Ерих Мария Ремарк. Романтичният странник

Това не е книга, написана от Ремарк. От издателство "Фама" са събрали крилати фрази от негови романи и ги издават в обща книжка, че даже и ги преиздават. Цялата се състои от цитати. Самоподарих си я в пристъп на догаряща любов към автора от младежките ми години, както и защото беше много евтина. Сега, малко в духа на философските фрази на Ремарк, малко съжалявам и за двете. За всяко нещо си има подходящо време и вероятно моето днес не бе подходящо за четене на такава книга. Може пък за вас да е, тъй че, ето една произволна извадка от най-концентрираните му обобщения, с които е обичал да поръсва романите си.

Шейсетгодишен мъж, който търси любов, е идиот, надяващ се да спечели, при все че съперниците му играят с белязани карти. "Триумфалната арка"

***

Да се родиш глупав не е позор, позор е само да умреш глупав. "Трима другари"

***

Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино. "Триумфалната арка"

***

Веднъж четох, че моржовете оставали безучастни, когато ловци избивали с колове събратята им... Видях как цели народи правеха същото през войната. "Черният обелиск"

***

В притежанието се таи и загубата. "Трима другари"

***

Който се е научил да чака, няма как да бъде разочарован. "Обетована земя"

***

Лъжата трябва да бъде проста. Сложните измами почти винаги завършват с провал. "Обичай ближния си"

Нощ в Лисабон - Ерих Мария Ремарк

Още в рамките на романтичността на двайсетте си години изчетох всичко от Ремарк, но макар най-подходящото време за това да е отминало, понякога ми е приятно да се връщам към някои от произведенията му. "Нощ в Лисабон" хронологически се пада към края на перипетиите на неизменно бягащия от войната и нацистите интелектуалец. В днешна Европа думата мигрант е добила доста негативен ореол, но като се замисли човек, хората винаги са бягали от войните, глада, опасностите и са търсели спасение на нови места - по-добри или най-малкото временно по-спокойни. Когато нацистката вълна се разлива из Европа, милиони хора побягват, и щом една държава бъде превзета, те бягат към съседната, и така докато се свършат всички съседни и се окажеш на брега на океана, където тръгват последните параходи за Америка. Германия - Австрия - Швейцария - Франция - Испания - Португалия. Това разказва и книгата, която е среднощен разговор между двама мъже, които са със сходни съдби - и двамата бягат от нацистка Германия (Оснабрюк!), и двамата са изстрадали доста, докато стигнат до Лисабон, но единият има всичко необходимо за последната крачка към спасението, а другият е капитулирал. Кое е всичкото ли? Паспорт, билет, виза и жена му до него. Което и от изброените да липсва, прави останалите безполезни.

Ремарк продължава да ми се струва една идея по-сантиментален отколкото е необходимо в такива условия, когато първо трябва човек да оцелява и да се спасява, пък после да го удря на философстване. Предполагам, че пак това е и една от причините все още да бъде търсен, преиздаван, четен и харесван. Заради онова малко зрънце непрактичност, лудост или каквото там го наричаме, което кара хората да бъдат други, когато са открили половинката, без която им се струва, че наистина нищо няма смисъл. Да се люшкат между безумна смелост и примирено отчаяние, като и двете състояния да изглеждат еднакво човешки.

Отново ми направи впечатление с какви цветове Ремарк описва картините си и как това влияе на представите на читателя. Колко много се пие в романите му и колко обречени са жените в тях. Колко красиви места има в Европа и как изглеждат още по-прекрасни, когато не можеш да останеш там, защото трябва да бягаш за живота си.

Както и да е, това е една много хубава книга, а ако я четете на младини и уцелите момента, се превръща директно в превъзходна.

Фабиан. Историята на един моралист - Ерих Кестнер

Днес една случайно срещната приятелка ми каза, че ще й бъде интересно какво ще ми е впечатлението щом дочета "Фабиан". И това е любопитно не заради мен, а защото книгата е такава, особена.

Това не е Ерих Кестнер от детските му романи. Не е и забавният титан на хумора от "Трима мъже в снега". Този роман е написан съвсем малко по-късно, но вече и времената, и писателят са други. През 1931-ва в Германия кризата набира скорост, икономика, нрави, семейства се рушат, а гвардията от безработни никога не е вещаела нещо добро. На този фон проследяваме съдбата на един любим за автора персонаж - млад доктор по крайно непрактична за онзи момент специалност като рекламата, който още в зората на трийсетте успява да съчетае аскетичното си оцеляване с донякъде романтичен морал. Но докъде ще го доведе всичко това?

