, а от разказите му най-много ми хареса „Девширме“ – богатство от език, стил, използвани похвати. Въобще, един много добре въоръжен писател, който просто трябва да продължава да пише.:)

четвъртък, октомври 04, 2012

Фани Мей – Франк Хърбърт

„Фани Мей“ има постройка на образцово криминале. В първите страници сме въведени в престъпление, което застрашава живота на почти всички разумни същества във Вселената. Призована е прозорливата личност на Йори Х. Маккай (Извънреден Саботьор), който разнищва случая в рамките на няма и 300 страници. Както подобава, решение на драмата е намерено в последния възможен момент, злодеите си получават заслуженото, а младите се обясняват в любов. 

На книгата като цяло може да се гледа и като на езиков експеримент. Проблем има, когато събеседниците не се разбират, когато говорят на различни езици. Когато си уеднаквят понятията и дефинициите, нещата се изясняват, хората се успокояват и конфликтите стихват сами. 

Нарочно търсих сред характерните встъпителни цитати преди всяка глава нещо идейно, което да препиша тук, но за съжаление този път не харесах нищо. Голяма част бяха обикновени абсурди, които да ни накарат да се чешем по главите и да се чудим на разсъжденията на Пан Спечите, Лаклаците, Рийвите или някоя друга още по-недоразбрана раса. Те умишлено са такива, придават автентика. На мен ми се сториха леко прекалени и диалозите на Йори Маккай с Кейлбана (т.е. голямата част от романа), при които никой не разбираше достатъчно другия, но явно на автора му е било необходимо.

Не одобрявам смяната на оригиналното заглавие, което подсказва поне бегло насоката на развръзката. Корицата на българското издание също няма особена връзка с действието. 

Фани Мей (Federal National Mortgage Association) е популярно наименование и на един от ипотечните гиганти в Америка, който през 2008 беше спасен от държавата. Просто за информация. 

Още за същата книга при Алвин.