Червени морета под червени небета - Скот Линч

Що се отнася до историята - ние живеем в нейните развалини.

"Червени морета под червени небета" е втори том от поредицата за джентълмените-копелета на Скот Линч. Може би си спомняте какъв кеф беше първата книга. Е, и тази не пада по-долу, като нейният финал предполага още премеждия за Джийн и Локи.

Забавата този път беше в нов град, където по традиция Джийн и Локи са нахвърлиха да оберат най-тлъстата плячка, но някак си много бързо им приседна. Докато се усетят и вече служеха на поне трима господари едновременно, като за всеки си измисляха нови имена и легенди и традиционно никому не признаваха баш всичко. Основната част от времето обаче се обучаваха да бъдат пирати, като се има предвид, че те бъкел не разбираха от морско дело. В крайна сметка обаче надхитриха единия големец, който им взе парите, а те му откраднаха картините (впоследствие оказали се фалшиви), втория го изнудиха да им даде противоотрова за това, с което ги беше отровил, за да ги държи в шах (лекарството се оказа доза само за един човек), а от пиратството се отърваха невредими (само любимата на Джийн погина в страшни мъки). Както виждате, не е като да им беше много леко и не всичко дори и след условния хепиедн не беше цветя и рози. На всичкото отгоре баш злодеите всички останаха живи, което не намирам за стратегия, гарантираща безоблачни бъднини.

Такива забележителни книги заслужават нещо повече от такива корици.

Не знам дали някой обръща внимание на прокобите ми, но все пак, помнете, че съм ви предупредил за нетленната слава на книгите на Робин Хоб и за тези на Скот Линч преди някой да е създал сериал-хитачка по тях.

- Ти кой си, по дяволите? - впери очи Роданов в Джийн.

- От години няма с кого да обсъдя това.

***

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

Невиждани академици - Тери Пратчет

С изненада установих, че съм спрял да чета книгите от Света на диска преди цели десет години, и това, че съм ги изчел и ги притежавам всичките, не е никакво основание за тази жестока пауза. Добре направиха благородните люде, които възобновиха издаването им на български, макар да трябва да понесат да чуят някоя и друга дума относно избора на преводачите си или поне за старанието им.

Както знаете, тази книга разказва за възникването на футбола в Анкх-Морпорк и дейното участие на магьосниците от Невидимия университет в тази работа. Също важно участие имаха заклетият да придобие стойност орк г-н Хаху и завеждащата Нощната кухня г-ца Гленда. Мяркаше се и (професор) Ринсуинд, за когото си припомнихме, че няма майка, защото е избягала преди да се роди. Достойно място в действието зае и Ветинари (с или без лейди Марголота от Юбервалд), както и Деканът, за когото помним, че напусна НУ и предателски замина за Псевдополис да става архиканцлер в тамошния такъв.

Накратко, припомних си, че човек незменно има нужда от редовни дози духовит Пратчет. Също вярно е, че човек има нужда да чете като цяло. И този човек реши, че запустялият му блог заедно с читателската му любознателност могат да бъдат реанимирани като си самоподари и прочете нещо доказано качествено. Исках да прочета повече книги от миналата година, което не беше особено трудно, ако се вгледам в нея. Догодина пък ще станат 20 години от основаването на този блог, което си е интересно число, може би постижение, а също така и определено прозиращо предизвикателство.

Пожелавам ви през 2026 да прочетете повече книги отколкото през 2025. Направете го и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Ще те помним завинаги, скъпи чичо Тери, защото ти имаш стойност.

Лъжите на Локи Ламора - Скот Линч

Парите разведряват човека.

Това е дебютният роман на някой си Скот Линч, с който той изведнъж добива голяма популярност през 2006. Чуйте само мелодията на заглавието - "Лъжите на Локи Ламора". Не ви ли звучи вълшебно?

Веднага прави впечатление колко усилия е положил авторът да развие интересна и различна вселена, с оригинални географски понятия, гилдии, религии, дори календар и летоброене, с намеци за история, която ни става неудобно, че не помним. Не знам дали е някаква мода във фентъзито, но отново ("Песен за огън и лед") има подробни описания на това как се обличат героите и детайли от кулинарията на този свят. А това, за което всички майстори често опяват - да има интересни герои, вече е нещото, което се добавя и прави разликата. Локи обича да лъже. Той така диша. Очите му шарят, сърцето му бие, умът му щрака. Измисля схеми, увлича се, понякога и без причина, и играе роли с лекота. Безобиден ли е? Не сме сигурни. Рискува ли нещо или играе на сигурно? Думата сигурност я има някъде в речника му, но на рядко отваряна страница. И така е още от първите му дни на сираче, осиновено от гилдията на крадците, но и през годините му на възрастен, когато дава тон на другите сираци. 

