„О, младост! Младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не в това да имаш възможност да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.““Записки на ловеца” или още как Иван Сергеевич подвежда читателите от 1852г насам.
Често ми се е случвало да чувам интелигентни млади хора да се изпълват с негодувание, когато стане дума за лов, а още повече, когато някой иска да разправя истории за лова, вместо да се срамува в ъгъла. Предполагам затова тези, които са чели въпросния сборник на Тургенев, може да са останали озадачени от един важен момент. В тези разкази той гордо и с желание разправя за ловни кучета, коне, каручки, селски имения, най-различни странни помешчици, трепетликови гори и поля от елда, рекички и блата, водачи, ботуши, дъждове и огньове. Още повече клюки има за неповторимите сърдечни драми на селяните и кариерите на тези, които карат зимата в московските си къщи, а лятото – на село. И всичко е нормално, понякога смешно и интересно, понякога просто досадно, също както се полага на истински живи хора. Едно нещо липсва само – лов.
На пръв поглед ловът смущава и разбунва младежта. Познавам хора, които са или силно “за”, или от дъното на сърцето си “против”, но не и такива, които започвайки с желание история за лов, могат директно да я изоставят сиротна и да продължат да разказват как се поболял от любов по слугинята (секретарката?) си някой имотен дворянин (бизнесмен?), например. Защото принципно по-важни неща, често могат да бъдат забулени от страстта към нещо доста по-повърхностно. Добре ли е човек да може да контролира страстите си и да ги използва за други цели?
Тургенев станал по-известен точно с тези разкази, които е писал някъде като 30годишен, което по съвременните представи може и да влиза в категорията млад човек. И макар да пише с плам и впечатлителност, които да потвърждават това, историите звучат по-скоро като писани от поуморен възрастен, който по случайност още гледа на света по младежки. И така при такова заглавие на сборника, на него не трябва да се гледа осъдително (“Виж го ти, безделника, животни тръгнал да убива!”), ами като свидетелство какви работи може да види човек, който се мъкне с пушка, куче и малко пари в джоба с път и без път из околията. Той е по-скоро като ловец на бисери, клондайкски златотърсач, който успява да чуе забележителни истории от първоизточниците и да ги запише, само защото е дегизиран като нещо нормално за обстановката – на ловеца винаги ще му дадат хляб, чай, сушина. Ще го подиграят, че нищо не е застрелял, и ще започнат да си откриват душите пред неудачника с подгизналите дрехи. Така по-директна версия на заглавието на сборника би могла да бъде още “Какво може да види и чуе човек, когато обикаля провинцията и се представя за ловец”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар