събота, март 28, 2020

Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

четвъртък, март 26, 2020

Warcraft: Последният пазител - Джеф Груб

Тази трета книга от поредицата за Warcraft осветлява някои моменти, за които бяхме останали в неведение след едноименния филм, който излезе преди няколко години. В нея проследяваме съдбата на магьосника Медив в ролята му на последния Пазител на Тирисфал - орден на най-могъщите магьосници на Азерот, които единствени са способни да удържат демоните да не нахлуят отново на тази земя. След като майката на Медив успешно е отблъснала някога Сарджерас и неговия Пламтящ легион, днес тежката задача да бъде Пазител тегне на плещите на сина ѝ. Но изглежда това не е единственото, което го гнети, както се убеждаваме през очите на чирака му Каджар, който е главното действащо лице в книгата. Загадките около най-могъщия магьосник започват полека да се разплитат една по една пред любопитния поглед да чирака, и така чак до самия драматичен финал. 

Кой и защо е помогнал на оркския предводител Гул'дан да отвори портала и е тласнал орките през него? Как човек може да хвърля две сенки? Защо един по един измират най-талантливите магьосници в кралството? 

Обърканата съдба на невинен човек, който успява да причини огромни беди на цял един свят. Или на два, ако броим и Дренор. Отново ми направи приятно впечатление, че чрез образа на Гарона на читателите беше припомнено, че орките не са някакви безмозъчни и кръвожадни зверове, а интелигентни същества, които изпитват същите чувства като хората.

Изненадващо се оказа, че преводът е дело на Петър Тушков, чиято професионална работа заслужава само адмирации. Повече за него и книгите му можете да откриете чрез връзката по-горе.

вторник, март 24, 2020

Свидетели няма да има - Джеймс Хадли Чейс

Класическо криминале с гадни гангстери и невинно красива свидетелка, която трябва да бъде опазена от силите на реда до началото на процеса. Картината обаче се усложнява от допълнителни образи, всеки от които има определена роля, която трябва да изиграе, за да добие платното детайлност и  дълбочина на краските.

Холивудска супер звезда е убита с шокираща жестокост в собственото си имение. Покрай жертвата са ликвидирани и всички присъствали там прислужници, пазачи, камериерки, готвачи и т.н., за да няма нито един свидетел как най-известният местен гангстер изкормва господарката им, след като я е уличил в изневяра. Подхвърлени са улики, полицията се хваща и уж всичко ще му се размине, но кога животът на тези опасни типове е бил чак толкова лесен? Читателят проследява историята основно от гледната точка на следователя към областния прокурор, който кога заради принципи, кога заради лични симпатии се заема да разнищи цялата история до дъно. И макар читателските сърца да са на страната на закона, няма никакви гаранции, че реалността ще се съобрази с това.

Доста приятна история от по-късния период на Чейс. Похватите му са отработени, няма нищо наивно или прекалено скалъпено, пипната работа. Дори зловещият наемен убиец ползваше такива методи, които да изглеждат, колкото хитри и изобретателни, толкова и напълно реални. Е, съвременните автори пишат за тези неща на съвсем друго ниво, но все върху нещо е трябвало да стъпят.

Прилагам една от оригиналните корици, защото българските издания ми се видяха толкова безлични, че човек не може да си състави никаква представа за романа.

Натисна дръжката, вратата се отвори и го облъхна силна наситена миризма на пържен лук, котараци и престоял боклук, която сякаш бързаше да излезе на чист въздух.

събота, март 21, 2020

Изрисуваният камък - Чемби Чембърс

Това е доста особена книга. От нея са направени ръчно всичко на всичко двайсет броя, но затова пък с очевидно голяма любов. Личат си занаятчийските усилия в печата, лепенето и илюстрациите, кориците са облепени с камъни, изрисувани са ръчно, а някой е сплел и въженце с камъче накрая за отбелязване на страниците. Много личен и извикващ симпатии вид, който може да раздуха въглените на емпатията и да ви накара да си я купите, без дори да знаете и думичка за съдържанието или автора, който се крие зад този забележителен псевдоним.

Написаното между тежките твърди корици е указано като първи том от истории за Пограничната земя. Това най-общо е още една история за началото света, за богове, създатели и създания, а в края даже и за хора. За експерименти, рискове, съдби. Темпото е равномерно, разказът напредва методично, няма глобални завръзки и развръзки и може да продължава до безкрай.

Макар на места авторът да не се беше колебал да вкара достатъчно провокации към вниманието и чувствителността на читателите като секс, убийства, жертвоприношения, а даже и канибализъм, тези спорни мерки като че ли нямат същия ефект, както при по-обиграните писатели от жанра. Защото когато пишеш за божества, чувствата и симпатиите на читателя са по-бледи, все пак боговете не са истински хора и те могат да правят каквото си искат, нали?