И пак да се върна на света, в който се развива всичко, защото той провокира и изкушава. Иска ти се да знаеш за нещо, за парите, за забавленията в този град, за богатите и бедните, за греховете им. За престъпниците и благородниците. Има някакъв полъх от чара на средновековни италиански градове-държави, алхимия, която е поела по много странни пътища, и малко, но пък доволно зловеща магия.

Да го оприлича на друга книга - не мога. Да го препоръчам - длъжен съм.

Смятайте вършеното от нас за, хм, нещо като таен данък за благородниците, които притежават повече пари, отколкото благоразумие.
***
Каже ли ти някой, че навиците умират трудно, Локи, да знаеш, че те лъже - те като че никога не умират!
***
Странно, колко лесно се постигаше власт само с малко нагла простащина.

The Sandman. Господарят на сънищата, том 3: Сънна страна - Нийл Геймън

Нийл Геймън продължава да разказва истории за Господаря на сънищата. В този том няма от нишката, в която Господарят събира изгубените си артефакти в опит да възстанови властта си. Тук има случки с хора, полу-богове и животни, които прибягват до услугите му, а той е представен по-търпелив, добър и мега справедлив. Завършекът на книгата вероятно е по вкуса само на най-големите фенове на автора, защото там е публикуван в текстова форма оригиналът на сценария на историите. На английски. 39 страници.

Колкото и да е ок комиксът, за мен продължава да е неясно преклонението на доста хора, които четат много фантастика, пред творчеството на Геймън. Особено пък пред този комикс. Не мога да кажа, че е посредствен, но определено не е и нещо, което ти взима акъла, нито като истории, нито като начин на рисуване.

Не знам, ще потърся някакви чужди тълкувания и разяснения в опит да реанимирам мотивацията ми да продължа да го купувам и чета това. Но по-нататък.

Войната на маковете - Р. Ф. Куанг

Тигрови бозки!

Историята започва като истинско фентъзийно клише: Малко сираче от последната война между две враждуващи империи има таланта и упоритостта да учи, за да се измъкне от провинциалната мизерия. Следват успех на държавните изпити, прием в най-престижното училище и бясна въртележка от препятствия и враждебност на всяка стъпка по пътя ѝ. Фонът на събитията напомня за историята на Китай и вероятно това не е случайно, макар официално действието да се развива в измислен свят. С напредъка на действието тя попада в по-свойски екип, където има и доста по-странни хора от нея. Менажерия, като от бар от "Междузвездни войни". Книгата се чете приятно и смесицата между неща, които очакваме, и такива, които ни изненадват, се е получила добре. Поне докато препратките към действителната история на Китай не станат прекалено ужасяващи. И ако не четете последната 1/3 между 2 и 5 през нощта.

Фентъзито е определено на много места като dark, което първо ме изненада, но след края на книгата съм сигурен, че не е грешно. Определено има пасажи, които стряскат, още повече при допускането, че голяма част от това е било истина. 

Макар и малко разпиляна, книгата е учудващо богата като за дебют и не смея да си помисля как би писала Р. Ф. Куанг, когато е ошлайфала писателските похвати. А може и да посмея, защото следващата ѝ книга извън трилогията за маковете "Вавилон: Тайна история" печели и "Небюла", и "Локус".

Ребека Куанг, родом от Гуанджоу, била на четири години, когато семейството ѝ емигрирало в САЩ. Учи и успешно завършва Кеймбридж, Оксфорд и Йейл. Първият ѝ роман "Войната на маковете" е завършен преди да навърши 22 и жъне огромен успех. Единият ѝ прадядо е бил точно в градовете, които са пострадали най-много при японската окупация.

Препоръчва ли се? Не непременно, само за много здрави стомаси.

A Night in the Lonesome October - Roger Zelazny

Поради все още незатихващи фенски чувства и симпатии към романа, лани се зарекох тази година да пробвам четивото в оригинал за традиционното ритуално октомврийско четене. Като резултат мога да споделя, че съм доволен, приятно се получи.

