вторник, януари 29, 2013

Магьосникът на Фараона - Петър Тушков

Говорим за минисборник от 6 нови разказа с автор лицето Петър Тушков – утвърден преводач на художествена литература, хуманист и меценат, оперативно интересен. Част от разказите са пускани вече в блога на автора, част се появяват за пръв път. Сборникът може да бъде изтеглен безплатно, а след това при добра воля (и при условие, че ви е харесал) можете да заплатите за него символичната сума от 0,99 долара от американските. За тази сума човек не може да пие и една бира в кръчмата, но пък може да п(р)очете нещо ново и оригинално от български автор, на който просто му е работа да пише. А те от тази порода не са много. Инструкции и подробности – на сайта на автора. 

Магьосникът на Фараона – история за младост и старост, живот в ново тяло, древноегипетска мистика, с аудио версия. 
Контакт – интересно парче, което посажда очаквани симпатии към добрите, но грозни извънземни, и разочарование от лошите хора с красиви загорели тела. Леко омешано за моя вкус, но пък има космически кораб и малко момиченце
Машината за време на Разцветников – машина на времето, пътуване назад, среща със себе си, игра с причинно-следствените връзки. 
Всички рози в Галактиката – яко космос, кораби, планове за бомбен килим върху планети, а аз всеки път се обърквам от какъв пол е Капитанът. 
Отдел З. За мен безспорно най-покъртителен беше Отдел З, в който има толкова автентично изпипана атмосфера и такива агентурни надигравания, на които би могло да завиди и евентуално творческо обединение между Богомил Райнов и „Родопа пее и танцува“. Висше ниво на ведомствения хумор, безукорен образ на младия апаратчик, разтапящо красива симбиоза между фантастични био-технологии и старовремска и затънала в бюрокрация контраразузнавателна структура. Опияняващ език на героите, точно премерени второстепенни събития, които съвсем леко и незабелязано да ни заблудят за истинската посока на действието. Ювелирна изработка! 
Жонгльорът на бензинови резачки от Кейптаун. Прекрасна атмосфера, нетрадиционна българска фантастика, но вече очаквана и адмирирана у Тушков. От самото разказване на историята съзнанието на читателя се настройва да разпознава и да се съсредоточава върху емоциите на героя, а не върху фактическите събития – импулсивно бягство от задушаваща рутина, лъжа с отложен край, ободряваща нервност, импулсивна смелост, потоп от разтапяща увереност. Изключително приятен за четене без да се интересува човек какво точно се случва и защо. 

Прекрасни имена, стил на писане и дух. Достатъчно термини, които не се забелязват веднага, сервирани са без обяснения и създават усещането, че описваният свят ти е пределно ясен и спокойно можеш да се фокусираш върху конкретната история в него.

сряда, януари 23, 2013

Ловецът на хвърчила - Халед Хосейни

Това е отвратително. Как може да се хвали и тиражира такава книга? Ама била за детството на две момчета, за "интересния" Афганистан. Може би, но се разказва основно за пребиване на хора с камъни на стадиона през почивката между полувремената, военни извращения, изнасилени деца, физически и психически осакатени за цял живот и прочее нещастия. Безспорно ще е интересна на много любознателни западняци, които си нямат хабер от Изтока, на милозливите им бели жени, на състрадателните им деца. Ще четат с потрес и ще се радват, че те са добре и страните им са къде по-уредени от дивите територии на тези варвари. Че на финала е имало все пак някакъв намек за така любимия им хепиенд. Светът трябвало да знае. Глупости на търкалета.

Халед Хосейни явно умее да разказва, вещо борави с разните му писателски похвати, за да произведе текст с очевидни художествени достойнства, обаче разказва само страхотии. Това е първата му книга и както често се случва, в доста голяма част тя е биографична, а оттам и убедителна. Но пак повтарям разочарованието си, на такива книги на корицата трябва да се слага голяма черна точка за предупреждение. 

Книгата е доста популярна и не се изненадвайте, че е четена, харесвана и коментирана от много хора из мрежата. Ето коментарите някои познати или още не, които аз прочетох след самата книга. Ако беше обратното, вероятно бих бил по-позитивно настроен.

Тук пък има интересно интервю с автора.  

— Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни. Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират. — Той отново отпи глътка. — Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан попадне в техни ръце. 
*** 
Има само един грях. И това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза _баба._ — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбираш ли? 
*** 
— На този свят има само три мъжки държави, Амир — казваше той. Изброяваше ги на пръсти: спасителката на бежанци Америка, Великобритания и Израел. — Останалите — той махваше с ръка и сумтеше презрително… — те са като дърти клюкарки. 
*** 
В университета преподавателят по творческо писане често казваше за клишетата: „Пазете се от тях като от чума.“ 
 *** 
 _Кръвта е могъщо нещо,_ бачеам. _ 
*** 
— Аз израснах в Америка, Амир. Ако Америка ме е научила на нещо, то е, че няма по-голям грях от това да се откажеш. 
 *** 
Самотен лист в гората, трепнал от крилото на подплашена птица. 

