Къщите още говорят - Мариана Екимова-Мелнишка

Моят дом е моята крепост.

"Къщите още говорят" е особена книга по много показатели, пак по същите тя е и много обикновена, свойска. Първото защото е луксозно издание, гланцирана хартия с цветни снимки на почти всяка страница, а в текста се мяркат архитектурни термини като сецесион, фронтони, капители и балюстради, които биха могли да стреснат някоя по-семпла душа. Второто е защото има картинки на къщи, а хората от най-малки обичаме да си играем "на къщи".

Книгата е продължение на вече издадена една такава, която разглежда стари красиви къщи из разни краища на България и разказва кой ги е строил, по чии планове, каква е била съдбата на хората, които са решили, че имат нужда да живеят не просто в кутийки, а имат потребност да изразят и друга своя страна, чрез фасадата на къщата, зад която ще мине животът на семейството им. Това са били в повечето случаи хора с добри финансови възможности, а периодът обикновено е периодът на разцвет на българските градове между двете войни. Много пъти съдбата както на къщите, така и на собствениците им не е никак весела, но както се вижда и от книгата, дори и след най-тъмните времена, къщите остават, за да напомнят.

Книгата получих с много мило посвещение като подарък от авторката, която ме откри, много изненадващо за мен, на едно обществено събитие, а аз потънах в земята от срам, че не се сещам нищо за нея. Както често се случва с неочакваните и непотърсени подаръци, книгата беше поизбутана от други, които за момента страстно исках да прелистя, по възможност веднага. И ето, че след повече от половин година слушам епизод от любимия ми подкаст "Бележка под линия" на Стефан Русинов, където той си говори с преводачката Мариана Екимова-Мелнишка (тя е превела „Портокал с часовников механизъм“, "Птиците умират сами" и Хари Потър!!!) за новия превод на "Анн от зелените стрехи", а и за други преводачески неща. Изключително интересен епизод! С много шеги, много познаване и познание, лек и непринуден разговор, коментари на преводачески решения, с много имена на авторитети, по време на който в главата ми започна да мъждука някаква стара лампа с нагоряла фасунга. Ами че аз тази дама съм я срещал и имам книга от нея!

Така започнах да чета книгата със съвсем друга нагласа и настроение. Надявам се такава да я видите и вие, да усетите отдадеността, вниманието и грижата. Защото хубавите стари български къщи имат значение и те продължават да говорят.

Можете да чуете авторката и по БНТ за същата книга.

Хумористична история на българите - Райко Алексиев

- Кес къ се сет гюрултия, мон ами?

Смартфоните ни са препълнени с икони, зад които се крият крадци на време и вредители, размътващи бистрите потоци на сутрешните ни съзнания. Фейсбук е фалш, туитър е его, пощите - бреме. Моментът, в който по технически причини не можах да си изгубя малкото часове свободно време там, ми се стори дълъг като епоха. Имах време да говоря с приятели и да бъда отдаден на разговора, да дочета на спокойствие незавършена от месеци книга, да прегледам два забавни кратки текста, за които от седмици исках да дам мнение. Да обърна внимание на хора, които са били добри с мен.

Райко Алексиев е бил такъв човек - бил е добър с хората, забавлявал е ги е, създавал е и е работил с текстове, давал е мнение по всички въпроси. Хумористичната му трактовка на историята на България може да ви заприлича на краткосмешната история на Веранов, с разликата, че тази на Райко Алексиев има и смешни картинки и всичко му се разбира. Тя също като другата не би понесла на някои чугунени глави, за които такива понятия имат друг единствен формат и мярка. За щастие ние не сме от тях.

Книгата има и ново издание, и ако решите, че Българската история може да ви забавлява, спокойно може да си я набавите и да се насладите. Историята като цяло мен вече много трудно ми удържа вниманието, но пък Райко е от типа титани, на които не мога да спра да се възхищавам.

Чудната история на изкуството - Драган Тенев

През лятото на 2023 година се случи така, че бях на екскурзия във Флоренция, организирана от туроператор и съсредоточена основно върху ренесансовото наследство на този забележителен град. На всички, които ме питаха как е минала, отговарям едно и също – това е най-интересното място, на което съм бил някога. И за да спазя измислената от мен традиция да чета четива за местата, които посещавам, по време на престоя ми там, се нахвърлих на „Чудната история на изкуството“ от Драган Тенев. Ако сте внимавали, може да кажете, ама чакай, нали това е било през лятото, а сега кое време е, защо чак сега си я дочел, толкова ли не става. Напротив, много даже си става, но тогава поглъщах само частта за Ренесанса, за да съм в час с флорентинските творци, а с останалите наваксах по-късно.

Малка част от художниците помнех от друга книга на Драган Тенев по същата тема, основно обаче се запознавах на място и на живо с величието на европейското възраждане. Защо точно тогава, защо точно там, как, кои хора, с кои свои произведения. Забележителни и незабравими, тържество на хуманизма – куполът на Санта Мария дел Фиоре на Брунелески, проторенесансът на Джото, „Благовещението“ на Донатело от „Санта Кроче“, „Раждането на Венера“ на Ботичели, портата на Баптистерия на Гиберти, перспективата и линиите на Липи, фреските на Мазачо, Давид на Микеланджело, „Юдит и Олоферн“ на Донатело, „Мадоната с щиглеца“ на Рафаело, лоджията на Вазари, Кръщението на Христос от Верокио и Леонардо, Медузата на Караваджо и толкова много други...