Съвременните читатели са обръгнали на митове и предания от какви ли не народи от цял свят, но се съмнявам, че някъде другаде в подобни произведения за полумитични същества персонажите се изразяват на такъв уличен език. На места жаргонът се използва с такава лекота, че навява съмнения дали целта е била да се получи литературно произведение с художествени достойнства, или цялото нещо е по-скоро един експеримент, който не търси непременно читателското одобрение.

С наближаване на края на книгата определено започваше да личи развитието на писателските умения на автора. Ходът на действието се управляваше по-вещо, отделните сюжетни линии се редуваха умело и до финала ми беше любопитно какво ще се случи с главните герои. Не знам колко време му е отнело, но със сигурност накрая дали самият процес, или отзиви на тестови читатели, са помогнали на автора да пише по-добре. Което не е малка награда при вложени толкова желание, любов и труд в това произведение.

Симпатичен къс разказ на име "Зомби ваксина" от същия автор можете да прочетете на страниците на електронно списание "Сборище на трубадури", което произведение беше отличено с почетна грамота в миналогодишния конкурс на името на Агоп Мелконян.

сряда, март 18, 2020

Панагюрище - начало на промени (1989-1991) - Ясен Христов

Преди доста години един уважаван гимназиален учител по история ни казваше, че трябва да мине поне едно поколение след случването на определени събития, за да може те да се гледат и оценяват трезво. Е, от падането на тоталитарния комунистически режим и началото на промените в България мина малко повече, така че на книги с такава тематика определено им е време.

Понякога се случва така, че е едновременно и лесно, и трудно да се пишат такива книги, както и да се пише за тях. Някои от участниците в събитията вече ги няма, други са тук, но им е неудобно да си спомнят какви са били, трети пък държат да остане черно на бяло достоверна следа за историческата истина за тези години. В последната категория е и баща ми, който като  едно от най-дейните лица в обществено-политическия живот на Панагюрище през тези години, има много какво да сподели. 

На представянето на книгата директорът на Исторически музей – Панагюрище доц. д-р Атанас Шопов коментира, че тя попада в категорията на мемоарната литература, като същевременно е и своеобразен документ за епохата си, защото се позовава и цитира множество (над 140!) източници - протоколи от заседания, решения, изявления, изборни резултати, медийни изяви... Идеята е субективният фактор от тези локални събития да бъде сведен до минимум, а да останат доказани факти, които лесно може да се проверят в документите от онзи период. А той е толкова бурен, че това, с което се сблъскахме всички ние тогава само за 2-3 години, днес изглежда направо невероятно - смяната на системата, възстановяване на частна собственост и предприемаческата инициатива, сдружения,  партии и лидери, борби на идеали, купони, кризи, инфлация, празни рафтове...

Катаклизми като тези обикновено са рядкост в човешкия живот и се случват по веднъж, а може и направо никога. Не знам дали можем да се окачествим като късметлии, или точно обратното, но повечето съвременници някак оцеляхме. Видяхме края на прехода към демокрация и пазарна икономика, приеха ни в ЕС - клуба на богатите, заживяхме в глобалното информационно общество. Светът отесня и опознавайки езиците, привичките и манталитета на другите, влязохме в техните обувки, а те полека взеха да опознават нас. Младежите, които са родени след тези събития и не помнят нищо от преди, вероятно ще са първите, в чиито глави има истински свободни духове. Но за да могат да придобият поне бегла представа от далечните събития от тяхното рождение, не би било лошо да прочетат тази книга.

Очакваме с искрено нетърпение продължението на събитията в следващата книга на автора!:)

неделя, март 15, 2020

Вестник "Щурец" - Райко Алексиев


Тази публикация е малко по-необикновена, защото разглежда не прочетена книга, ами само вестник, и то - стар вестник. Има ли нещо по-безполезно и тленно? Понякога да, но в този случай няма как човек да сгреши повече. Защото става дума за "Щурец" - българският вестник с най-голям тираж през годините на Втората световна война, а негов създател и главен редактор е Райко Алексиев. Той сам пише голямата част от материалите - фейлетони, пътеписи, преводи, рисува карикатури, коментира световната политика, осмива родната и чужда преса, властници и голтаци, данъчни, съдилища, селяндури и не на последно място себе си, оформя, сглобява. 

Преди време случайно попаднах на три броя на вестника от 1940-та и на два от 1943-та. Заради сегашната карантина се оказах с достатъчно свободно време, изчетох и петте един след друг и бях поразен от забележителната актуалност на текстовете. Като изключим направо кроткия и благовъзпитан вестник "Стършел", в днешна България просто няма хумористи на такова ниво, няма! Как е възможно преди 80 години някой да е творил така? Що за човек е бил той? Поразрових, припомних си неща, които съм позабравил (като това, че макар да е роден в Пазарджик, по майчина линия е половин панагюрец), научих нови и симпатиите ми към съдбата и творчеството на Райко Алексиев се обновиха и засилиха. Търсих отдавна забравени имена на хора, места и събития, за да се потопя в атмосферата на 40-те години и да схвана по-добре тънките му намеци и иронии. Изказ, закони, продукти и мода, порядки. Новини от чужбина, политически и светски събития, природни катаклизми. Всяка тема в броевете е там по някаква причина и аз исках да знам всяка от тях.