Отново имаше позабравени моменти, например пак да се учудя кое е голямото куче, което се представя за Лари, но не е той, а нарича Смрък по име. Имаше и незабравени, но все така приятни такива, като когато Смрък беше окован на масата на вивисектора и вече носеха инструментите, а отвън се чу заветното ДЗЪП! Научих и доста нови неща за името Greymalk(in) - от Шекспир, Емили Бронте, даже и в премеждията на Хари Дрезден - истории за жени, котки, езици и комиксови герои.

Въпреки всичко приятно, има и някакво усещане на (може би временно) пресищане и най-вероятно догодина ще пропусна да затварям и да спасявам света. В обществено-политически план също се чувствам отчаян и обезверен, което не е в пряка връзка, но резултатното настроение е в унисон. Да кажем, че ще се отдам на събиране на съставки и подготовка.

И пак - честит ви Ден на народните будители!

Приказка за магьосници, физици и дракон - Геновева Детелинова

Преди доста години, т.е. повече от десет, списание "Сборище на трубадури"&приятели удариха целия фендъм в земята като организираха и успешно проведоха първия конкурс за фентъзи роман на България. Като читатели с фантазия трябва да знаете, че ви е бедна фантазията порой от колко и какви произвения се изваля тогава. Както обаче обичат да казват в любимото ми предаване "Изковани в огъня", победителят може да бъде само един и така тогава първа пресече финиша Геновева Детелинова с нейната "Приказка за магьосници, физици и дракон", която аз дочетох чак сега. Точно така. В благодарностите на заглавната страница на книгата наистина фигурира и моето име като скромна част от онова величаво жури, но истината е, че в рамките на конкурса се четяха само извадки от романите-кандидати от рода на 50 страници, а времето на целия роман за мен дойде чак сега.

Ето и няколко опорни точки за него:

• Заглавието на романа е едно от най-точните, на които може да попадне човек.
• Корицата обаче няма да коментирам.
• Хумористичното фентъзи неизменно създава паралели в главата на читателя с Пратчет. В което няма нищо лошо. И не, Геновева Детелинова не имитира него.
• Романът е приятно кратък, забавен и въпреки голямото количество герои за такъв обем, човек не се губи из тях. Често.
• Има известно разпиляване из множеството фантастични допускания, което вероятно може да се обясни с това, че произведението е дебют, както и с буйния ход на мисълта на авторката. Хора, повярвайте, това е нещо, което не се среща всеки ден!:)
• Провължавам дълбоко да вярвам, че млади хора не могат и не бива да бъдат редактори. Моето схващане е, че редакторът трябва да има десетилетен литературен опит, да е майстор в писането и ремонтиране на текстове и да има дързостта да работи върху ръкописа с маниера на багерист, а не да се занимава с пълен член и запетайки, което е моето наблюдение от дейността на някои прочути съвременници. 
• Историята, като нещо, което обикновено ми е интересно и важно да проследя, тук леко отстъпва на инструментите за разказване - има разни паралелни светове, портали, магьосници, един сфинкс, дракон и змей, които малко ми се сливат, дворец, вещици, проклятия и иронии на гърба на всичко, за което се сетите, че може да се получи забавно - от смешки за адвокати, гей-бракове, латино сериали, смотани физици, царство с матриархат, приказни клишета за принцеси, вретена и ябълки и много, ама много други.

В заключение, авторката има рядко срещан талант да пише, а умът ѝ генерира такива приятни смешки и фантасмарогии, че задължително трябва да се следи какво друго ще напише. Книгата можете да получите официално и безплатно в електронен формат ето тук.

Леля Станка толкова се стресна, че изпусна чашата си върху списанията за бродиране. Кафето попи в схемата на гоблена с берящите маргаритки момичета и я повреди необратимо - направи невъзможно различаването на кръгчето с точка и кръгчето без точка, а това бяха два коренно различни нюанса на екрюто.

пп. Доколкото знам, Геновева Детелинова е истинското име на авторката, не е псевдоним, което е доста яко и запомнящо се. В момента тя живее Шотландия и пише нов роман с етно привкус за голямо американско издателство, който трябва да излезе през 2024. Повече за нея - в интервюто тук.

Магьосникът от Землемория - Урсула ле Гуин

Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.

