Убийството на механика Ролфсен – Мауриц Хансен

Всяка страна си има гордости, които се изтъкват обикновено на маса пред чуждестранни гости. По-голямата част обикновено изобщо не са верни, като онези за родината на киселото мляко или изобретателя на компютъра, обаче идеята тук е не за нашите, а за норвежките. Става дума за първия криминален роман в света. Книгата е издадена през 1839 г., което давало две години преднина на автора пред "Убийствата на улица Морг" (1841 г.) на Едгар Алън По. Не знам, може и да е така, но едва ли това е най-важното. По-важното може би са забавните напъни да се получи завоалирането на интригата от един жител на 19-ти век, който не е чел Конан Дойл, Агата Кристи, Хърбърт Уелс или пък Чейс, и същевременно да ни разхожда из бита на скандинавците от това време. Казвам скандинавци, защото наистина езиците и обитателите на романа прескачат през немски, норвежки, шведски, че даже и френски. И на този полуостров май не са много наясно кое чие е…

Иначе книгата е забавна, чете се леко, кратка е и накрая има изненадващ обрат в действието, който и мен ме изненада, но пък последната сцена ми остана неясна и не разбрах какво е искал да каже авторът.

Предлагам на четивото да се гледа по-скоро като на исторически паметник и културен феномен, а не с критичното око на крими-фен с широки познания в световното развитие на жанра.

p.s.

И естествено огромни благодарности и похвали за преводачката Веселка Попадийна, на която дължа удоволствието от запознанството с Мауриц Хансен.;)

Черният принц - Едгар Уолъс

Не съм сигурен дали е прилично да се говори така леко, както той пише. Сещам се за неща от рода на think fast, speak slow. Също романчето има вид на нещо писано и непроверявано. Просто ей така, от воле, пише на кило, защото седмичниците и издателите го притискат, а хонорарите той вече отдавна ги е похарчил, за да обядва вкусно в очарователна компания в ресторанта на скъп лондонски хотел. Нищо не е изпипано, просто взима клиширани идеи и ги разказва добре.

Какво може да се очаква от такова четиво:

• възрастен изследовател на диви земи с една ръка, който задължително ще върши неща в способностите само на млад двурък атлет;

• най-строгия полицай от Скотланд Ярд – от него следва да се очаква нещо сантиментално;

• най-сивата и скучна секретарка – смелост, изобретателност и героични дела;

• благороден и даровит провинциален писател, щастливо омъжен за най-кротката и красива жена в Англия – грандиозно семейно нещастие, причинено от тъмен балкански субект;

• добрите са англичани – злодеят е чужденец и за по-неутрално – албанец. Чиста работа, никой не е обиден.

Изданието е ужасно, преводът куца и като цяло всичко е толкова недодялано, че е страшно смешно и помага да не бъде взимано на сериозно романчето. Изобщо не знам защо ги чета такива неща, предполагам защото харесвам тази Англия, защото мога да чета без да се замислям или ако не внимавам, не ми се налага да се връщам. А пък си е и крими, все пак си е предизвикателство да се сетиш сам как може да е извършено убийство в стая без тайни врати и прозорци, която е заключена отвътре, и в наличност е само един брой труп и никакви извършители или оръжия.:)
Приготвил съм си още две парчета от същото.

Лисабонският договор

Лисабонският договор е нещо като олекотена версия на глупаво подиграната и неуспяла европейска конституция. Той засега има всички изгледи да успее и да поведе Европа в посока, в която тя никога не е стъпвала през цялата си история. Наистина смятам, че е важна тема и не го пиша, само за да си попълня блога. Като гражданин и участник в този съюз аз се чувствам длъжен да знам къде се намирам, каква е играта и какви са правилата. Още повече, че всичко е лесно достъпно и е на български език. А пък и грандиозността и мащабността на идеите и промените замислени в начинанието са от мащабите, с които обикновено работи само фантастиката. Свободата и големите перспективи лесно ме опияняват.:) Само 287 страници са, а повечето хора изобщо не се замислят колко голямо е всичко това. В добавка може да се запознаете и с Харта на основните права на Европейския съюз, също интересно четиво, доста по-кратко и увлекателно.:)

Естествено, може да не четете всичко наред, а само по-веселите пасажи с пряка реч и картинки, и изобщо да не обръщате внимание на дребните букви в края.;)

Кървава музика - Грег Беър

Грег пак ми взе акъла. И ми е особено приятно, че така се получи. Нали знаете, четете нещо, което много ви се харесва, и после търсите още от същия автор, за да си набавите следващата доза щастие. Е, при мен се получи прекрасно, след „Радиото на Дарвин“ последва разказът „Музика на кръвта“. На Грег Беър обаче му се видяла малка тази форма за многото, което има да каже по въпроса с разумните нооцити. И взел та впоследствие го преправил на роман. Ама така аз ще знам какво става накрая, нали четох разказа?!!! Нищо подобно, разказа си разказа за 20 странички, а останалите 200 до края си бяха съвсем ново действие, продължение на сериала един вид. С нови герои, събития, места и размисли.
От "Камея" някога са представили действието така:
"В “Генетрон” разработват микробиочипове. А един техен гениален служител тайно създава разумни кръвни клетки. След няколко дни кръвта вече мисли как да промени световния ред и дали човечеството трябва да се запази като вид…"Но не казват какво се случва, когато малките генийчета наистина завладяват целия материален свят, не казват какво се случва с хората, което за мен беше по-интересното.

Към края авторът според мен излишно се набута да променя реалността и Вселената като цяло, при условие, че почти през цялата книга се занимаваше почти само със Северна Америка, но пък от друга страна май нямаше друг изход от момента, когато въведе разума и информацията в субатомно ниво.

Хареса ми и страничката за завършек, в която продължаваше да доказва и отстоява не само, че човешкия разум си го бива и ще пребъде, и че човешкото тяло не го е ограничавало да се развива, ами и даваше начин за поправка на безвъзвратно отишло си минало. Пропуснати хора, събития и радости, които вече могат да се наваксат.

„Не е загубено нищо. Нито е забравено.

Има го в кръвта, в плътта.

Сега и във вечността.“

Силна книга, силна по онзи прав и категоричен начин, по който са умеели да поднасят горчивите истини Айзък и другите пионери на твърдото сай-фай. И за такова качество - "Хюго" и "Небюла" в комплект, разбира се...