Басни - Езоп

Едва ли има нужда да се обяснява какво са басните и кой е Езоп. Установих обаче, че е много приятно да се припомнят. Уж в тях всичко ти е ясно, макар и разказано малко по детски, обаче поуките им са като леки отрезвяващи шамарчета, прелетели през изминалите оттогава над 25 века.

Интересен и непознат факт (и не само според мен, а според Аристотел и други древни гърци) е, че Езоп е бил тракиец, родом от Несебър (тогава Месемврия). Бил роб, после освободен, заминал за Мала Азия, която тогава, за разлика от днес, е била символ на свобода и напредничавост.

Забелязах също, че оная история за Кубрат, синовете му и пръчките всъщност е била бая по-стара.:)

Изненадах се, когато видях кой друг е писал из блогосферата за Езоп и басните му, а не биваше. Горане, приятелю жарки, разбираш ти от качествена стока.:)

Един вълк съгледал агне да пие вода в един поток и решил да се нагости с него под благовиден предлог. Като застанал по-горе по течението, започнал да обвинява агнето, че му мъти водата и не му позволява да пие. А то отговорило, че пие с върха на устните си и че освен това не е възможно, когато стои по-долу, да мъти водата по-нагоре. Вълкът, като не успял с този довод, казал:

— Но лани ти обиди моя баща.

А когато то отвърнало, че тогава още не е било родено, вълкът му рекъл:

— Това, че ти успяваш да се оправдаваш, не значи, че аз няма да те изям.

Баснята показва, че при онези, които имат намерение да вършат зло, справедливата защита не може да има успех.

***

Елен, като бягал от преследващи го ловци, се скрил в едно лозе. Едва-що били отминали, еленът, смятайки, че най-после е успял да се укрие, взел да хрупа листата на лозата. Понеже листата затрептели, ловците се върнали и което е истина, помислили, че някое животно се крие в шумата, та убили със стрели елена. А той, умирайки, изрекъл такива слова:

— Заслужено пострадах! Не биваше да причинявам вреда на тази, която ме спаси.

Баснята показва, че тези, които причиняват зло на благодетелите си, биват наказвани от провидението.

Зелки и царе - О'Хенри

На младини О'Хенри е обвинен (и до днес не се знае справедливо или не) за едни изчезнали суми в банката, в която работи, и след като тъстът му плаща гаранцията, той предвидливо не дочаква процеса, вдига си чуковете и изчезва в уютния и близък тропически Хондурас, за който тогава е известно, че не екстрадира. За шестте месеца там понаписва това-онова, включително определяйки местната идилия като "small maritime banana republic", което понятие бананова република оттогава се налага като описание за назаднали държавици, чието съществуване се крепи на щедростта на климата и природата.

Освен това тази книжка е интересна и с още нещо - твърди се, че тя е първият сборник с разкази на автора. Преди това той е писал доста, но все поотделно за вестници и списания. Написаното тук не е роман, но не са и самостоятелни разкази. Уж са отделни истории, но са така свързани, че трудно можеш да ги четеш поотделно. Формата била избрана нарочно, заради старата мантра, че разкази трудно се продават, трябва си роман. В сюжета се преплитат алчни президенти-еднодневки, бунтовници, които бленуват да станат алчни президенти, даже и един бос адмирал. Няколко авантюристи, една певица, лекар, който нищо не лекува, освен собствената си алкохолна жажда, и още персонажи, които се укриват от нещо или някого. За да си там - в задрямалата тропическа държавица, е почти задължително да си имал някакви проблеми (любовни, финансови, със закона...) и временно да си се приютил да поближеш рани. Естествено, рано или късно ти минава и се завръщаш в цивилизацията. 

Не бива да се бърза с четенето на тази книга. Хубаво е първо да се минат останалите томчета на О'Хенри, с които завинаги ще станем негови верни поклонници, и чак тогава с око на ценители да се върнем към сенките под палмите на измислената Анчурия, където ще си обясним това-онова. А може и нищо да не си обясним, а само да подремем в долче фар ниенте.:)

Книгата може да се намери като аудио такава на английски в Либривокс.

Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката. 