"Магьосникът от Землемория" е едно от онези основополагащи литературни произведения, които са оформили път за много други след тях. И ако може да са обобщи максимално значението и приносът ѝ, за мен това е силата на имената. Познавайки истинските имена на нещата и хората, ти придобиваш сила над тях. Замислете се, не може да не ви е направило впечатление колко красиво е самото име на този свят - Землемория (по-хубаво е дори от оригиналното Earthsea). Земя и море. Много ясно, как иначе да се казва?

Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.

Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.

Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

Аз съм куче пазач. Името ми е Смрък.

Тази година отново се потопих в насладата на ритуалното четене на тази толкова специална книга - по една глава на ден, всеки ден през октомври. Фен съм, но не го правя чак всяка година, давам си паузи от по няколко години, след които забелязвам нови неща, припомням си стари и винаги е приятно.

Следващото четене съм го замислил да е в оригинал, да видя пък тогава какви нови неща ще открия.

Допълнителен забавен момент беше, че октомврийското пълнолуние тази година се получи почти като по поръчка, а отделно емоциите се допълваха с течащата предизборна кампания.

Лоши неща се случват на загубилите.

„Станете!“ ООД: Не си играй с храната - Елена Павлова

ma petite guêpe carnivore

От една нова позната с опит в живота в големите градове на Индия научих основното правило за придвижването в тамошния трафик:

1. Караш с газ до ламарината и те интересува само какво се случва от страничните ти огледала напред.

Общо взето това беше и пътеводната ми светлина в справянето с високоскоростното действие на "Станете!" ООД: Не си играй с храната". Имах неблагоразумието да започна книжката вечерта преди заспиване, което, познавайки стила и нивото на авторката, не беше от най-мъдрите ми житейски решения. Затова станах сутринта час по-рано от обикновено, изчетох всичко на един дъх и преливащ от адреналин и вдъхновен за подвизи запраших за работа.

Шеметните няколко дни, през които проследяваме премеждията на младата некромантка Дженетика Севън, която се препитава като съживява зомбита срещу заплащане, може да ви напомнят бегло за работата на Хари Дрезден, със съществената разлика обаче, че тук става дума за много, ама много наситено действие. Романтични вечери с изискан клиент вампир, рисковани поръчки, които преминават с надут клаксон през планина от опасности, върколаци, които са бивши професионални атлети и настоящи кръшове, и лоа, много лоа.

Не познавате как пише Елена Павлова? Запознайте се чрез тази нейна книга. Доскучало ви е от прекалено много четене и смятате, че нищо не може да освежи забавените до заблатяване потоци на читателското ви съзнание? Грабнете тази книга. Искате просто да се позабавлявате два часа и съвсем между другото да научите нови френски думички? Ех, знаете си го, да не се потретвам.

ps. Неподозиран ефект от това джобно книжле ще бъде и опресняване на френския ви.

ps2. Като илюстрация колко съм отвеян тези дни, аз забравих едно от най-важните неща - книгата се появява като издание на "Сборище на трубадури" в чисто новата книжарница. 

Последният герой - Тери Пратчет

Никой не помни певеца. Песента остава.

Преди 20 години, когато попивах пратчетовата премъдрост за пръв път, не вярвах, че е възможно да искам да пиша за него и книгите му. Та то там всичко е толкова изпипано, че няма нужда от коментар! Ето, че човекът си отиде, медиите и книжарите го позабравиха и ни остана само да си припомняме добре забравените му шедьоври.

Както знаете, във всяка от книгите му за Диска се осмива нещо - кино, медии, религии, нации, полиция и всичко друго, което се сетите, както и още повече неща, за които изобщо не бихте се сетили. Разбира се, всичко това е гарнирано с интересна история, смешни персонажи, житейска философия, фентъзийни светове, иронии с неща, за които ви трябва доста широчка обща култура, за да схванете с какво точно се подиграва. Хубавото е, че дори и да ви харесва само едно от нещата, в книгите му има достатъчно от него, за да ги харесате.

В тази книга се осмиваха героите, професионалните, които отдавна са събрали точките за пенсия, но занаятът не ги пуска. И малко боговете. И някои от изобретенията на Леонардо да Куирм, като космически кораб с реактивна тяга на няколко степени, съставени от блатни дракони на специална калорична диета.

И още едно лично мнение. От художниците, с които свързваме кориците на пратчетските книги, Джош Кърби >>> Пол Кидби.

Вещерът, книга 1: Последното желание - Анджей Сапковски

Люляк и касис.