Когато около девети септември приятели го канят да избяга от България, той с уверена усмивка казва, че никому не е сторил зло и няма защо да се крие. Много скоро след преврата е арестуван, изтезаван и убит от бой, издъхва от побоите на 18-ти ноември. Защо? Заради нарисуваните от него карикатури на Сталин. 

Един гражданин с чест, достойнство, морал, позиция. Интелектуалец със стил и вкус към стойностното, независимо в коя област. Творец с будно око, остър език и божествената дарба да рисува смешни карикатури. Наскоро беше издаден албум със 150 известни карикатури от Райко Алексиев буквално илюстриращ всичко това и тогава се поколебах дали да го купя. Сега вече съм сигурен, че ми е нужен.



понеделник, март 09, 2020

Warcraft: Повелителят на клановете - Кристи Голдън

Тази книга излиза втора по ред при издаването на поредицата за Уоркрафт от издателство "Хермес" преди години, но хронологически се пада веднага след завършека на "Дуротан". След трагичната гибел на потърсилия справедливост оркски вожд, неговият невръстен син е намерен и отгледан от хората. И то да бяха хора като хора, ами баш от началника на концентрационните лагери за орки. Кофти човек, който се заема да отгледа и обучи малкия Трал като образцов боец за арените. Тайната му надежда е един ден оркът да поведе всички от своя вид и под ръководството на Блакмуър предателски да разгромят Алианса.

Е, за известно време нещата вървят по този план, но освен да се бие като звяр, Трал научава от хората и други неща като милост, състрадание, жажда за свобода. Логично след като веднъж вече решил, че не желае повече да е роб, вече трудно нещо може да го удържи и той се впуска из Азерот да търси своите. Различни премеждия го отвеждат в лагерите, срежат го с Гром Хелскрийм и го отвеждат чак в планините Алтерак, където все още оцелява прокуденият клан Фростулф. Научавайки историята на родителите си, Трал се променя все повече и повече и силите на природата го признават за шаман - първият от много години. И то не какъв да е, като дори странстващият Оргрим Дуумхамър му отдава дължимото. Двамата заедно повеждат борбата за освобождаване на всички орки от лагерите, като битката им струва скъпо - едни заплащат с живота си, а други се превръщат в живи легенди.

Може би не трябваше да преразказвам толкова подробно, но специално историята за Трал ми е голяма слабост и ми е трудно да съм трезв и безпристрастен.


"Хермес", вземете се в ръце и пуснете една допечатка на поредицата, защото е срамота книжки за 10 лв да вървят втора ръка за по 30.

четвъртък, март 05, 2020

Warcraft: Денят на дракона - Ричард А. Кнаак

"Денят на дракона" разглежда събития от вселената на Уоркрафт, когато първоначалният устрем на Ордата след нашествието им на Азерот е преминал. Те губят по всички флангове и едно от малкото оръжия, които все още им дават някакво предимство, е отглеждането на дракони, за да ги яздят и използват в бой. За целта драконът Алекстраза е държана окована в плен и единствената ѝ задача е да снася още и още яйца. 

Междувременно в отслабените редици на човешките кралства се появява мистична фигура, която така умело ги манипулира в свой интерес, че изгледите на този новопоявил се млад благородник да стане пълноправен крал, изглеждат неминуеми. Но кой е той, защо не може да бъде проследен и какви са истинските му цели?

На този фон проследяваме нишката на провинилия се млад магьосник Ронин, който копнее за шанс да изкупи стари грехове и се впуска в почти самоубийствена задача в Каз Модан. Наредено му е да проникне дълбоко в територията на орките и да стигне до планината, в която те държат Алекстраза. Как точно и защо той не знае, защото получава информация за секретната си задачата на малки порции от тайнствения си покровител Крас - един от членовете на съвета на магьосниците в Даларан.

Тайната на задачата му обаче явно скоро е разкрита, защото на Ронин и спътниците му - красива елфка и опърничаво джудже - започват да се струпват заплахи, коя от коя по-страховити. Изглежда тайно задействаните планове, които включват Ронин, планината на орките и съдбата на драконите, са повече от един, а интересите на замесените - крайно противоположни. Дори могъщи артефакти като "Демонична душа", способни да подчиняват дракони и създадени още когато те сами са владеели този свят, не са в безопасност, когато млада и почти безразсъдно смела раса като човеците, реши да действа благородно, със завидно себеотрицание и с желание да спаси доброто у другия.

Разкошна история, която те запалва дотолкова, че още същия ден да започнеш следващата от поредицата, която обръща най-основно внимание не на кого да е, а на самия Трал! For the Alliance! For Azeroth!