Фабиан е странен характер с още заплетени от финиша на младостта решения и преценки. Романтизмът не прощава не само на него, макар повечето пъти той да успява да се справя с несгодите с характерния остър и безкомпромисен хумор. Но с правдата, жените, политиката, държавното управление и въобще всички други неща, за които се палят мъжете след третата чаша, виж, там се взима на сериозно и си носи всичките последици от това.

Вкусът е като от "Тримата другари" на Ремарк. На завърнали се от фронта интелектуалци, които се мъчат да оцеляват в цивилния живот, докато заглушават с пиене алармите на собствения си морал. Да, има необикновена млада жена, която героят да спечели и изгуби, близък другар, безработица, вишновка. Трябва да проверя дали и на други хора им прави впечатление колко си приличат всъщност Ремарк и Кестнер. И съвсем между другото - "Фабиан" е една от книгите, които са горени пред Берлинския университет от нацистите само няколко години след издаването й.

Положително най-подходящата възраст за четене на книгата е след края на двайсетте и преди началото на четирисетте. Тогава ще има най-много неща, които да откриете за себе си в характера и преживелиците на Фабиан. Особено днес, пък макар и засега да няма икономическа криза. Отлагането на брака, разменянето на младостта и морала срещу други ценности. Издигането в кариерата или жертването й за нещо друго. Изтичащото през пръстите време.

Може и да е само в моето око, но в този малко по-късен Ерих Кестнер като че ли се забелязва пръв полъх от нещастните му старини. А може би всичко е могло да бъде и другояче...

Тази корица не е нещо особено, но българската е направо потресаваща.

- Разумните няма да дойдат на власт - каза Фабиан, - а още по-малко справедливите.

***

- Истински позор е - подхвана той след известно време. - Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли още не. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.

- Но нали ти си имаш Леда!

- И което ме възмущава особено - продължи Лабуде, - такъв един тип си има собствено, лично свое дете.

***

Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И всъщност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.

***

За нацистите:

- Окъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?

- В световната история винаги е било така - каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.

- Да, точно тъй изглежда световната история от началото, та до края си! - извика Фабиан. - Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.

- Ти не си патриот - заяви Венцкат.

- А ти пък си тъп като говедо - извика Фабиан. - Това е още по-жалко.

Врагът – Ерих Мария Ремарк

Оръжията превръщат хората във врагове.

Заваля, захладня и заприлича на есен. В мъгливото и кално време според мен е удачно да се чете за Първата световна война с цялата й „прелест“ от окопи, въшки, химически оръжия и други фронтови новости. И да не забравяме жертви, независимо загинали или не.

В тази книжка са събрани шест ранни разказа на Ремарк за Първата световна, за които светът научи сравнително скоро. Причината е, че скоро след грандиозния успех на „На западния фронт нищо ново“ Ремарк получава поръчка да ги напише за някакво американско списание. Излезли там през 1930-1931 и са били забравени дълго време, та чак до 1993, когато са преоткрити и излизат на немски.

Стилът е така характерният за младия Ремарк – суров, почти документален и едновременно лиричен от декорацията с жалостта на младия интелектуалец за опустошените от войната хора и места. За враговете, които са просто другари, но с оръжия, за осакатените семейства. За прекършените младежи, за срутената психика на възрастни, които са оцелели само телом. За невероятно ускорените животи и съдби, които само войната може да изчерпи толкова бързо и после да ги захвърли.

За Ремарк в родината му масово казват, че е „военен пацифист“, така пишело и в музея в родния му град Оснабрюк, където много ми се иска да ида някой ден. Другото, което не казват, е, че в Германия всъщност не го тачат особено. Вероятно защото е така силно свързан с войните, за които там е така неудобно да се говори.