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“

***

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

Почти безобидна – Дъглас Адамс

„Почти безобидна“ е пета книга от поредицата за Пътеводителя на галактическия стопаджия („Пътеводител на галактическия стопаджия“, „Ресторант на края на Вселената“, „Животът, Вселената и всичко останало“, „Сбогом, и благодарим за рибките“ и тази). Героите са общи и хуморът е от същата марка. Ако ви е харесал стартът на поредицата, ще ви хареса и тази. Ако падате от небето и не знаете кои са вогоните и какво е станало със Земята, най-вероятно нищо няма да разберете. Особено, когато е гарнирано с характерните смешки на автора.

Има нещо английско в типа хумор на Дъглас Адамс, както и нещо, което го отличава от този тип. Да, да редиш неподхождащи си неща едно до друго може да е смешно с нелепостта си, но ако го правиш постоянно и дори се задълбочаваш в това си заболяване, то в един момент (находящ се още в първата четвърт на книгата) има риск да си кажеш: Този пък на какъв се прави? Защото Дъглас Адамс винаги се движи на една малка, но решаваща крачка отвъд границата на приемливия абсурд.

Сега си припомних какво ми беше приятно някога в Пътеводителя, както и защо общото впечатление не беше особено положително. Разберете ме правилно, трудно ще намерите по-голям почитател на английския хумор, но това на Дъглас Адамс вече е прекалено.

Иначе става дума за това, че Пътеводителят е с нов собственик, като промените засягат пряко Форд Префект, Артър Дент и Трилиън, като последните двама даже имат... нещо важно помежду си.:) Някои прекарват години в изгнание и правене на сандвичи, щото друго не могат, други се блъскат из време-пространствения континуум и паралелните вселени, трети съчиняват спасителни планове, докато падат от н-тия етаж, има си действие, не е като без хич.  А „Почти безобидна“ всъщност е всичко, което е отделено като описание за една цяла цивилизована синя планета, когато подробните сведения от командирования там журналист минат през редицата редактори и коректори, от които всеки реже по нещо.

Аудиокнига. Качествена работа.

Първото нещо, което трябва да се знае за Паралелните вселени, казва Пътеводителят, е, че не са паралелни.

***

— Бях астрофизик, разбирате ли? Човек не може да е астрофизик, ако е срещал човек от друга планета с две глави, едната от които се прави на папагал. Просто не може

***

— Зная, че астрологията не е наука — продължи Гейл. — Разбира се, че не е. Тя е просто набор от правила като в шаха, тениса или… как се казваше странното нещо, на което играете вие, англичаните?

— Мм? Крикет? Самоненавист?

— Парламентарна демокрация. Правилата някак си са се оказали там, където са. Те нямат никакъв смисъл извън самите себе си.

Ъгъл на разследване - Майкъл Конъли

Какво по-хубаво има на този свят от това да прочетеш на спокойствие и с кеф нова книга от Майкъл Конъли? Правилен отговор - две книги от Майкъл Конъли!

Това е първият и единствен сборник с разкази на автора. Писани са през различни моменти от кариерата му и това си личи най-малкото по това на каква възраст заварваме Хари Бош и с кой партньор работи в полицията. Приятни, кратки и бързо развиващи се историйки в любимия ни стил. Да, трилър-моментите няма как да се получат в такъв малък обем, но криминалните загадки и предизвикателствата за разкриването им са си там.

Историите не са непременно за някой от познатите ни персонажи, обаче веднага се набива на очи характерното за Конъли чувство на справедливост и дори възмездие. Без значение дали от ръката на някой детектив, или по странна прищявка на съдбата, но лошите винаги си получават заслуженото. Ами така де, иначе за какво изобщо да се борим с тъмнината?

Леко е странно да четеш къси разкази от човек, когото познаваш единствено като гениален автор, на когото обикновено му са необходими към 300 страници, за да развие божествената си дарба. В обема на разказа същите истории седят някак сбутани, духът им е пренебрегнат и звучат като че някой е преразказал роман, ама без вълнуващите обрати и задънените улици. Прекалено лесно се сещаш кой какво е извършил.

Но както и да е, изключително приятно беше да се попълнят някои дупки от липсващи тухли в стената на съграденото от Конъли през годините. Сега остава само да изчакаме новата реколта от 2017 - The Late Show и Two Kinds of Truth - и да се върнем в добре картографираните води.