понеделник, септември 29, 2014

Затворът – Жорж Сименон

Роман от Жорж Сименон, в който обаче не участва Мегре. Влажен и хладен сив парижки пейзаж, населен с безлични и отчуждени хора. Те не се интересуват нито едни от други, нито сами от себе си. Главният герой, чиято жена е застреляла сестра си, винаги иска двоен скоч, мята се на колата и отива към следващото заведение. Има заучени пренебрежителни обръщения към персонала и всички по-долу стоящи от него в обществената стълбица, независимо дали ги познава – „зайче“, „коте“... Като собственик на жълто списание с години спи с която му попадне, включително и с балдъзата, като последното навява полицията на мисълта, че може той да е причината за убийството. Дали е така, или не съвсем, и как ще завърши всичко аз няма да ви кажа, за да остане поне някаква загадка, както подобава на криминален роман. (Който всъщност като съдържание на мен никак не ми хареса и не бих го препоръчал никому.)

Изслушах този роман под формата на аудио книга, записана от един добър непознат човек на име Енчо Енчев преди повече от 30 години. Странно, нали?

вторник, септември 23, 2014

Зад нас е Москва – Баурджан Момиш-ули

Момиш-ули е казах, командир на батальон по време на битката за Москва през Втората световна, а впоследствие и писател.

В неговата книга няма почти нищо художествено. Няма почти никаква пропаганда, само разкази за битките от първо лице. Делово, по същество. С всичките му удачни или погрешни решения и последвали от това успехи или усложнения. Събитията обаче са толкова интензивни и толкова драматични, че няма нужда от никаква украса. Отчаяната отбрана на хора, които знаят, че вече няма накъде да отстъпват. Там в битката те още не са никакви герои, но са достатъчно измъчени и озверели. Хилядите самоубийствени камикадзе-акции на хора, които едва говорят руски, са помогнали да се забави по-добре подготвената и въоръжена немска армия дотолкова, че да настъпи разгарът на руската зима. Заповедите за задържане на дадена позиция, село или мост са се измервали с дни. „Дръжте тази 4 дни, после отстъпете и дръжте следващата още 2. По-следващата още 3...“ И така, докато в списъка на генералите с най-голям принос за обръщане на хода на войната не било включено и името на Генерал Мороз.

Направи ми впечатление какви хора са бранили последната отсечка преди Москва в прочутия полк на генерал Панфилов, как са го черпили пилаф и водка от манерката и на какви езици са се разбирали. Киргизи, казаци, узбеки, татари, казахи, украинци, таджики са мрели като мухи докато бранят нещо абстрактно - град, в който дори не са ходили. Няма да коментирам какво са получили по-късно тези народи от Москва.

Битката за Москва е една от най-мащабните битки в историята на човечеството по брой на участниците и по понесени загуби. Тя е и единствената от големите битки през Втората световна, която немската армия губи, въпреки че има числено преимущество в хора и техника.

Ще се чете още по темата и най-вероятно ще продължа пак с боевете по Волоколамското шосе.

петък, септември 19, 2014

Врагът – Ерих Мария Ремарк

Оръжията превръщат хората във врагове.

Заваля, захладня и заприлича на есен. В мъгливото и кално време според мен е удачно да се чете за Първата световна война с цялата й „прелест“ от окопи, въшки, химически оръжия и други фронтови новости. И да не забравяме жертви, независимо загинали или не.

В тази книжка са събрани шест ранни разказа на Ремарк за Първата световна, за които светът научи сравнително скоро. Причината е, че скоро след грандиозния успех на „На западния фронт нищо ново“ Ремарк получава поръчка да ги напише за някакво американско списание. Излезли там през 1930-1931 и са били забравени дълго време, та чак до 1993, когато са преоткрити и излизат на немски.

Стилът е така характерният за младия Ремарк – суров, почти документален и едновременно лиричен от декорацията с жалостта на младия интелектуалец за опустошените от войната хора и места. За враговете, които са просто другари, но с оръжия, за осакатените семейства. За прекършените младежи, за срутената психика на възрастни, които са оцелели само телом. За невероятно ускорените животи и съдби, които само войната може да изчерпи толкова бързо и после да ги захвърли.

За Ремарк в родината му масово казват, че е „военен пацифист“, така пишело и в музея в родния му град Оснабрюк, където много ми се иска да ида някой ден. Другото, което не казват, е, че в Германия всъщност не го тачат особено. Вероятно защото е така силно свързан с войните, за които там е така неудобно да се говори.

Може вече да ви е втръснало да го споменавам и на други места, но при желание ето тук можете да прочетете и шестте разказа в преводи на български, които носят моето име:


Тези преводи не са съвсем мои. Те са на един впечатлителен стажант по машиностроене, който преди десетина години събота и неделя засищаше физическия си глад с фрикадели, варени картофи и бира „Рекс“, а интелектуалния с персонализирана наслада от жонглирането с редки текстове на любим автор, които преводи записваше с молив в тетрадка с твърди корици.

Приятно ви четене и дано ви харесат. Аз си признавам, че най-любим ми е „Жената на Йозеф“. :)

понеделник, септември 15, 2014

Повелителят на мухите – Уилям Голдинг

Антиутопията трябвало да показва колко е фалшива утопията.  Тази е написана през 1954, а авторът Уилям Голдинг получава Нобеловата си награда 30 години по-късно. Макар статията за книгата в Уикипедията да е ужасна, в нея пак има и нещо полезно. Аз, както вероятно и повечето читатели, не бях разбрал какво е значението на заглавието. Връзката е с името на Велзевул (идва от еврейска дума, която значи Повелител на мухите), т.е. синоним на дявола.

Книгата е много силна и страшна. Хем се вижда, че е измислица, хем е страшна, защото всички герои са деца. Когато разказваш на какви страхотии е способен човек и ги разкажеш от името на възрастен, не е същото, както ако злото пълзи без контрол из детските души. Ама как е възможно? Много просто, поставяш група момчета сами на изолиран остров и им гледаш сеира как ще оскотеят и ще се избият. Нали беше много хубаво да си сам, да нямаш възрастни над главата, да правиш, каквото си решиш? И какво ще направиш? Опитът показва, че правиш предимно глупости. Тогава в главите на малцината трезво мислещи се възцарява ужасът от безсилието, когато знаеш, че си прав, но никой не те слуша и неслушащите започват да погубват себе си и което е по-важното – теб.

Интересно ми беше да видя развръзката, която не предложи идеи за решаването на такива проблеми. „Богът от машината“ даде само някакъв изход, моментно спасение, но не и лечение на пагубните мисли и деяния, които доведоха до разложението на малкото островно общество.

Препоръчвам да се чете само от възрастни хора и особено във времена около избори.


Мненията за същата книга при Христо, Станислава и в Четива.

понеделник, септември 08, 2014

Кръв – Майкъл Конъли

Един от по-ранните романи на Конъли, в който се запознаваме с Тери МакКейлъб (после ще го срещнем в Примката на совата и Завръщането на Поета, така че не се плашете, засега ще издържи)  – бивш агент от ФБР за ЕлЕй и региона, ловец на серийни убийци, който без време е пенсиониран по болест, защото се е наложило да оперират болното му сърце и да му трансплантират ново. Тери няма къща, роднини, приятели и живее на старата си яхта на кея срещу остров Каталина. В един хубав ден два месеца след операцията при него идва жена, която го моли да разследва убийство. Как, като какъв, защо? Ами защото носиш сърцето на сестра ми, която беше застреляна при обир на магазин... И Тери се захваща, нещата, естествено, се оказват съвсем не такива, каквито изглеждат в началото,  и всяка нова информация застрашава чисто новото му сърце.

Конъли е във вихъра си, умело създава нови образи, които да експлоатира дълго след завършека на романа, но не и прекалено дълго, за да станат предвидими и скучни. Смесва познати и вече любими места от ЕлЕй (ресторантът „Мусо&Франк“) с любима музика, булеварди, пейзажи. Балансирана смес от философски размишления, екшън, загадки и истински същестуващи хора и места за реализъм. Винаги личната история на героя да бъде омесена с разследването и проблемите и опасните ситуации да се прехвърлят от едната линия на другата. Винаги правдата се отстоява дори с риск да застраши личното щастие.

По книгата има филм от 2002 с Клинт Истууд, казва се пак Blood Work.

вторник, септември 02, 2014

Мечката и драконът – Том Кланси

 Страните нямат приятели, а само интереси.
Кисинджър

Това е книга за шпиони, войни и политика с обем от над 1200 страници. Авторът е дългогодишен спец по шпионските трилъри, от който аз досега не бях чел нищо (срам, срам...), а само бях гледал няколко пъти екранизацията на „Ловът на Червения октомври“.

Изключително мащабно, детайлно и реалистично представяне на поводите и причините, които може да доведат до световна война с ядрен уклон в наши дни, днес и сега. Без измислици-премислици, не, сър. От тънкостите на дипломатите при преговори, през шпионската дейност, взимането на политически решения със световно значение и не на последно място стратегията на бойните действия. Ах, тези танкови колони, ами въздушните боеве, артилерията, „умните“ бомби, дроновете... Прекрасна романтична симбиоза от стари дизелови танкови двигатели и ъпгрейди на софтуера на ракети земя-въздух. Напрежение и изненади от какъв ли не вид, от моретата от дизел по формата на стратегически резерви от времената на Хрушчов, до предаване на бойни действия на живо в интернет.

Поради нещастно стечение на случайни обстоятелства рутинни търговски преговори между Щатите и Китай завършват със затръшване на врати и изтегляне на американските дипломати от Китай. Страната на свободните, която се явява и дом на смелите, се затваря за всички китайски стоки и най-голямата по население държава на света изведнъж остава без долари, без които не може да си купи дори най-насъщното – нефт и пшеница. По същото време в източната част на Сибир руснаците имат нещастието да открият две гигантски находища на нефт и злато. Решението на китайското политбюро е да се завземат с военна сила тези две находища и така да се решат възникналите проблеми на страната им. Самата Русия (особено в азиатската си част) е в състояние на полуразпад и от славната им армия не е останало почти нищо. За броени дни хиляди китайски танкове нахлуват през река Амур и навлизат на стотици километри навътре в Сибир. Ще има ли кой да им се противопостави, с какво, как и с какъв резултат?

В заключение: Том Кланси е шибан гений, а преводачите му Павел Талев и Борис Христов са феноменални. Точка. Дори глобалните войни стават буквално заради едно нищо. Две точки.

Препоръка - намерете си някаква причина и я прочетете тази книга. Според мен е много важно, а освен това ще ви бъде и интересно.

Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. Но на умния ще го повери.
***
Животното, което трябваше да се пази в клетка, беше войната и то се пуска от нея, когато времето за това е подходящо.
***
Главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели. 
***
Това, което се виждаше на екрана на монитора, й приличаше на нещо, което би се получило, ако се натопят краката на няколко пияни петли в мастило и след това ги пуснат да се разхождат върху бял лист хартия. (Как изглежда на западняците китайската писменост.) 
***
Талантът отиваше там, където бяха парите.