Останалата част от книгата за по-късните периоди от историята на изкуството дочетох по-бавно и с повече усилия, но все пак се запази любопитството ми по темата. Обезателно ще чета още по темата.

Бай Ганьо - Алеко Константинов

Ако не беше аудио форматът на книгата, надали бих се наканил да я препрочитам. От училищни времена и от филма с Калоянчев на много хора ни е останало в главите как Бай Ганьо е дебел чичка-дядка, селяндур и простак, когото Алеко е осмял за ориенталските му привички. Има го и това, но между редовете личи и друг, по-интересен образ, на който ми беше любопитно да обърна внимание.

Къде открих разлики с установения вече образ:

• В книгата си е казано в прав текст, че Бай Ганьо е младеж около трийсетгодишен, т.е. не е прошарен шкембест чичка, а е по-близо до категорията младеж.
• Както от разговорите му с околните чужденци, така и от описанието на познанията му, става ясно, че той е тръгнал сам да пътува из Западна Европа по търговия, да се бори да прави бизнес. За целта той говори в различна степен турски, влашки, сръбски, руски и немски.
• "Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив."
• Да, неговите обноски са различни от тези на студентите, които са живели години в европейските държави, и това е напълно естествено и няма как да бъде другояче. Откъде би могъл да знае обичаите и порядките там? Телевизия, интернет, общуване с такива хора?
• Той обаче се учи, попива, приспособява се, докато си остава здраво свързан със сигурните неща, които знае от вкъщи.
• Начините за организиране и провеждане на избори от страна на ОПГ ГЕРБ и други като тях не са еволюирали особено от век насам - сопи, фейк нюз, пари, жандарми, криминални типове из кръчмите...

Вече не бих бил толкова сигурен, ако някой ми каже, че главният герой е един категорично отрицателен типаж, в който няма нищо добро.

Райко Алексиев - албум със 150 карикатури

И преди ми е правил впечатление яркият ореол на Райко Алексиев на европейски интелектуалец, на личност с гражданска позиция. Те много неща правят впечатление у него, но все повече ми изпъква в съзнанието това - европейското и интелектът. Първото е в посока на образование, култура, интереси, морал, а второто - като мащаб и потенциал за проумяване и решаване на всякакви предизвикателства пред ума. 

В този албум са събрани 150 карикатури, които са сортирани по раздели в зависимост от това в кой вестник са излезли, защото през годините Райко Алексиев сътрудничи на не един и два. Карикатурите са придружени от кратък текст, който обяснява контекста на личностите и събитията, които са изобразени.

А Райко означава Слънце.

Срещи с Буров - Михаил Топалов-Памукчиев

Когато след преврата на девети септември Буров е арестуван, при него изпращат един младеж да му записва спомените и мнението по всевъзможни политически и не само въпроси. Комунистите вероятно са очаквали да получат признания, тайни сведения за политици, неща от кухнята, които да уличават в греховност и престъпност всички, управлявали преди тях. Има и такива неща, но ако може да се обобщят излиянията на Буров в едно изречение, това са по-скоро клюки за тогавашния хайлайф, приказките на едно жадно за внимание его, изтъкването на собствената значимост. Как Буров говори, пие, яде, с кого, как ходи по жени, как бие, как издига и унижава. "Аз, Буров!"

Добре се получи, че се запознах с книгата в аудио вариант, защото в текстов вид не знам дали бих я завършил. Да, интересна е, има любопитни истории за известни политици и творци, псувните на Буров придават известен колорит, философските му обобщения също често са интересни, макар понякога сам да си противоречи, а пък аз невинаги да ги споделям. Има изобилие от истории за министри, за Вазов, Яворов, Славейков, за Стамболийски, Муравиев, Ляпчев, не мога да ги изредя всичките. Ако човек се интересува от периода между двете войни, има сериозен шанс тази книга да му допадне.

Как е възможно авторът (българин) да има две фамилни имена? Това разминаване с досегашното ми познание и здрав разум ме подтикна да потърся малко повече за него, за когото от самата книга научаваме единствено, че е млад човек, който се занимава с писане и журналистика. Неговата роля е само да задава въпросите, да предразполага Буров, да му угажда, за да е доволен, и да разказва интересни неща от бурния си живот. Както обикновено, загадката се оказа нещо тривиално - човек на име Михо Памукчиев си измислил артистичен псевдоним Михаил Топалов. Оказа се, че е имал и предаване по СКАТ.

Панагюрище - време на промени (1991-1995). Хроника на едно кметуване - Ясен Христов

В тази книга от позицията си на първи демократично избран кмет на Панагюрище след промените баща ми разказва за събитията в града и страната ни през кметския му мандат от 1991 до 1995 година. Тя е своеобразно продължение на "Панагюрище - начало на промени (1989-1991)", която припомни самото начало на смяната на системата тук.