"Последното желание" е първи том от поредицата на полския писател Анджей Сапковски за вещера Гералт от Ривия, която още преди години пожъна такъв успех, че и Нетфликс направиха сериал по нея с Хенри Кавил в главната роля.

"Вещерът" е малко по-различна от повечето стандартни фентъзита, съсредоточени предимно в средновековни версии на англоезичния свят, защото тя е някак по-централноевропейска. Работата на Гералт е да издирва и ликвидира такива зли същества, каквито могат да се открият в други приказки и митове. Да, джуджетата и елфите са си тук, но освен тях той има да се разправя с кикимори, випери, стриги, котолаци, силвани и какви ли още не. Предполагам това е една от причините авторът да е по-популярен у нас, отколкото в Америка, да кажем.

Различните приключения на Гералт са малко разхвърляни из книгата. Отделните глави са ту за нови подвизи, ту за храма на Мелителе, пак убит звяр, после за виолетовите очи на магьосницата Йенефер, с която всъщност се запознаваме чак в последната глава. В рамките на първата книга така и не научаваме много за самия него, какви са тия вещери, кой ги е направил и защо. Само знаем, че те обикалят да ликвидират чудовища за пари.

Макар да заспивах един месец над половин страница, после седнах да я чета с бодър мозък и я изчетох за отрицателно време. Увлекателно четиво, не си губете времето да се измъчвате с него на уморен ум. Така ще пропуснете и интересните приключения, и забавните подмятания на трубадура Лютичето.

Злото си е зло, Стрегобор. По-малко, по-голямо, средно - всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите - размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо.

***

Може да се направи всичко, въпрос е само на цена.

Летният рицар - Джим Бъчър

"Летният рицар" е четвърта книга от премеждията на единствения чикагски детектив-магьосник Хари Дрезден. По някакви причини от издателство "Колибри" са преустановили превеждането и издаването на поредицата и така за българските читатели тя се оказва и последна.

Ако си спомняте, в предишния роман "Смъртоносна опасност" Хари загази както никога досега, справи се с полазилите го вампири, спаси каквото можа, загуби приятели и неволно разпали световна война между вампири и магьосници. Съветът не магьосниците не беше очарован от такова развитие и в този том го привикаха да дава обяснения, като му дадоха последен шанс да докаже невинността и правотата си. Същевременно някой е пречукал Летния рицар и Зимната кралица нае Хари да докаже невинността ѝ, а едни грозновати младежи пък му платиха да открие изчезналата им приятелка. Както знаете, Дрезден не отказва, зае се с всичко едновременно и затъна по-дълбоко в заговорите, предателствата и битките на феите от всякога досега. И сякаш това не стигаше, ами и сред самите феи конфликтът се задълбочи и разрази в истинска война.

Колкото бях очарован от предишната книга от поредицата и включването на верния помощник Майкъл, толкова тук охладнях и се залутах из множеството кралици на феите, майки, дъщери, рицари, лордове, ту летни, ту зимни. Това няма проследяване! Ни в клин, ни в ръкав се появиха  изневиделица разни персонажи от миналото на Хари, което винаги е съмнително.

Като цяло ми беше умерено интересно да чета поредицата, но не съжалявам особено, че приключи. Да оставим вампирите в годините около милениума, така или иначе не са особено интересни. 

Смъртоносна опасност - Джим Бъчър

Помните, че още първи том Хари Дрезден си имаше проблеми с Бианка - лидерката на вампирите в Чикаго. Нещата се задълбочиха и проблемите се изостриха до въпрос на смърт или повсеместна световна война между вампири и магьосници, но това, макар и достатъчно сериозно, съвсем не беше всичко лошо, което грозеше нашето момче. Като начало из целия град се бяха активизирали безчет призраци, които тероризираха населението, което сякаш не стигаше, та в най-напеченото цъфна и кръстницата на Хари, която, ако си спомняте, е доста злобна фея. Някой друг пък усукваше душите на най-близките хора на Дрезден с магическа бодлива тел в опит да ги елиминира един подир друг, докато не стигне в крайна сметка и до самия магьосник.

Сега като чета как хаотично представям действието, то не изглежда като нещо взаимносвързано, което ще ви остави без дъх и ще ви кара да четете по нощите, но всъщност оригиналният ефект е точно такъв. Много силен плюс за мен беше включването в действието на Майкъл - бойният приятел на Хари, който има няколко деца, бременна съпруга на име Чарити, носи свещения меч Аморакус и има толкова чиста вяра, че тя му дава допълнителни сили в битките с тварите на злото. Вампири ли, дайте ги насам!

Въпреки традиционния маниер на добрите всичко да им се разминава, като не броим някой и друг белег за чар, този път някои хора си изпатиха повече и приятелката на Хари Сюзан Родригес пострада до степен, че... хм, май ще е по-добре вие сами да си прочетете как и защо.:)

Скромното ми мнение е, че дотук тази книга е най-силната от цялата поредица. Поддържа напрежението и създава здравословно количество изненадващи обрати. Наистина, хуморът беше в по-малки дози от друг път, но пък качественият екшън компенсираше, че и отгоре. Достойнствата на кориците продължават да са все така спорни, но вероятно се разчита, че фенската маса е над тези неща. 

God of War: Официална новелизация - Джей Ем Барлог

Популярна компютърна игра търси още пазарни ниши и за целта е била създадена тази книга. Тя не разказва паралелни истории, за които не е имало време да бъдат представени сред действието, тя разказва самото действие на играта. Или поне аз останах с това впечатление. Кратос и неговият син в тинейджърска възраст Артей кръстосват картата, както географски, така и като различни измерения/светове и се бият с всеки срещнат, за да стигнат върха на планината, където трябва да оставят кесията с праха на кратосовата жена. Още в самото начало научаваме, че всъщност главният герой е бог под прикритие, а над жена му е сина му тежат подозрителни неизказаности. И така бащата с момчето сноват напред-назад, бият и колят всичко живо, а понякога и неживо, и като цяло напредват към върха. Срещаме легендарни оръжия, магии и всевъзможни същества от най-различни митологии, като водещи са гръцката и скандинавската.

Неведнъж съм чел книги по игри, но на толкова странна не бях попадал. Висотата на историите от света на Уоркрафта е на светлинни години, а смисъла и случката тук явно не са били приоритет на автора, за името на когото полагах големи усилия да не го изпиша като балрог.

Накратко, подозирам, че става дума за прилично интересна игра и доста слаба книга по нея. Това е, нямам много други думи.

Джуджетата. Том 1: Претендент за престола - Маркус Хайц

Поредицата за джуджетата на Маркус Хайц отдавна ми правеше впечатление из чужди и бъграски книжарници, явно по някакъв начин издателите му са съумели да го направят популярен. За съжаление подозрението ми беше, че това се е случило благодарение на търговски похвати, а не на писателски талант, в което най-накрая се убедих лично след прочита на първия том.

Вселената е истинско фентъзийско клише - джуджетата, копаят мини, коват, пият бира и се бият, човеците са или воини, или магьосници, а елфите са в същата картина основно за украса и да дразнят джуджетата. Очаквано, акцентите (два броя) са върху брадатите дребосъци, които а) свикват избори за следващ крал на всички джуджушки кланове и б) едно самотно осиновено джудже е изпратено от човешкия господар, на когото е служило цял живот, да иде и да срещне най-после своите. Тази смес от личните терзания на джудже, отгледано от човеци, и борбата да надмощие между клановете, се случва на фона на катаклизъм, който разрушава Бариерата, която досега е удържала ужасни зверове като орки и алви (това са анти-елфите) да не нахлуят във вече описания свят. Най-могъщите магьосници се събират, за да обединят сили в поправянето на разрушението, но за тяхно съжаление има един, който вече служи на тъмната страна. В тази връзка мисията на наблюдаваното от нас джудже от роднинско-опознавателна се превръща в светоспасителна и аха да разберем как ще бъде изкована Единствената бойна брадва, която може да ни помогне, и томът свърши.

Постройката, езикът, героите и въобще всичко говори за един вероятно млад и начинаещ писател, кой е споделил малко фантазия и повече стандартни фентъзи клишета. Донякъде това доскучава, но пък от друга страна акцентът е върху джуджетата, което го прави по-скоро необичайно четиво, защото те като цяло са симпатяги и умеят неща, на които симпатизирам - обичат да коват и да пият тъмна бира.

Съмнявам се, че някога изобщо ще чета друга книга от поредицата. Приемам, че авторът пише за друга аудитория, а не защото не умее да разказва интересно. Разбира се, има и други мнения.

