Когато бях армейски генерал - Михаил Вешим

Тези дни един агент от ДС, популярен популист и военен министър по съвместителство се изказа, че щял да връща наборната военна служба, което провокира и припомни доста смешки. Любима тема на целокупния български народ, или поне на мъжката половина, е да се коментира казармата - спомени, кусури, хули, възхвала, умиление, цяла палитра от емоции. Михаил Вешим е имал "честта" да служи на родината 2 години и 3 месеца, което му е дало достатъчно време за събиране на материал за фейлетони. Аз пък имах удоволствието да прочета сборника му на два дъха точно в сегашния злободневен момент.

Смешно си беше, не мога да си кривя душата. Във всичките истории има по нещо забавно, нелепо или от абсурдите на "Параграф 22". За пиянства, безотговорности, обикновена глупост, злоба, простащина. За това как след градска отпуска може да се събудиш облечен с чужди дрехи, а униформата ти я няма. Или как се пишат безсмислени доклади по политическата част по метода копи-пейст и с разместване на думите от ланшния доклад. Безчет методи за скатаване и напиване, без да те те хванат. Как дипломиран журналист обяснява устройството на тежка картечница. Може ли да поздравиш генерал с "Добро утро!". Неща, които не са непременно свързани със служба на Родината, но пък са основна част от времето в казармата. В тази връзка, паралелите с приключенията на храбрия войник Швейк са напълно неслучайни и ценителите ще останат доволни.

Михаил Вешим е може би най-точният човек, когото да послушате по въпроса трябва ли да има задължителна наборна военна служба. Мнението му е кратко, само 180 страници, аргументирано, достоверно и най-важното - забавно да бъде прочетено.:)

Текила на разсъмване - Михаил Вешим

Тази книга беше предвидена да се чете на морския бряг. Пътуването обаче се забави с един ден и четивото беше довършено още вкъщи. Голяма част от разказите са за там, за Черното море от преди бетона, за къмпингите, созополските бабички-гъркини, мискета и безгрижните младини на автора. По тази тема сме чели подобни неща и в още по-носталгичната "Стари хипари", а и не само. Мен обаче като че ли повече ме грабнаха няколко неочаквани истории, както като сюжет, така и като развръзка. А даже и като настроение и нагласа за харесването им.

• "Тежка пръст" (за каолина, мамка му!)
• "Фина настройка" (за провинциалния писател и награждаването му)
• "Въглищарят Мунк" (за "бизнесмена" с дървените въглища) 
• "Хотел "Аризона" (за младежката американска афера на бате Весо)
• "Родителска среща" (за фалшивият родител и диванчето)

Първите два са в най-добрите традиции на О'Хенри, третият е по-отмъстителен, а четвъртият и петият - силно искрени и лични. 

Искам да ловя паламуд в Созопол през септември.

Тази книга е една от малкото, които имам с автограф от автор. Другата, която имам, е от същия автор.

Коктейлът Текила сънрайз (Текила на разсъмване) изглежда така и може да бъде изпит в бар "При Майкъл" в Несебър, както направих аз.;)

Най-общо съдържа: 

• лед
• текила
• портокалов сок
• гренадин (налива се внимателно, за да падне на дъното и да не се смеси с другата чорба)
• портокалов резен за украса.

Стари хипари – Михаил Вешим

20 разказа, някои нови, някои по-стари, които сме чели от страниците на овехтели тънки книжки, и все за къмпингуващите край „любимото синьо“. За мен това е древна епоха, която не съм заварил, но винаги ми е приятно да чета за хипарския живот от младините на автора. Ключови фрази от разказите му така са се вплели в речника ми, че ги употребявам без обяснения, който разбрал – разбрал. Нотингам Форест!

Характерният хумор на Михаил Вешим явно му е природно умение, защото го е демонстрирал в щедри дози, както на младини в ранните разкази от преди промените, така и в по-съвременните му неща. Лайтмотив - морето и свободата, която то дава на летуващите. Някога е било така, единствената държавна граница, до която може да припариш свободно, да общуваш с хора от другаде, да ходиш гол и да не се притесняваш, че някой ще те преследва заради дължината на косата, кройката на панталоните или музиката, която слушаш.

Заглавието „Стари хипари“ вероятно е рожба на Сиела, които са преопаковали и преиздали тези попораснали рожби на Михаил Вешим след пазарния успех на по-новите му произведения. В книгата старите хора не са много, главните герои са все разни млади градски интелектуалци, за които вероятно хипарството е останало само в онези древни лета, които са прекарвали безгрижно край морето. Нашето, Черното. Леко носталгичният тон по него го има в по-новите разкази, в които макар и не толкова стари героите само си спомнят за буйната младост.

