четвъртък, декември 25, 2008

Записки на ловеца – Иван Тургенев

„О, младост! Младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не в това да имаш възможност да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.“

“Записки на ловеца” или още как Иван Сергеевич подвежда читателите от 1852г насам.

Често ми се е случвало да чувам интелигентни млади хора да се изпълват с негодувание, когато стане дума за лов, а още повече, когато някой иска да разправя истории за лова, вместо да се срамува в ъгъла. Предполагам затова тези, които са чели въпросния сборник на Тургенев, може да са останали озадачени от един важен момент. В тези разкази той гордо и с желание разправя за ловни кучета, коне, каручки, селски имения, най-различни странни помешчици, трепетликови гори и поля от елда, рекички и блата, водачи, ботуши, дъждове и огньове. Още повече клюки има за неповторимите сърдечни драми на селяните и кариерите на тези, които карат зимата в московските си къщи, а лятото – на село. И всичко е нормално, понякога смешно и интересно, понякога просто досадно, също както се полага на истински живи хора. Едно нещо липсва само – лов.

На пръв поглед ловът смущава и разбунва младежта. Познавам хора, които са или силно “за”, или от дъното на сърцето си “против”, но не и такива, които започвайки с желание история за лов, могат директно да я изоставят сиротна и да продължат да разказват как се поболял от любов по слугинята (секретарката?) си някой имотен дворянин (бизнесмен?), например. Защото принципно по-важни неща, често могат да бъдат забулени от страстта към нещо доста по-повърхностно. Добре ли е човек да може да контролира страстите си и да ги използва за други цели?

Тургенев станал по-известен точно с тези разкази, които е писал някъде като 30годишен, което по съвременните представи може и да влиза в категорията млад човек. И макар да пише с плам и впечатлителност, които да потвърждават това, историите звучат по-скоро като писани от поуморен възрастен, който по случайност още гледа на света по младежки. И така при такова заглавие на сборника, на него не трябва да се гледа осъдително (“Виж го ти, безделника, животни тръгнал да убива!”), ами като свидетелство какви работи може да види човек, който се мъкне с пушка, куче и малко пари в джоба с път и без път из околията. Той е по-скоро като ловец на бисери, клондайкски златотърсач, който успява да чуе забележителни истории от първоизточниците и да ги запише, само защото е дегизиран като нещо нормално за обстановката – на ловеца винаги ще му дадат хляб, чай, сушина. Ще го подиграят, че нищо не е застрелял, и ще започнат да си откриват душите пред неудачника с подгизналите дрехи. Така по-директна версия на заглавието на сборника би могла да бъде още “Какво може да види и чуе човек, когато обикаля провинцията и се представя за ловец”.

„Древните гърци не случайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете за човека е чувството за мярка.“

неделя, декември 14, 2008

Звездна вълна се надига – Дейвид Брин

Абаносов полумесец се надига от море,
откъдето идва полумракът син,
откъм далечни брегове.
Хей, делфин! Делфин!

Хамиш Макларън

Никога досега не ми се беше случвало толкова много да искам да чета книга само заради това как ми звучи заглавието. Естествено, аз имах някаква представа за какви ъплифти обича да пише Брин, обаче тази я четох само заради заглавието. (И заради най-любезно заетия ми екземпляр от Горан, разбира се.;) “Звездна вълна се надига” – чува се красивата поезия, силата, нали?

Много пленителен роман. От тези, дето нямат оставяне, докато не ги довършиш. Много пространна история, в един момент ми се струваше, че така щедро се развиват разни нови линии и герои (по едно време взех да ги обърквам кой кой беше, ей!), че никога няма да могат пак да се съберат. Напразни притеснения, защото авторът си знае работата. Леко горда, леко героична, повече приключенска, почти не военна и научна.

От какво друго произлизат героите,
ако не от мъже и жени,

които, като нас,

се опитват…


Иначе заигравката е такава. Първият изследователски кораб с неоделфини (т.е. ъпгрейднати до разум от човеците) и малко хора в персонала намира някаква изоставена архаична флотилия някъде си в космоса. И всичко е добре, докато не съобщават на Земята за находката по радиото. Защото в следващия момент всевъзможни враждебно настроени раси, владеещи космоса от милиони години по-рано, започват да ги гонят и стрелят със съвсем не приятелски намерения. Бегълците кацат на случайно изпречила им се планета, която за удобство се състои почти изцяло от океани и има кислородна атмосфера. Идеята е само там да се скрият и поремонтират, а всъщност цялото разнообразие на напрегнатото действие се развихря именно там. Приключения и изненадващи открития. Няма почти никакви философски прозрения за Живота и Смисъла му, но от това книгата само печели. Наистина много приятна за четене.