За финал прилагам две весели клипчета от Маз Джобрани, който е иранец, но все тая, ще свърши работа за оправяне на настроението.:)


понеделник, януари 21, 2013

Търговецът на оръжие - Хю Лори

Нестандартно е да се пише смешен шпионски роман, но пък е приятно да се чете. Книгата е добра, макар и въпреки много неща. Построена е доста разпиляно - ту се въвеждат нови герои, насоки на действието и географски места, ту се изоставят без обяснения. Освен това издателството твърди, че са ползвали услугите на редактор, но явно тя не е обърнала внимание на шепи глупости като тази, че една ракета земя-въздух била имала "двутактов захранван с твърдо гориво реактивен мотор, развиващ ефективна скорост между пет и шест километра".  Просто да припаднеш от смях! Аз горе-долу разбрах какво е искал да каже авторът, но по нищо не личи от същото щастие да са били озарени преводачката и редакторката. На първата обаче трябва да се отдаде дължимата похвала за твърде доброто справяне с витиеватия хумор на Хю Лори. 

Силата на книгата всъщност е в:
  • Характерния хумор на Хю Лори, в който виждаш едновременно Бърти Устър, д-р Хауз и Томас Ланг - наемен убиец с нежно сърце и остро чувство за отговорност към съдбата на младия, красив и русокос персонал на лондонски картинни галерии.
  • Изненади и обрати. Бас ловя, че няма да познаете какво става накрая след намесата на толкова разузнавателни служби и двойни, тройни и четворни агенти.
  • Супер готините цитатчета преди всяка глава. Много точни и разбираеми.
  • Последното изречение от романа, което обяснява много неща.
Глупавата българска корица показва прекрасно маркетинговата идея в главите на съответните хора в Сиела. Те са пожелали да не продават качествен трилър от крайно забавен и ерудиран писател, а да продадат каквото и да е от един популярен герой от сериал. Очаквайте скоро да издадат и романчета от Рич&Брук, Али Ръза и Хорейшио.

Любопитен факт е, че в романа се споменава и реалната и небезизвестна българска фирма Кинтекс, която е популярен играч на пазара за оръжие, наркотици и какви ли не други дефицитни нелегални стоки и услуги. Всичко това, разбира се, е литературна измислица, ха-ха.;)

Две оригинални корици за пример. Така се, майка, прави.


петък, януари 11, 2013

Пътешественикът във времето и неговата жена – Одри Нифнегър

За книгата разбрах, когато ми я препоръчаха двама приятели, които ми признаха, че поне единият от тях е ревал на края на книгата. И двамата са сериозни мъже. После видях още две мнения, като аз лично споделям повече това на Копо. Книгата има стойност, много различна е от конвейрните романси и до последно я четох с интерес, за да видя накрая какво ще стане. Има не много популярна постройка, като главите общо взето се редуват – една от името на Клер, една от името на Хенри. 

Пътуването във времето е обичана тема във фантастиката, само че това тук е любовен роман, а не фантастичен. Нищо, че има пътуване във времето. Притегателното в романа е не как и защо става пътуването или ефектите от него, а отношенията на двамата герои. Наистина, там има и други разни трето- и четвъртостепенни персонажи, но главното са двамата, Клер и Хенри. И при условие, че времето е най-непознатото ни измерение, никой не може да каже какви ще са ефектите от ходенето напред-назад, нали? Ще можем ли да се срещаме сами със себе си? Ще можем ли да променяме бъдещето или всичко е предначертано? Ако някой умре, не може ли миналото му „аз“ да ходи напред в бъдещето и така той да продължи да живее? Но както вече споменах, качествата на този роман не са във фантастичното, а в описването на една неконвеционална любовна история, а аз такива не умея да разказвам или преразказвам. Подозирам, че ако сте харесали The Notebook, ще харесате и тази.

Оригиналното заглавие е The Time Traveler's Wife или „Жената на пътешественика във времето“. Главната фигура е тя, но преводът леко е променил акцента. Има и филм от 2009 с някои си Ерик Бана и Рейчъл МакАдамс, бозява работа. 

неделя, януари 06, 2013

Всяко мъртво нещо - Джон Конъли

Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.   

Джон Конъли ми се появи в полезрението и беше закупен главно и единствено заради любезните препоръки на Копо. За него това е по-добрият Конъли. Една-единствена бегла прилика намерих аз за себе си между Майкъл (на когото отдавна служа и принасям жертви) и Джон Конъли (новото момче) и тя е в имената на главните герои. Единият е кръстен на известен художник (Хари Бош), а другият - на известен музикант (Чарли Паркър - Птицата). Намекът за джаз също е общ. И толкова. 