Къмпингуването за мен е тера инкогнита, палатка съм виждал само на картинка, а шумните компании с китари и други такива лагерни аксесоари никога не са били моето нещо. Въпреки това обаче всеки път ми е приятно да чета за тях, когато ги разказва Михаил Вешим.

В заключение ви омагьосвам със следното заклинание: Нека бъде лято! И по възможност по-скоро, че вече не се трае...

Повелителят на осите - Михаил Вешим

Зa Михаил Вешим кoлeгитe му oт вестник "Стършeл" кaзвaт, чe e нaй-звучнo смeeщият сe рeдaктoр в истoриятa нa вeстникa. Кoгaтo Вeшим сe зaсмee в рeдaкциятa, счeтoвoдитeлкaтa, кoятo живee прeз три прeсeчки, гo чувa и тръгвa нa рaбoтa.

Михаил Вешим е истински класик в българската хумористична проза, или поне много скоро ще се превърне в такъв. Разказва много смешни истории и вече е достолепно плешив - две основни изисквания са налице. Трябва да му се признае също, че си разбира от работата и хуморът му е професионално изпипан. Умее да се шегува с всичко, но най-добре със себе си и собственото си семейство. С такава серия фейлетони открива той този си сборник. После под ножа на безпощадния му хумор падат приятелите, лекарското съсловие, животните, криминалната действителност, а последен е разнородният цикъл "Капризи на съдбата". Общо 56 фейлетона - весели, симпатични, благовъзпитани и премерени.

Браво, г-н Вешим, продължавайте все така, а пък ние в замяна ще продължаваме да ви четем книгите и да се абонираме за вестник "Стършел"!:)

Животът ми така се стече, че в свободното си време, когато други ходят на Витоша или пийват с приятели, аз отглеждам дете. Детето е само на месец и отказва да се грижи само за себе си, а се е оставило на моите грижи. Най-странното е, че иска и да яде - не само през деня, ами и нощем. Нощното му хранене е моят кошмар. Когато си потънал в най-сладките бездни на съня, изведнъж те стряска бебешки рев, ставаш като сомнамбул, за да премериш в разграфено шише с мерителна лъжичка нужните 60-70 грама. Аз по принцип имам набито око за милилитри - без проблем различавам малката водка от голямата. Така сервирах и на детето, на око - малко петдесет грамово мляко, ако продължава да реве - сипвам му сто грама. Но оптималната доза на мойто бебе се оказа по средата - някъде около 70 грама. Много трудно уцелвам тия 70 грама на око, на заспало око нощем.
- Откажете нощното хранене! - посъветва ме една позната.
Лесно е да се каже: откажете! Как да обясниш на едномесечно бебе, че не е здравословно да се тъпче нощем. Познавам човек на петдесет и осем години, който не може да откаже нощното хранене, та бебето ли!

Тази книга ми беше любезно подарена от Ицо Блажев. Коментарът след неговия прочит може да се види тук.

Английският съсед – Михаил Вешим

Забавна книжка с познатия ми от вестник “Стършел” тип хумор. Приятен, културен, без цинизми, за разлика от всички български комедийни предавания по телевизиите без изключение. Англичанин пенсионер се заселва в българско село и започва да се побългарява. Сблъсък на цивилизации, дори на континенти, междукултурни различия, което си е забавно само по себе си. Безобидна история без пострадали (почти) и спокоен и удовлетворителен щастлив край. И всичко изглежда прекрасно, ама не е баш. Все едно последната щипка неподходяща подправка е придала на манджата вкус, който кара всички опитали я да се оглеждат неловко и да сменят темата на разговора към прогнозата за времето.

В едно интервю авторът казва, че работата тръгнала от един разказ и постепенно била подхранвана и допълвана, докато станала на роман, което си личи. Пришивани са множество допълнителни идейки, които авторът си обича и не се е сдържал да не ги включи и тук. Не че във вид на роман е лоша, но … май щеше да е по-добре да си беше останала на разказ.

Съвсем леко накиселява, но все пак е толкова, че не може да остане незабелязано. И друг път съм отбелязвал, че ме дразни пораженческата гледна точка за всеки личен неуспех да се обвинява държавата, депутатите, ченгетата от държавна сигурност, прехода или нещо подобно. Някой друг е виновен - хайде тогава да се напием. Остро протестирам и се възмущавам от намеците да се гордеем с промилите алкохол в кръвта, киселото мляко, митовете за “нация-техническа”, корупцията или да се приписват някакви други подобни глупости на националния характер. Вестниците и телевизиите много го обичат, но не и аз. Простаците нямат националност.

Веднъж връчих книгата за подарък без да съм я чел и сега малко погризах нокти в съжаление, защото се оказа, че по-голямата част от славата и е изфабрикувана от издателите от “Сиела”.