Изключително тежки времена, каквито се случват най-много веднъж в живота на човек, в които ставаме свидетели на смяна на обществено-политическата система. Хора, които са родени и целият им живот е минал в комунистическа България, изведнъж вече трябва да строят демократично общество. Проблемът е, че никой от тях не знае, повечето ги е страх, а мнозина дори се съпротивляват и искат невъзможното - да върнат старото. В рамките на този кметски мандат в страната се сменят четири правителства, приватизацията не е започнала, реституцията не е завършила, а законите, по които ще се живее занапред, тепърва се пишат. Години на инфлация, безработица, рекетьори, стачки, грозни и жестоки междучовешки отношения.

Дори и читателят да пренебрегне човешката страна на написаното, макар тя да е най-важната, пак остава невероятното количество и качество на извършеното за тези кратки от сегашна и безкрайни от тогавашна гледна точка четири години:

- Построява се язовир "Луда Яна" до степен готовност за частично завиряване и ползване за питейни нужди, проектира се и се осигурява финансиране за Пречиствателна станция за битови отпадни води;

- Създаване на Природонаучен музей и спасяване на възрожденските къщи, които и досега са част от комплекса на Историческия музей и са туристическата емблема на Панагюрище;

- Осигуряване на нова сграда за съда, построяване на новото крило на поликлиниката, нови кабинети и техника за болницата и създаване на здравни служби в селата;

- Научни конференции, фондация "Оборище", установяване на контакти и обмен между редица европейски градове още във времето, когато Европейският съюз е бил мираж за съгражданите ни;

- Нова структура на общинската администрация, на общинските предприятия и начало на приватизацията им;

- Завършване на училището в Баня, нови профилирани паралелки в панагюрските училища;

- Община Панагюрище се изкачва на шесто място в страната по икономическо развитие;

- И други, и толкова много други...

С какви усилия и на каква цена? Защото нали не вярвате, че всичко това се е случвало просто ей така? Въпреки многото безспорно положителни резултати от този мандат, които никой обективен свидетел не може да отрече, инициаторът им е "възнаграден" с огромен психически товар, с доноси, обиди, заплахи, тормоз, разочарования, горчивина. 

Текстът е подкрепен със стотици цитати от документи (обръщения по радио, публикации във вестници, цитати от книги, протоколи от заседания, становища на експерти), които ни припомнят за някои позабравени събития, лица и отношения. 

Римско монетно съкровище от село Попинци, община Панагюрище (I-III в.) - Сборник статии

Доста хора знаят за съществуването на Панагюрското златно съкровище, много по-малко са запознатите с Панагюрското сребърно съкровище, а вероятно малцинство са тези, които са чували за Римското монетно съкровище от село Попинци. Подобни екзотики често провокират любопитството ми и ме карат да прочета нещо повече по темата, и колкото по-малко знам, толкова ми е по-интересно.

Става дума за голяма колекция от 387 сребърни римски монети, датирани между I и III век, която е открита случайно при изкопни работи край селото още през 1957г. Монетите са доста различни и са сечени при управлението на общо 15 римски императори и 7 императрици. Археологът от Исторически музей – Панагюрище и един от съавторите Васил Кацаров обръща внимание, че чрез състоянието и разнообразието си монетите показват косвено какви връзки и са имали местните жители и кои събития в Римската империя по това време са направили възможно натрупването на толкова различни монети заедно.

Периодът между I и III век се оказа доста интересен, защото обхваща управлението на династиите на Флавиите (Веспасиан, Тит, Домициан), Антонините (Траян, Адриан, Марк Аврелий, Комод) и Северите (за мен тези бяха най-неизвестните), та чак до настъпването на кризата от III век. През средата на III век Римската империя страда от различни нашествия на варвари, идващи от север през Дунава, като това касае и провинциите Дакия и Тракия. С тези нашествия (240-250г сл.н.е.) се свързва и това, че има толкова много находки от това време на скрити в земята скъпоценности – целта е те да бъдат опазени и да не попаднат в ръцете на нашествениците.

Интересно беше да се научи кои градове са били нападани, кои са разрушени, кои са оцелели след обсада, кои битки са били спечелени и кои загубени. Любопитна беше и последната статия от сборника, която отразява съдържанието на различните химически елементи в условно сребърните монети, както и при кои императори са сечени монети с най-високо съдържание на благороден метал.

Любопитни неща, които човек може да прочете от и заради сборник със статии като този.

Панагюрище - начало на промени (1989-1991) - Ясен Христов

Преди доста години един уважаван гимназиален учител по история ни казваше, че трябва да мине поне едно поколение след случването на определени събития, за да може те да се гледат и оценяват трезво. Е, от падането на тоталитарния комунистически режим и началото на промените в България мина малко повече, така че на книги с такава тематика определено им е време.

Понякога се случва така, че е едновременно и лесно, и трудно да се пишат такива книги, както и да се пише за тях. Някои от участниците в събитията вече ги няма, други са тук, но им е неудобно да си спомнят какви са били, трети пък държат да остане черно на бяло достоверна следа за историческата истина за тези години. В последната категория е и баща ми, който като  едно от най-дейните лица в обществено-политическия живот на Панагюрище през тези години, има много какво да сподели. 

На представянето на книгата директорът на Исторически музей – Панагюрище доц. д-р Атанас Шопов коментира, че тя попада в категорията на мемоарната литература, като същевременно е и своеобразен документ за епохата си, защото се позовава и цитира множество (над 140!) източници - протоколи от заседания, решения, изявления, изборни резултати, медийни изяви... Идеята е субективният фактор от тези локални събития да бъде сведен до минимум, а да останат доказани факти, които лесно може да се проверят в документите от онзи период. А той е толкова бурен, че това, с което се сблъскахме всички ние тогава само за 2-3 години, днес изглежда направо невероятно - смяната на системата, възстановяване на частна собственост и предприемаческата инициатива, сдружения,  партии и лидери, борби на идеали, купони, кризи, инфлация, празни рафтове...

Катаклизми като тези обикновено са рядкост в човешкия живот и се случват по веднъж, а може и направо никога. Не знам дали можем да се окачествим като късметлии, или точно обратното, но повечето съвременници някак оцеляхме. Видяхме края на прехода към демокрация и пазарна икономика, приеха ни в ЕС - клуба на богатите, заживяхме в глобалното информационно общество. Светът отесня и опознавайки езиците, привичките и манталитета на другите, влязохме в техните обувки, а те полека взеха да опознават нас. Младежите, които са родени след тези събития и не помнят нищо от преди, вероятно ще са първите, в чиито глави има истински свободни духове. Но за да могат да придобият поне бегла представа от далечните събития от тяхното рождение, не би било лошо да прочетат тази книга.

Очакваме с искрено нетърпение продължението на събитията в следващата книга на автора!:)

Джазът в България. Българите в джаза - Владимир Гаджев

Понеже не знам нищо за автора, се доверявам на анонса на издателството, че Владимир Гаджев е изтъкнат джазов критик, журналист и преподавател по история на джа­за, на поп и рокмузиката в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Аз съм доста далече от теорията и академичната страна на джаза, а просто обичам да слушам хубава музика и ми беше любопитно кои българи са творили в жанра през изминалия един век. Оказва се, че дори въпреки 45-те години тоталитаризъм, те не са никак малко, а влиянието им е далеч от пренебрежимо. За някои от тях всички сме чували (Аспарух Лешников, Емил Георгиев, Милчо Левиев, Симеон Щерев, Антони Дончев, "Бели, зелени, червени"), някои дори сме имали удоволствието да чуем лично от различни сцени (Христо Йоцов, Камелия Тодорова, Йълдъз Ибрахимова, Георги Борисов, Теодосий Спасов), а за трета група пък изобщо не сме и чували (Любомир Вапорджиев, Ива Ваня, Марио Станчев). Владимир Гаджев поправя подробни несправедливости.

Книгата има вид на своеобразна енциклопедия. Певците, инструменталистите и композиторите са всеки със самостоятелно представяне от страница или две, като между представянията има и преглед на епохата, политиката и отношението на властта към джаза, характерните за тогава форуми, участници, звезди и изяви. Много подробно са отразени изпълнителите, съставите, кой на какъв инструмент свири, какви плочи са се записвали, коя чуждестранна звезда е гостувала и кога или пък кога и къде са се изявявали нашите джазмени. Интересно впечатление ми направи колко значимо е било полското присъствие преди промените - и като изпълнители, и като форуми за изява.

Книгата е любезно гарнирана със CD, което съдържа някои много характерни изпълнения на коментираните музиканти. Това аз намирам за много голям плюс, защото иначе би се получило нещо като да пишеш книга за художници и в нея да няма нито една снимка на картините им.


Накратко, макар и четенето на книгата да се проточи, удоволствието беше голямо и като следваща стъпка ще се ориентирам да потърся друга книга на автора - "Love Supreme - Веселин Николов и неговите “Бели, зелени и червени”.

Композиторът Константин Илиев: ... стигнахме до извода, че екзотичният фолклор е безкрайно интересен и привлекателен при първо виждане. Вторият път става скучно, а трети път може би не би отишъл да го видиш.

***

Брутално воюва за все по-широка територия чалгата, т.е. разюзданата гастрономическа музика по сръбски образец. Концертът на Лепа Брена на стадион "Васил Левски" е само началото на процес, който добива чудовищни размери, профанизирайки музиката и разяждайки културната цялост.

Истанбулска загадка - Лорънс О'Брайън

Интересно ми се стори, когато човек пише такива трилъри, да посегне към място на действието от рода на Истанбул, където църквата "Света София" в продължение на хиляда години е била най-големия християнски храм в света. Или пък да ни запрати в Мосул, който днес е в Ирак и го свъзваме с радикални ислямисти, но в миналото е бил най-ранния християнски град извън територията на Израел, а целият район наоколо е истинска съкровищница за находки от древността.

И така, използвайки този екзотичен фон, така богат на податки за загадъчност, забравено познание, съкровища и опасности, авторът е успял да сътвори едно голямо нищо. Американски учен препуска из тези земи, съпровождан от очарователната си партньорка от британското консулство, но за разлика от персонажите на Дан Браун, в приключенията на тези герои липсва притегателна сила, последователност, интрига, а понякога дори и логика. Дай да препускаме, да бягаме от някого, да се мушим навред из разни мазета и тунели, църкви и коридори, да подмятаме тук-там по нещо от историята на Византия, християнството и завоеванията на турците и то току-виж станало бестселър. Да, ама не баш. Да, имаше интересни моменти, но отговорите на въпроса "защо" липсваха на прекалено много места. И това, че заговорите и опасностите накрая ни доведоха до развръзка в Лондон (защо пък не?), не помогна особено много за засилване на положителните качества на романа. Не знам авторът друго дали е писал и дали си общува със сериозни редактори, но от читателска гледна точка би било хубаво да се замисли по въпроса.

