Джазът в България. Българите в джаза - Владимир Гаджев

Понеже не знам нищо за автора, се доверявам на анонса на издателството, че Владимир Гаджев е изтъкнат джазов критик, журналист и преподавател по история на джа­за, на поп и рокмузиката в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Аз съм доста далече от теорията и академичната страна на джаза, а просто обичам да слушам хубава музика и ми беше любопитно кои българи са творили в жанра през изминалия един век. Оказва се, че дори въпреки 45-те години тоталитаризъм, те не са никак малко, а влиянието им е далеч от пренебрежимо. За някои от тях всички сме чували (Аспарух Лешников, Емил Георгиев, Милчо Левиев, Симеон Щерев, Антони Дончев, "Бели, зелени, червени"), някои дори сме имали удоволствието да чуем лично от различни сцени (Христо Йоцов, Камелия Тодорова, Йълдъз Ибрахимова, Георги Борисов, Теодосий Спасов), а за трета група пък изобщо не сме и чували (Любомир Вапорджиев, Ива Ваня, Марио Станчев). Владимир Гаджев поправя подробни несправедливости.

Книгата има вид на своеобразна енциклопедия. Певците, инструменталистите и композиторите са всеки със самостоятелно представяне от страница или две, като между представянията има и преглед на епохата, политиката и отношението на властта към джаза, характерните за тогава форуми, участници, звезди и изяви. Много подробно са отразени изпълнителите, съставите, кой на какъв инструмент свири, какви плочи са се записвали, коя чуждестранна звезда е гостувала и кога или пък кога и къде са се изявявали нашите джазмени. Интересно впечатление ми направи колко значимо е било полското присъствие преди промените - и като изпълнители, и като форуми за изява.

Книгата е любезно гарнирана със CD, което съдържа някои много характерни изпълнения на коментираните музиканти. Това аз намирам за много голям плюс, защото иначе би се получило нещо като да пишеш книга за художници и в нея да няма нито една снимка на картините им.


Накратко, макар и четенето на книгата да се проточи, удоволствието беше голямо и като следваща стъпка ще се ориентирам да потърся друга книга на автора - "Love Supreme - Веселин Николов и неговите “Бели, зелени и червени”.

Композиторът Константин Илиев: ... стигнахме до извода, че екзотичният фолклор е безкрайно интересен и привлекателен при първо виждане. Вторият път става скучно, а трети път може би не би отишъл да го видиш.

***

Брутално воюва за все по-широка територия чалгата, т.е. разюзданата гастрономическа музика по сръбски образец. Концертът на Лепа Брена на стадион "Васил Левски" е само началото на процес, който добива чудовищни размери, профанизирайки музиката и разяждайки културната цялост.

Зоологическа градина в моя багаж - Джералд Даръл

За какво се разказва? Авторът е отговорил в първите си две изречения:

В тази книга е описано шестмесечното ми пътешествие, което предприех с моята съпруга до планинското западноафриканско кралство Бафут в Британски Камерун. Една от причините за нашето пътешествие бе твърде необикновена: искахме да съберем животни за собствена зоологическа градина.

Какво може да се допълни? Едновременно и малко, и много. Ако човек не се интересува от чудновати животни, други континенти, южни страни и хора, британски хумор, кажете му само тези две изречения и го оставете. Той така или иначе няма да я прочете. Ако ли пък не сте такъв човек и намирате за смешно как някой разлива три пъти поред един и същи варел, пълен с вода и двеста шпорести жаби и после ги гони по двора, за да ги натика обратно във варела, то може би ще ви е приятно да я прочетете. Или пък нямате против да научите за калпавата маймунка, която била вързана за дърво до дворната врата и подръпвала за дрехите всеки минувач, включително и саронга на момичето, което под него не носело нищо друго. Или за маймунката, която беше отмъкнала дрехите на къпещата се секретарка на Джералд Даръл. Ами историята с изпусната на земята зелена мамба, която беше накарала съветниците на фона на Бафут да изпълняват акробатични подскоци?  

Освен смешките, нека си признаем какво друго знаехме досега ние за Камерун. Съвсем малко и крайно недостатъчни факти:

Екваториална африканска държава, столицата се казва Яундѐ, а националният им отбор по футбол се е класирал седем пъти за финали на Световното - повече от всеки друг африкански отбор. А, да, и Самюел Ето'о е оттам. Освен това и, че някога, и то не чак толкова отдавна, Камерун е бил разделен на две парчета - френска и британска колония, но с това европейското присъствие не се изчерпва, защото преди тези две страни там са се опитвали да колонизират немците. Затова и до днес страната има повече от един официален език.

Благодарение на тази книга ще научите, че езиците не са единственото разнообразно нещо там. В реките на Камерун рискувате гневен мъжки хипопотам да нападне лодката ви, може да ви се наложи да дърпате огромни питони за опашките, да плашите маймунките, да ловите птици, влечуги и бозайници от най-различно естество. Да гостувате на местния полигамен монарх, да го учите да танцува латино-танци и да си пийвате заедно уиски. Мда, изглежда никак не е било лошо да се пътува с Джерал Даръл. А пък това е гледка от двореца на фона на Бафут в днешни дни:

Аудио книгата е прочетена от ерудираната г-жа Ирина Илиева, която има много приятен глас и винаги се усмихва на смешните места.

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)

Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.

Киберпънк - Списание

Първото хартиено списание на "Шедоуденс" се оказа тематично ориентирано в сферата на киберпънка. Приятна изненада за жанр, обявен от някои за отмрял, но реално все по-близък и реален. Имаше предварителна кампания за набиране на средства, трепетно очакване. 

Екипът на списанието се е постарал да създаде красиво оформено и направо луксозно списание, богато на съдържание в традиционните за списанието категории: разкази (преводни и от български автори), ревюта на филми, сериали, музика, анимета, комикси, игри, запознаване с историята на жанра, подвидовете му, а даже и привидно доста странични теми, като тази за мястото на велосипедите в киберпънка.

Припомних си любими автори и истории ("Зимният пазар" на Гибсън), зарадвах се, че някакво местенце в калабалъка имаше и за Дълбината на Лукяненко и за Хакерите на Иван Попов.  Крайно любопитни автори като Брус Стърлинг, Нийл Стивънсън и Хараламби Марков също бяха намерили място в броя. Припомних си обаче и защо преди в "Шедоуденс" традиционно избягвах да чета повече от половината от материалите. Те или се разминаваха радикално с моя вкус (музика, игри), или стилът на някои от статиите се рееше някъде по-високо и встрани от моите понятия за приятен и разбираем текст. 

Не можа да не ми направи впечатление и направо озадачаващо настойчивото споменаване на филма "Блейд Рънър". Независимо от версията той присъстваше буквално навред. Вероятно ще съм един от последните хора, които да оспорят значението и разкошния кеф от историите на Филип Дик, но филмът е... хм, да кажем просто, че филмът има много по-малко достойнства, а пък и да не е само той, я що филми има за киберпънк, ами че то даже на "Матрицата" не беше отделена и 1/10 от възторга по Рънъра. На "МАТРИЦАТА"!:) Да не говорим колко други произведения пък изобщо не фигурираха в прегледа...

Накратко, удовлетворението ми от похарчените 20 лева беше на очаквано задоволително ниво. Дано авторите да запазят хъса и енергията си за нови издания и по други фантастични теми, при тях винаги има да се научи по нещо любопитно.:)