Може вече да ви е втръснало да го споменавам и на други места, но при желание ето тук можете да прочетете и шестте разказа в преводи на български, които носят моето име:

Врагът

Жената на Йозеф

Историята за любовта на Анете

Карл Брьогер във Фльори

Мълчание за Вердюн

Особената съдба на Йохан Барток

Тези преводи не са съвсем мои. Те са на един впечатлителен стажант по машиностроене, който преди десетина години събота и неделя засищаше физическия си глад с фрикадели, варени картофи и бира „Рекс“, а интелектуалния с персонализирана наслада от жонглирането с редки текстове на любим автор, които преводи записваше с молив в тетрадка с твърди корици.

Приятно ви четене и дано ви харесат. Аз си признавам, че най-любим ми е „Жената на Йозеф“. :)

Живот назаем – Ерих Мария Ремарк

Много пъти съм се чудил как да изразя това каква слабост ми е Ремарк. Винаги изглежда като нелепо външно подражание, а не като съпричастността на равен с равен. А аз всъщност точно така го чувствам и затова сме виновни по равно.

Най-ненадейно се оказа, че тази книга аз всъщност съм я чел и преди. Изскачаха ми разни познати места, включително цитати, които и досега съм повтарял без да помня вече от коя книга са. Но освен това не си спомнях нищо друго, освен общото настроение.

Отначало си мислех, че книгата е прекалено насилена, неестествена и става само за заклети привърженици. Пълна с въздишките на неразбрани страдалци. Оказа се, че е всъщност е изпипана, или поне втората й половина е.:) Страхотна, майсторски извъртяна развръзка.

Установих, че книгите на Ремарк трябва да се четат за около седмица. Не повече и не по-малко. Трябва време, за да се потопи човек в сантименталната тъга на героите му, но не трябва да се прекалява, защото тогава рискува да стигне до момента на отегчение от цялото това оплакване и метличени небеса.

Странен избор на заглавие, при условие, че оригиналът звучи по-скоро като „Небето няма любимци”. Така си мислех в началото на книгата, леко раздразнен като всеки правоверен фен, който не търпи светотатства с кумира си. От друга страна обаче... живот назаем. Хубаво е да взимаш назаем единствено когато няма да се наложи да връщаш. Ами чудесно! Ако не си ревностен християнин (сигурно 99% от хората по света вече не са) и не вярваш в разни реваншистки форми на живот след смъртта? Тогава защо да не грабиш алчно от живота? Защо? Кога ще ти се наложи да връщаш каквото и да било? Ето това не мога да им го простя на религиите. Странно е...

Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав.
***
Автомобилните състезатели се погаждат с колите, както жените с вечерните си рокли – доставят ли им удоволствие, никога не простиват в тях.
***
А търпение трябва да имаш, ако нощем не можеш да спиш. Какво друго да прави тогава човек? Опитвал съм всичко, мила госпожице. Само две неща помагат. Едното е при тебе да има друг човек, затова се и ожених, но жена ми почина отдавна...
- А другото? Да решаваш шахматни задачи.
***
Коравосърдечна, нима съм такава? А може би сега нямам време за деликатни лъжи, които скриват неудобните истини под фалшивата позлата на добрите маниери?
***
- Готови ли сте? – извика той. – Давай! Давай!
- Та ние да не сме чудотворци! – кресна главният механик. – За тридесет секунди и дяволът не може да ви смени гумите!
***
Хуморът представлява бисерът на цивилизованото варварство.
***
Познавам човека, който не желае да си нарежда живота.
***
В наши дни преувеличават значението на думата „щастие”. Имало е епохи, когато това понятие въобще не е било познато.
***
Защо не можем да бъдем през целия си живот тридесетгодишни?
***
Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин...
***
- И нищо не помага, ако някой ти обясни всичко това предварително, нали?
- Абсолютно нищо. Човек трябва сам да го преживее. А иначе винаги ще го измъчва чувството, че е пропуснал най-важното.

Оригиналното заглавие подхожда като че ли повече за началото и за края на книгата. Препоръчва се само на заклетите почитатели на Ремарк, но само след като вече са изчели всичко друго.

Още тук и там.

Трима другари – Ерих Мария Ремарк

Препрочитал съм много книги, но имам усещането, че тази ме вика сама и тя си определя в кой момент да бъде препрочетена. И тези моменти никога не са били случайни. Толкова е силна, без да е велика и универсална, че й въвеждам лична превъзходна степен и става Единствената. За мен.

Двама другари, с които съм споделял книгата (вече е така разскубана, че прилича на сноп ученически контролни, а не на книга), ми казаха, че Ремарк е добър, но е някак пораженец. Идват проблемите и той не иска да се бори, а само се окайва. И в това е една от големите разлики как аз възприемам книгите му. Защото осъзнаването на безизходицата за човек, който жадно иска да се бори, причинява особен вид жал, а аз съм жалостив към себеподобните. Какво може да се направи в такава ситуация? Да пиеш и да се шегуваш, разбира се. По много и от двете.

Много особена книга. От нея няма да приложа нито един цитат, защото (банално, но факт) цялата книга е цитат. А иначе се разказва за... Германия, за живот, разбира се смърт, разбира се любов и трима другари от войната. Разказва се за „изгубеното поколение” – съученици, които 18-годишни са се записали доброволци в Първата война и от която са се върнали само една шепа. Разказва се за това, че връзката между оцелелите е единственото, което е останало в живота на тези мъже. И пиенето. Вече нищо не може да ги разтърси по-силно. Или може би не е така? Какво друго би могло да обърка тези корави момчета, тези искрени мъже? Та те знаят как да живеят и как да умират. Научили са се какво е страх и какво не е смелост.

Звучи глупаво, абстрактно и неразбираемо да се радваш на живота само защото си жив, но то е есенцията на всичко. Почти като това да успееш като си повярваш.

Слаб опит. Ако някой успее да я преразкаже правдиво в 10-20 реда, ще го поздравя лично.

Пак ми капаха сълзи от очите, когато прескочих градинската вратичка и се втурнах да търся раната по тялото й. Защото другото ми аз вече знаеше, че това е билото и от там има само надолу. Много стръмно и болезнено надолу. Позволил си си да отвориш за малко черупката, за да се промъкне дребно съмненийце, че и на теб може да се случи нещо щастливо? Е точно там ще те удари Съдбата и няма да спре да те млати, докато не ти умре и последното нервно окончание, което вика: „Ама ей, това боли!”. А после, после ще идеш на бара и ще пиеш ром с бордо, равни части, докато ти потече от ушите и ще се молиш да е останал на тоя свят някой другар.

Черният обелиск - Ерих Мария Ремарк

Разчувства ме тази книга. И затова не беше виновен мъчният живот не героите. По никакъв начин. Отбелязах го като важен факт, прибавих подробности, които бяха нови за мен. И това беше. Явно Ремарк много майсторски е премерил количествата - животът си е там пълноценно, но същественото е друго. Клише, но факт.

Перфектна история, невероятно добре пасващи ситуации и герои. Дори неодушевените предмети са така подбрани, че да допринасят за историята и цялото усещане. Цигарите, списанията на Георг Крол, парите, препиканият обелиск, херингата и гулашът. Разкошно разказана.

Не обърнах много внимание на момента със "закъснялата младост", сигурно защото вече съм подминал възрастта. Не мисля, също така, и че Ремарк е толкова убедителен в представянето и. Не изключвам и изобщо да не е искал да мрънка по темата, а подзаглавието - "Историята на една закъсняла младост" - да е изостанало от някоя по-ранна версия на книгата. И в двата случая, много добре е направил.

Също така стоят нещата и с мотива за несподелената любов. Ако някой иска да чете за такива неща, да се обърне към Фицджералд. Ремарк е доста по-фундаментален и не се занимава само със сърдечните проблеми на героите си. Затрит живот заради несподеленя любов? Пфффф! Не съм допускал, че ще изрека такива слова за моя любимец, още повече в сравнение с немски писател. Но падението ми не спира до тук.

Цинизмът беше чиста наслада за душата. Достатъчно е само да спомена разказа за размяната на мъртъвци между комендантите на военни гробища. Абсолютен шедьовър.

Това което ме цапардоса и буквално зашемети беше горчивата мисъл, че тази Германия никога повече няма да я има. От тук до края на света, в границите на държавата ще цари железен ред, рутина, изкуствено създадено самочувствие, подкопано от комплекси и предпазлива, натрапена незаинтересованост, що се отнася до заобикалящия свят и близките хора, защото проявата на любопитство само може да вкара човека в беля. Твърде тъжно и до голяма степен незаслужено. Успокои ме само свежата мисъл, че Германия не винаги е била такава, каквато е сега.