Биографична книга за живота и работата на Георги Мишев. За комунизма и след това. За познанствата и срещите с известните имена на тогавашното време, за успехите и разочарованията. За известните филми, които са направени по негови сценарии. За книгите и хората, които ги пишат. За властта, за жителството, членството в партията.
Прочитането на книгата се проточи доста дълго, години. Не ми спореше, а не можех да я върна непрочетена. По едно време размишлявайки реших, че не ми върви, защото аз не съм го познавал, не съм чел книгите му, не съм познавал хората, за които той разказва, а даже и филмите по негови сценарии не са ми от най-любимите. Тонът на разказваното не е от най-веселите, но не се замислих защо. Защото такова е било времето? Или защото я е писал на старини, когато човек вече не е така ведър и безгрижен? Докато не попаднах на изречение от края на книгата.
Настроението е минорно, трупат се горчивини, назрява разочарование.
През последните години често пъти и аз съм искал да го напиша. Нито съм толкова стар, нито живея в авторитарен режим, но комбинацията от някои по-маловажни неща може да се струпа и изкриви през фокуса си лъча на светлината.
Някои неща не разбрах, други не почувствах. Заглавието ми остана загадка. Какво ще рече, че страховете ни са умрели и вече нищо не ни плаши?
Невесели спомени за мрачни времена, за компромиси и безпринципност. А мен това ме плаши, трупа ми горчивина.