Ето как вижда нещата с ъплифта Облачето, а пък Шедоуденса пак се е изцепил в своя характерен стил речетативен.;)

Стоя аз и чакам,
когато дългът ми го изисква,

докато вълната

се надига…


Романът е награден с Хюго - 1982г., Небюла - 1983г. и премията на списание Локус - 1983г.

неделя, декември 07, 2008

Мостовете на Медисън – Робърт Джеймс Уолър

04.12.08
Тази история не е на Робърт Уолър, нито е на Мерил Стрийп и Клинт Ийстууд. Тя си е на Робърт и Франческа. Тъжно ми е, ще пиша друг път.

07.12.08
От една страна, трезво погледнато, това може да бъде просто историята на общите четири дни и три нощи на двама непознати. И толкова. Но това вероятно би ми навлекло справедливия гняв на еманципираните домакини от десетките страни, в които е издавана книгата. Защото може да бъде и нещо по-възвишено, което и аз, и те сме усетили, въпрос на настройка и впечатлителност. Представете си ги само двамата герои - никой от не е и подозирал, че другият изобщо съществува. Никога в бъдеще няма пак да се видят. Какво толкова, ще каже някой, та то половината свят си живее на one night fun, описва подобни “завоевания” и после прави филми от тях, които да бъдат изконсумирани от другата половина. Сигурно затова ми е толкова трудно да обясня защо тази книга е толкова различна.

Сигурно всеки двама влюбени си въобразяват, че техния случай е единствено по рода си космическо събитие или поне хормоните им говорят така. Не знам, не мога да преценявам през чужди очи, обаче съм сигурен, че съвсем не младите Франческа и Роберт са перфектното олицетворение на случая с мълнията от разговора на Чарли и Том от “Четири сватби и едно погребение” (виж първия коментар). Почти без думи, напълно взаимно, дълбоко и неподатливо на последвалите десетилетия.

На едно място Робърт казва, че през целия си живот двамата все едно са пропадали нанякъде без път и посока, докато накрая не се е оказало, че всъщност просто са летели един към друг. Перфектното до невъзможност съвпадение на две умствени настройки, които се срещат по чиста случайност, само за да разберат, че след четири дни и три нощи никога повече няма да се видят. Ето за това ме беше яд. Защото е грехота, защото е много жестоко, а се случва сравнително често.

Книгата е написана за 11 дни и е абсолютна авторова измислица.

понеделник, декември 01, 2008

Моето семейство и други животни - Джералд Даръл

Понеже ми идват за казване толкова много други неща, които обаче изобщо не са представителни за книгата и за да не добие някой погрешно впечатление, просто ще цитирам началото. Това ще бъде и отговор на въпроса “За какво се разправя?”, на който никога не мога да реша колко изчерпателно да отговарям, за да не издам случайно нещо важно от сюжета.

Това е разказ за петте години, които аз и моето семейство живяхме на гръцкия остров Корфу. Първоначално възнамерявах книгата да представлява леко носталгично описание на флората и фауната на острова, но направих фатална грешка, защото още на първите няколко страници въведох и моето семейство. След като се видяха черно на бяло, близките ми продължиха настойчиво да си завоюват място и да канят различни приятели, с които да споделят главите.

Забавна книга, съставена от различни типове забавност, на които обикновено им се наслаждавам в отделни книги. Основно владее английският хумор (Джеръм Джеръм?). Само на една идея зад него са смешките, които се случват във всяко многодетно семейство с характерните конфликти помежду децата (Алън Маршал?). На трето място, но не и по важност, идва детският вид хумор, разминаването в разбирането на едни и същи неща между възрастни и деца (братя Мормареви?). Много уважавам и самоиронията (М. Вешим?), с която Джери обяснява собствените си дивотии през тази нескончаема лятна ваканция. Имаме и нещо като балканска доза хумор – Чужденците vs. Местните, която включва и някои чисто езикови каламбури (Кустурица?). Книгата е богата и със сигурност може да се измислят и още сполучливи хумористични категории. Донякъде може да бъде и образователна, макар образованието (Б. Нушич?) на самия автор да излиза доста спорно, според това, което е написал. Но може пък точно това да я прави толкова привлекателна за четене от деца?:)

Хубава книга, струва си да се прочете няколко пъти. На мен например ми обясни някои очевидности у мои приятели, за които не съм можел да си намеря обяснение. Обаче доколкото разбрах от биографията му, дори и да бях чел книгата в по-невръстна възраст, не би имало начин да харесам Джералд Даръл като човек или професионалист. Ще обикаля света да събира редки видове в зоологически градини, моля ви се! Лично на мен най-скучни ми бяха оскъдните странички, където въпреки всичко авторът настояваше да пише за “природата” и понякога излишно грубото му отношение, според мен, към невръстните деца на въпросната природа. Претупвах ги набързо и чаках с изплезен език кога ще стане дума пак за семейството му. Въпрос на приоритети.:)

Ето и други виждания по въпроса.