А, забравих да кажа, има и зомбита!:)

Отвъд Тъмния портал - Арън Розенберг, Кристи Голдън

С помощта на могъщи артефакти като книгата на Медив и черепа на Гулдан, старият водач на Ордата Нерзул успя да отвори наново Тъмния портал, който пострада фатално в епичната война от "Приливи на мрака". За да сполучи в това, той предаде най-близките си съратници от Ордата се съюзи с нови и по-могъщи същества, които преследват свои си цели, различни от неговата да отвори портали към много други светове, в които да се разсели Ордата. За негово съжаление обаче Алиансът също не спеше и малка ударна група от смелчаци-камикадзета се прехвърли през Тъмния портал, за да осуети плановете му. Магьосникът Кадгар, паладинът Туралиън, елфата Алериа и целият им отряд се впуснаха в надпревара с малкото оставащо им време. Бяха наясно, че вероятно никога няма да се върнат живи на родния им Азерот, но Светлината ги задължаваше да се преборят със злото и да спасят всички други светове от нахлуване на Ордата.

Тази книга от поредицата беше една от най-богатите на видове емоции. От възторг от победата, независимо за коя от страните, защото балансът на силите в битката за Тъмния портал се менеше доста често, та до отчаяние от загубата на всичко скъпо. На нечовешка омраза и обикновена любов, на нови приятелства и стари предателства (Гулдан, Нерзул и кралят на Алтерак Перинолд). Направи ми впечатление как дори най-нежните и чувствителни същества могат да загубят облика си, когато преследват вредна кауза, водени само и единствено от желание за мъст. Хареса ми как авторите бяха дали шанс за поправителен на персонажи като Данат Тролбейн, които в самото начало можеше да бъдат помислени за некадърни страхливци, но след това отвъд Портала доказаха смелостта и жертвоготовността си.

Забелязвам, че много от героите и събитията, които харесах, са били свързани със Светлината и божествената дарба на паладините да си служат с нея за добро. Могъщите магии и оръжия също впечатляват силно, но за къде сме, ако няма кой да лекува телата и душите ни?

Не се отчайвай. Светлината е с теб. Ние сме с теб. Независимо колко тежък е мракът, Светлината ще го прогони. Независимо в кой свят, независимо при какви същества, Светлината е винаги там, на онова място, в онази душа. Запомни това, Туралиън, и върви напред с радостно сърце.

***

Само поискай. Трябва само да поискаш… с чисто сърце. 

Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно) - Джон Р. Р. Толкин

В уютната дупка в земята, в която живее хобитът Билбо Бегинс, се явяват като неканени гости един магьосник, който обикаля по селските панаири да прави заря, и тринайсет непознати джуджета, които пък отиват да си върнат наследственото съкровище, пазено в опустошен дворец от кръвожаден дракон. За голяма изненада на Билбо, той е представен на джуджетата като професионален разбойник, макар всъщност да му изглежда, че го включват в групата само за да не са фатална бройка. Уж прибързано и с първоначални съжаления, приключението увлича и него, и читателите, докато не пренася всички ни през невероятни премеждия, опасности и триумфи, за да се завърнем накрая всички обратно вкъщи. Или почти всички и почти същите, защото само пътешествията помагат дори на най-малките да израстват и да вършат гигантски дела.

Някои книги са толкова прекрасни, че човек изпитва нужда да ги препрочита от време на време. Вече ти е добре известно какво ще се случи накрая, но важен е пътят дотам и обратно. Образите, които си припомняш с всяка страница, настроенията, смешките, а понякога и звуците, ако си попаднал на аудио книга.

Освен епохалното си значение на предистория на „Властелинът на пръстените“ и всичкото останало фентъзи на земята, този роман си има и своя собствена същност, своя физиономия и външен вид, които за известно мое разочарование не са били усетени за важни в екранизацията на Питър Джаксън. Прекрасни са филмите му, но те са някак нетипично бойни, агресивни, от тях хлуят смелост и мускули, а не размисли за забравени носни кърпи, разноцветни джуджешки качулки и изобилие от домашни манджи. Но от всичко домашно, уютно и нормално, което се е изгубило във филма, най-много ми липсваха песните на персонажите, защото за да пее един човек, значи душевният му мир е в равновесие.

Аудио книгата е прочетена от Диа Мантова и аз не мога да се сетя за по-подходящ глас и име на четец, който да ви поведе на пътешествие за джуджешко съкровище.

Прочетете тази малка, но така прекрасна и човеколюбива книга, по моята мярка това е по-задължително четиво от цялата учебна програма в българската образователна система, а ако случайно вече сте я чели, прочетете я пак.:)

Разторг – Антон Фотев

Корицата отбелязва, че този роман е спечелил първо място в конкурса на списание „Сборище на трубадури“ за български фентъзи роман през 2012-2013, което аз бях забравил. Вероятно е станало така, защото „Разторг“ определено не беше мой фаворит. А това е основно защото в първия роман на Антон Фотев героите му преливат от болка, унижение, обида и огорчение. Жестоки персонажи, които не се колебаят да убиват, осакатяват, да изтезават и ликвидират дори собствените си семейства. Дори своеобразният хепиенд е толкова „хепи“, че завършва с два трупа, правете си сметка.

Романът изобилства от детайлно предадени двубои, които продължават със страници – кой как замахнал, как бил финтиран, с какво оръжие понечил да изкорми и как бил париран. Тук трябва да се признае и страшно богатият език, който ползва авторът, особено в сферата на боевете. Особено ми се стори решението да няма нито една бележка под линия в целия роман, а най-забележителните думи да получават по една звездичка, която трябва да потърсим на края на книгата, където чака съответното обяснение. И така седемнайсет пъти.

Отделно смесицата от различни митове, езикови и темпорални разминавания биеше на очи, което в моето читателско око не е препоръчително. Не бива да караш читателя да се замисля защо през цялото време говорим за славяни и единствено славяни сред имена на реално съществуващи в България места, а после се добавят елфи, турски данъци, български обичаи и дори сравнително съвременни напитки като ракията. 

Книгата определено има история, която покълва с отвличането на едно дете от вражеско племе, развива се с обезобразяването му и осакатяването му физически и психически, и завършва с освобождаването на този вече млад мъж от нанесените му травми. Романът изобилства от славяни под формата на любвеобилни жени и кръвожадни мъже, хилави мъдреци, малко пирове и много битки, и ако това покрива представата ви за патриотично фентъзи, тази книга е за вас.

Приказка за Долната земя – Ирена Първанова

Пряко волята си тринайсетгодишният Александър от София е изпратен за лятната ваканция в затънтеното село на баба си, която никога не е виждал. Всичко там се оказва много по-странно и загадъчно от нормалния свят, който познава, и той с героично любопитство се впуска да разбере каква е голямата тайна на село Вратня. 

И аз, както много други доволни читатели, се изненадах приятно колко хубава може да бъде една модерна българска детска книга. Има някои дребни песъчинки в салатата, които биха могли да бъдат отсети от по-жесток редактор или по-рутинирано писателско око от рода на „снежнобели“ бабешки коси, дете да заблуждава баба си, че си пише домашните през лятото и т.н., но цялостното впечатление остана изключително положително.

Имаше и много силни оригинални хрумвания, като това с имената на близначките Димана и Огняна (Ана и Яна), които супер много ми допаднаха. Даже самият главен герой не беше толкова интересен, колкото другите странни обитатели на селото, които включваха завеян млад поет с преследващи го ученички, грубиян-бакалин, който продава продукти от несъществуващи другаде марки, четири гаменчета с нахлупени до ушите шапки посред лятото, злокобна ханджийка и трите баби Ясна, Весна и Красна, които седят денонощно на пейка на площада, предат, плетат и все нещо разправят, макар винаги да звучи, като че е казано извън времето – ту е за нещо минало, ту за още неслучило се.

От нетърпение да продължа прочита си държах книгата в колата и я четох малко като ученик – в откраднати моменти. Сутрин спирах на паркинга пред работата и четях до последната възможна минута, през обедната почивка гълтах обяда надве-натри като мисир и отскачах до паркинга да открадна още някоя минута време за село Вратня и разпрострялата се пред Алекс загадка. 

В заключение, това е една много хубава приказна книга и очаквам от авторката да пише още, защото явно ѝ е работа и освен това има много интересни идеи. Нека продължи да пише спонтанно и без задръжки за натуралните неща и хора в България, такива невероятни места и чешити има тук! Пазарът наистина е микроскопичен и ще ѝ е по-трудно скоро да стане милионерка като колежката Дж. К. Роулинг, но важното е, че доброто из страниците ѝ категорично няма да си остане сред тях, защото такива книги винаги ще се четат.

Както обича да казва Гугъл, създавайте оригинално съдържание, това е най-ценното.