В послеписа фигурираха дори имена и имейли на истанбулски хотели и ресторанти, които да посетим, барабар с цените. Дори и това да стане някой ден, трудно заслугата би била на Лорънс О'Брайън.

Спомени зад оградата. Непознати софийски истории - Искра Ценкова

Това е сборник с истории за различни софийски къщи от близкото минало, които са били построени от (или поне там са пребивавали) различни известни люде. Повечето къщи и сега са си там и човек може да се разходи и да си представи средата, в която са живели тези интересни българи. Историите са излизали в пресата и сега са събрани в сборник. 

Любопитно е да се проследи накратко съдбата на тези известни българи, да се припомни кои с какво са били значими и каква следа са оставили в историята. Има го обаче и известен клюкарски уклон на написаното, т. нар. пикантни подробности, за ухажвания, изневери, кой с коя е живял, какви деца са имали, какви професии са получили те, какво си спомнят за живота на родителите си. Факти, не всички от които извисяват особено образа на когото и да е, но са любима тема за поколения журналисти. В крайна сметка това книга за личностите от началото на миналия век ли е, за къщите им или за това какво е видял някой, който е надничал през оградата?

Трябва да се отдаде и дължимото на авторката, която е събирала материалите си от най-различни източници, архиви, спомени на наследници и каквото друго се е сетила. Книгата е по-добре да се чете бавно, за да не ви се омешат различните персонажи и къщи, защото са доста, а периодът е все един и същ - началото на миналия век, когато София експлозивно расте. Някои от по-известните персонажи са:

Ангел Сладкаров, Ана Каменова, Петко Стайнов, Атанас Буров, Никола Гешев, Александър Балан, Благоев и Жендов, Змей Горянин, Султана и Рачо Петрови, Сирак Скитник, Боян Пенев, Мими Балканска, Райко Алексиев, Йордан Йовков, Кръстьо Сарафов и още много други.

Не е лошо да се припомнят в кратък и неотегчителен вид животите и заслугите на тези личности, защото много от тях на практика са построили съвременна България. Кой останал в историята с университет, кой - с болница, кой - писал, кой - събарял...

История славянобългарска - Паисий Хилендарски

Когато се чете по задължение, това е една скучна и неразбираема книга. Твърде стара, наивна, недостоверна, на всичкото отгоре написана на толкова стар български, че никой нормален човек не може да го прочете. (Който не вярва, да кликне върху картинката и да се пробва.)

Тези дни попаднах на прекрасно направена аудиоверсия и реших да й дам нов шанс. Защо аудио? Защото самият автор си го е написал в предговора: Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български...
Оказа се, че още по-голяма част от ореола е опадал, докато съм се превръщал от дете във възрастен.

Прави са хората, които са преценили, че е крайно време да се премахне това четиво от задължителната учебна програма по литература и да си остане само в тази по история. Тази книжка си е имала своята безспорно важна роля, но това е било преди два-три века. Изслужила си е службата и нека да я оставим на спокойствие и на вниманието само на крайно отдадени изследователи. За какво може да послужи тя днес на обикновения човек? Да ни изненада с информацията, че българите са имали своя държава, царе и военни победи? Че това го знае вече всяко дете и то от по-достоверни източници и с повече подробности. Дори от вестниците и телевизиите ни заливат ежедневно с доволно много излишни (псевдо)исторически сензации. Защо не се обърнем като нормални модерни хора предимно към настоящето и бъдещето? Не съм съвсем сигурен за някакви днешни ползи от такъв текст, обаче пък ми направиха впечатление някои по-забавни страни в тогавашната лексика, които днес изглеждат смешни. Само заради тях пак не си струва да се чете цяла книга, но пък "повдигат" настроението.:):)

Цар Лев повдигнал война срещу България, но не могъл нищо да успее.

***

Симеон Лабас пак се повдигнал и разорил гръцката земя.

***

Гръцкият цар Никифор Урания се повдигнал с войска срещу цар Самоил, надвил и го ранил в сражението.

***

Повдигнал се един овчар на име Лаган. Станал воин, след малко време станал барон на Константина.

***

Сърбите по това време държали римската ерес.

***

Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите.

***

Турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали страданието им.

***

Така Симеон Лабас с божия воля сторил много пакост на гърците и постоянно воювал срещу тях. По-късно тръгнал срещу хърватите. В това време се разболял от стомах и умрял.

***

Никифор му отговорил: „За честта на гръцкото царство не мога с такъв непотребен народ да правя война и крамола.“
***
Но свети Кирил и Методий по-късно били поставени за епископи на славяните в Морава, не сръбската Морава, която тече през Шумадия, но друга Морава, при Окиан-море, което се нарича Балтинско море, при Брандибур.

Кръстоносец - Тим Северин

Най-накратко тази книга е пътепис за двама души, които изминават на коне целия път по стъпките на Първия кръстоносен поход от Буйон, Белгия до Ерусалим, Израел. Дори и само това да беше, пак не е малко, но това вероятно е най-пленителния пътепис, който някога съм чел. В него е преплетена колкото съвременната гледна точка, толкова и историята на оригиналния Първи кръстоносен поход. Перипетиите на участниците тогава и сега са разказани толкова живо, интелигентно и с чувство за хумор, че човек инстинктивно усеща кога и какви са били проблемите и емоциите, които са вълнували участниците.

Първият кръстоносен поход е бил доста интересно събитие във всякакъв план - религиозен, социален, исторически, икономически, военен и какъв ли още не. Това е било нечувано предизвикателство за онова време и макар да има съмнения в користните намерения на някои от организаторите, за масата участници той си е бил единствено изпитание за вярата и поклонническо пътешествие към Светите земи. Това е установил и видният изследовател на древни загадки Тим Северин като е бил запленен особено от личността на един от основните предводители и главна фигура на северозападното разклонение на похода - херцог Годфроа дьо Буйон. Заинтригуван бил дотолкова, че през 1988 решил да провери изпитанието на собствен гръб.

Три години (1096-1098) са били необходими тогава на западноевропейците, за да стигнат до Божи гроб. Разбира се, жертвите и лишенията на днешните пилигрими не могат да се сравняват с глада и мизерстването на предшествениците им, но замислете се дали и днес с лекота може да се изминат няколко хиляди километра в компанията на своенравен арденски тежковоз - 800kg живо тегло, сприхав нрав и отмъстителни копита, колкото супени чинии. А ако такъв жребец се засили на бойното поле, бихте ли искали да сте му насреща?

Като книжно тяло книгата също представлява истинско бижу - твърди корици, плътна гланцирана хартия, цветни илюстрации. Самият й вид внушава: "Аз имам стойност и съм тук, за да остана. А ти?"

Хиляди благодарности към Д., чийто радар по неведом начин е засякъл точното време, когато бих имал нужда да прочета нещо толкова специално! Иска ми се да споделя, да разкажа, да говоря още за тази книга, защото прочетеното беше толкова хубаво.:)

Най-добрата екипировка за прекосяване на България изглежда е доброто храносмилане и няколко номера по-големи панталони.

***

Последното впечатление, което което отнесох със себе си, беше колко необикновено и богато бяха надарени всички страни, през които бяхме преминали. Зелена и плодородна, земята от Белгия до България споделяше като обща черта естественото богатство на хубавия климат и добрата почва. С редки изключения белгиецът, люксембургчанинът, германецът, австриецът, унгарецът, югославянинът и българинът бяха показали черти като трудолюбие и гостоприемство, както и едно общо усещане за удовлетвореност.

На предложението на възторжените маси Годфроа да стане крал на Ерусалим, той отговорил с останалата в историята велика фраза, която за последно ни показва що за натура е бил: Не мога да нося корона от злато там, където Исус е носил трънен венец. Загинал е там година по-късно, а гробът му не е отбелязан с нищо друго, освен една обикновена каменна пейка по пътя към Голгота.

На един лист си записвах имената на всички населени места, през които минават героите. Нанесох на картата имената на всички, които намерих, и се получи следната пътека:

Балада за Георг Хених – Виктор Пасков

Страхотна книга, чудно хубава! Преди много години вкъщи ми я препоръчваха горещо, седеше на предна линия в семейната библиотека и помня, че майка ми много я харесва, но аз така и не я послушах тогава.

Това е историята на основоположника на лютиерското изкуство в България – чехът Георг Хених. В началото на века той пристига в София с жена си, за да основава школа и да обучава ученици в майсторството да изработват цигулки, и остава тук. Остарял сам, зарязан и забравен от всички той продължава да работи, без да е стаил и капка злоба или обида, с уважение към хората, музиката, дървото и инструментите си. Какво се случва след това и основно в залеза на живота му ние научаваме от разказа на малкия Виктор. Баща му, професионалният тромпетист от Музикалния театър, го води в ателието на „дедо Георги“ на улица "Волов", за да му поръча нещо нечувано – цигулка осминка. 

Историята за младия Виктор и стария Георг Хених е доста тъжна, но и някак пълна с доброта и християнско смирение. История за финансова бедност, но не и душевна такава. За несправедливости, злоупотреби и безхаберие, но и за загриженост. За забрава, но и за памет. Липсата на човещина между роднини, съседи, колеги, институции. И в същото време за това колко много се променя човек щом смени отношението си, колко е важна добротата, колко е хубаво човек да вярва в силите си и да се наслаждава на плодовете на труда си.

Тази книга прослушах като аудио такава с голямо наслаждение. Осезаемо беше положителното чувство, с което книгата чете доброволката от "Подари ми история", която, ако се ориентирам правилно, би трябвало да се казва Десислава Дикова. Усеща се силна привързаност към текста и историята като към нещо много любимо. Много изразителен, красив и богат на нюанси и интонации глас. Не знам дали дамата от записа има формална актьорска школовка, но делото й е повече от професионално. Дори ми се струва, че ако човек беше прочел тази книга само като актьор на заплата, не би се получило толкова хубаво. Поздравления и поклон!

В заключение: Слушайте родителите си, толкова често са прави, че е жалко и грехота да не го правим, а после да съжаляваме. Освен това уважавайте майсторството, имайте респект към авторитетите. И последно, грижете се за старците, това е основен признак за човещина. Така е било и така ще бъде.