Джон Конъли пише с доста повече екшън и още повече кръв. Жертвите са буквално на купове, коя от коя по-отвратително заклани и изкормени. Композиции от човешки органи. А нашето момче е като истински екшън-герой - стреля и бие на общо основание и винаги му се разминава на магия. Това е много вълнуващо за четене, но като че ли не е най-любимата ми част от криминалетата. Аз предпочитам малко повече логиката на разследването, а не престрелките, в които най-добрият приятел (негър) го раняват. Обичам да събирам улики, да ги комбинирам и да откривам престъпник с мотиви. Откачените серийни убийци предпочитам да ги предоставям за ползване на авторите на сериали, там направо ги обожават. За там са и красивите психоложки, които правят психологически профили, рисуват диаграми, жонглират с разни двусмислени латински и древногръцки фрази и въобще го удрят на кОлтура.

Като постройка романът е нещо като сиамски близнаци - състои се от две почти самостоятелно обособени истории, които са доста здраво свързани с обща нишка. Вероятно е могло оперативно да бъдат разделени и двете истории да оцелеят, но Джон Конъли ги е оставил така и си е съвсем добре. 

Преводът е добър, макар и на отделни моменти прекалено буквален, но както съм споменавал и друг път, на това може да се гледа и като положително качество. На мен ми е много приятно, когато понякога оригиналният език прозира през превода и аз го разпознавам. Така се чувствам по-близо до оригинала и до автентичния изказ на автора. На места преводачът не е подходил много сериозно, когато е писал за неща, които не разбира - имена, оръжия, марки. Разбира се, това не е никакъв грях, но можеше поне да ги гугълне и да ги натамани. Отнема секунди, за да разбереш, че едва ли пушката-помпа е "модел 12", а става дума за калибър 12, и на карабината Ruger, по нашенски не й викат Ръгър. 

Има и някои дреболии по оформлението, които малко развалят картинката. Час изписан като 08,35, а не като 08:35. Все пак не е десетична дроб. Дразнещо латинско "u" с ударение, което би трябвало да замества "и" с ударение. "Прозорец", моля ви, не го правете повече, несериозно е.

И да не се подведете от дреболиите, цялостното впечатление е много, много добро.:)

сряда, януари 02, 2013

Краткосмешна история на България - Никола Веранов

Чудех се какво ли е вряло и кипяло в главата на човека, който е написал тази книга. Това видео дава някои отговори. Дълги изречения, преситени с информация, много богат език и смешка във всяко едно. Висок научен стил, който рязко бива овкусен от иронични лафове, които привидно са толкова не на място и поради това толкова смешни, че се тръшкаш по гръб, риташ безпомощно с крака и не можеш да си поемеш въздух. Като цяло - доста високо ниво на интелект и дух.

Има обаче едно много важно условие-предпоставка, за да оцениш тази книга. Трябва да носиш на майтап. И като чуеш, че хонорара за буквите (които всъщност са попреправени гръцки писмена, които Кирил и Методи са откраднали по поръчка на тайните византийски служби) братята са го пропили по солунските локали, не трябва да се ловиш за пищова, а да те напушва смях. Същото важи и за други букварни супер-герои като Аспарух, Симеон, Паисий, Левски, царете, Стамболов и всички останали звезди от историческия ни небосклон, защото тази книга все пак е история на България.

Така започнал тракийският период в българската история. Траките под елинско робство живеели лошо и всеки ден тяхното положение се влошавало към по-лошо. Вземали ги за роби и ги обменяли срещу дрънкулки. На север от Дунава ги нарекли даки, за да могат да ги разделят и владеят. 
Но траките, както всички наши прадеди, не си поплювали, а се заели за работа. Те си избрали вождове и си построили могили. Могилата в Мезек станала по-висока от Акропола и който се съмнявал в тази истина веднага бил погребван без кон. Като закупили срещу жито и вино, срещу жени и роби няколко златни съкровища от Микена, създали си родно изкуство и си уредили изложба в Панагюрище. 
***
Но един ден, в историята въобще много работи стават в един ден, точно когато славянските племена се канели да си образуват държава, от север се появили прабългарите, наричани скити, хуни, унгрофини, авари, унугундури, чукундури та дори и тюрки. Фактически това била конницата на Аспарух, която според Златаревски наброявала 3 000 души, според Оспевански - 15 000, а фактически, както правилно ги преброи проф. Петренски през последната година - около 100 000, че дори и малко повече от 300 000. 

И ако ти, читателю, по някакви ирационални причини си се усъмнил в достоверността на изложените в този научен труд факти, трябва да знаеш, че другата гледна точка за същото, е тази на разни лъжехроникьори, живеещи на запад от Виена, които никога няма да прераснат в истински историци, защото нямат правилна методология.

Ако прочетете тази тънка книжка, ще умрете от смях. А дори и да не умрете, вече нищо няма да е същото, колчем се сетите за нашата история.

Още малко цитати тук.