Панагюрци в Цариград през Възраждането – Атанас Шопов

Тази книжка представлява енциклопедичен справочник, в който по азбучен ред са изброени панагюрците, които по различни поводи и през различни периоди от живота си за известно време са пребивавали в столицата на турската империя. Както се вижда от посочените данни, събрани от най-различни достоверни източници, това не са случайни хора - просветени, образовани за времето си, прогресивно мислещи и не на последно място - богати. Голямата част от тях са имали възможността да поживеят в този град-водовъртеж благодарение на търговията, която са развивали, и печалбите от която са им давали възможността да се занимават например с финансиране на книжовна дейност и организиране на революция.

Уводната част предоставя интересна информация за град Панагюрище и населението му през епохите, различните версии за името му, а даже и за поминъка и привилегирования статут на жителите му през турско. Не са били много градовете по онова време, в които е било забранено дори да пренощува турчин. Много местни са работели за различни звена от турската държава - за войската, за осигуряване със сено и провизии, имали са право да събират данъци и какви ли не други привилегии. Някои от посочените данни за имотното състояние на панагюрци обаче здраво ми завъртяха главата, като например наличието на цели 31 еснафа в града, както и това, че ежегодно местните джелепи са събирали 200 000 (двеста хиляди, няма грешка) овце за Цариград и от продажбата им са се връщали с около 1 000 000 златни гроша.

Книгата, която четох аз, е второ издание и според мен спокойно може да претърпи още някое, защото съм убеден, че сега има доста панагюрци, които не знаят подробности за живота на своите прадядовци, макар да носят същите имена като тях.

Лично мен най-силно ме впечатли пасажът за Павел Бобеков. Голям човек, голям! Учи гимназия, Робърт колеж и Военно-медицинско училище, издава възрожденска литература, главен учител в Панагюрище по история, география и френски в класното училище, председател на читалище "Виделина" (завчера празнуваха 150 години от основаването му), поставя редица драми, помага за основаването на женско дружество "Надежда", хилядник и Председател на революционното правителство и Военния съвет, редактор, автор и преводач за различни вестници и списания (превежда Молиер и Сервантес), работи за Червения кръст, участва в Сръбско-турската и Руско-турската войни. Всичко това само за 25 години, роден на 14.10.1852, умрял на 17.10.1877 даже без да види Освобождението. 

Ето тук има малко повече подробности за книгата.

Вълци - Хилари Мантел

Започвам с уговорката, че съм пословичен с пристрастеността си към Острова. Тази книга беше много интересна за мен, не на последно място и заради това. Интересна ми е историята на всички народи, обитаващи това парче мокра и студена суша в покрайнините на Европа и мисля, че от нея може да се научи много за това, как и с цената на какво се изгражда една що-годе уредена държава и най-вече зряло общество. Накратко във "Вълци" се разказва за този период от царуването на Хенри VIII (началото и средата на 16-ти век), в която Англия уж в следствие на един каприз на краля, решава да прекрати зависимостта си от католическата църква и да поеме по свой собствен път. Америка е веча открита, но от нея все още няма голяма икономическа полза. Турция вече владее цяла Югоизточна Европа. В Италия има n на брой републики, които овладяват изкуството на търговията до съвършенство. Франция търси своя път (по френски ;), Испания обикаля земното кълбо и колонизира, а германските народи от една страна са обединени под шапката на императора на Свещената Римска Империя, но от друга се чувстват подмамени от реформаторските идеи на Мартин Лутер. Ситуацията е динамична, но като че ли никой не вижда интерес от мащабен военен конфликт. Кръвопролитията са на ниво бунтове и локализирани граждански войни на религиозна основа. Ренесансовото изкуство се вихри със страшна сила.

В книгата има много силни персонажи, както женски така и мъжки. Главната роля се пада обаче не на краля (и неговите много жени; това би било твърде банално), а на Томас Кромуел, който е commoner - поданик на монарха, без аристократичен произход - син на ковач, действащ правник (ако си жител на Лондон през 16-ти век и искаш да продадеш на някой прасе или парче земя е добре да имаш договор, формулиран така, че в случай на нужда да не може да бъде лесно атакуван в съда - работа, която може да ти бъде свършена от правник срещу определено заплащане :), който успява да се издигне до поста главен секретар на краля. Иначе казано, една широка скроена личност - както физически, така и духовно с многостранни интереси, хитроумен език и силно развит политически нюх.

Според критиците романът е изключително исторически точен, но както знаем, историята е преди всичко инструмент на политиката, така че и тази може да бъде преразтълкувана по друг начи след някоя и друга година. Сигурен факт обаче е, че образът на Томас Кромуел в книгата е великолепно развит от Хилари Мантел. До този, идеята ми за историческия роман се свършваше с "Асеневци" - нашите хора, българите, сме адски благородни и симпатични, но долните византийци само ни прецакват и въпреки това, където ги хванем ги бием. Ахелой, Клокотница, страшна работа. В общи линии нещо като приключенски роман с претенции за достоверност. Моите уважения към Фани Попова-Мутафова, книгите и са изключително добре написани (особено ми хареса частта за Калоян, която по спомен беше, като че ли най-обективна), но когато срещу нея Хилари Мантел противопоставя нещо такова:

"Но ако става въпрос за дългосрочно сближаване с французите - в това отношение той, Кромуел, споделя скептицизма на своите приятели в търговските среди. Човек, който е бил в Париж или Руан и е виждал как майките дърпат за ръка децата си и казват "Спри да ревеш, за да не повикам някой англичанин", е склонен да мисли, че всякакъв съюз между двете страни може да бъде само формален и нетраен. На англичаните никога няма да бъде простена способността да рушат, която проявяват винаги, когато напуснат собствения си остров. Английските войски са опустушавали земите, през които са преминавали. Сякаш умишлено са извършвали всички деяния, недопустими според правилата на рицарството и са нарушавали всички военни закони. Не става дума за битките - помни се онова, което  са вършели между сраженията. Опустушавали и насилвали в обхват от четиридесет мили около линията, по която се движели. Горяли реколтата в нивите, изгаряли къщи в хората в тях. Вземали подкупи и в пари, и в натура, а когато лагерували някъде, карали хората от околността да им плащат за всеки ден, през който ги оставяли на спокойствие."

започваш да си мислиш, че представата (втълпявана ти в училище и с разните детски книжки) за един безупречен монарх, който е толкова вездесъщ, че успява да анихилира всичкото зло в своите владения и с един замах да вдигне царство за чудо и приказ, е може би по-скоро митологична. Иначе казано, дори и в една държава, управлявана от абсолютен монарх, факторите, които влияят върху нейното развитие са твърде много и точно на тях рядко обръщаме внимание, когато четем историята. Може би, защото голяма част от тези малки и вероятно на пръв поглед незначителни политически решения не са чак толкова благородни и морални, колкото би ни се искало.

"Така се решава съдбата на народите - от двама души в някоя малка стая. Забравете коронациите, конклавите на кардиналите, блясъка и процесиите. Така се променя светът; с едно побутване на сметалото; с една драскулка на перото, която променя смисъла на някоя фраза; с въздишката на минаваща жена, оставила след себе си лъх на портокали или розова вода; с ръката и придърпваща завесите на леглото; с потъркването на плът в плът, тихо като дихание ..."

Именно тези нечисти решения не са спестени в книгата и това я прави изключително четиво. Набедената пророчица, която е подучвана от свещениците да говори против краля е изгорена на клада, а техният живот е помилван, имуществото им отнето в полза на короната. Кардинал Улзи, при когото Томас Кромуел започва политическата си кариера, умира в немилост и замъкът му е отнет пак в полза на короната, защото Томас Мор и хората около него подшушват на краля, че собственият му лорд-канцлер работи против интересите му. Самият Томас Мор е обезглавен, защото отказва да подпише закона, бетониращ властта на Хенри над религията в Англия, подготвен от Кромуел. Кромуел постига целта си да се хареса на своенравната Ан Болейн и използва придворните и дами, за да задоволява апетитите на краля. Особено приятна е тръпката от това, че никъде в прав текст не се казва, каква е целта на всичкото това суетене и все пак резултатът или по-скоро някаква визия за него лека полека започва да прозира. Политическите ходове, описани в книгата могат да се нищят до безкрай за голямо удоволоствие на нищещите ги.

Романът е изключително модерен и написан на страшно високо ниво. Безкомпромисно кратки описания на действието и второстепенните герои, хиперактивно подскачане във времето. Един миг невнимание, и се налага да препрочиташ. Няма начин да ти стане скучно. Без да преувеличавам, начинът на писане донякъде напомня на Уилям Гибсън - разстоянието между две изречения е голямо и трябва да го прекрачиш сам. Няма кой да ти помогне. Отвсякъде те заливат имена и хора, които трябва да навързваш в общата история - седиш на стана, нишките идват и няма начин да спреш да тъчеш. Началото е а-ла Стивън Кинг:

"Кръвта от раната на главата - плод на първото усилие на баща му - се стича по лицето му. Освен това не може да вижда с лявото си око, но ако примижи, с дясното си око може да забележи, че шевът на единия ботуш на баща му се е разкъсал. Канапът се е измъкнал от кожата, един груб възел е засегнал едната му вежда и е отворил друга рана... Но студът го пронизва, и то само на едно място - през скулата, притинсната към калдъръма."

Раждането на Елизабет е описано подобаващо лаконично:

"Кромуел си казва: 'Кралят се е подготвял'. Както вероятно и всички останали.
Кралят се отдалечава, упътва се към покоите си. Казва през рамо:
- Да бъде кръстена Елизабет. Отменете турнирите.
Болейн проблейва:
- А другите церемонии по план ли ще протекат?
Никакъв отговор. Кромуел казва:
- Действайте по план, докато не получим друго нареждане. Аз ще трябва да стана кръстник на... на принцесата."

Преводът, който със сигурност не е бил лесна работа, е на Боряна Джанабетска и според мен е доста добър. Заглавието е преведено малко странно и няма много общо с английското по смисъл. В оригинал книгата се казва Wolf Hall - името на семейното владение на рода Сиймор, като може би идеята е била да се подскаже, че Джейн Сиймор ще роди дългоочаквания мъжки наследник на Хенри. Лично аз бих се пробвал с нещо по-поетично - Вълчи покои, или нещо подобно.

Корицата не е най-върховната, но като гледах и оригиналните не са съвършени, с изключение на червеното издание. Може би най-много бих се зарадвал на книга с твърди корици с Розата на Тюдорите отпред.