Това е една доста ранна история от света на Уоркрафта. Започва с още младия Дуротан, син на вожда на клана Фростулф, и пристигането на оркския шаман Гул'дан и робината му Гарона с първата му оферта целият им клан да се присъедини към него и Ордата му. Обещава им да преминат в щедър и богат нов свят, където да се спасят от загиващия Дренор. Разбира се, предложението е отказано, защото злото около Гул'дан макар и засега неясно е достатъчно сигурно. Ледените вълци решават да се борят сами за оцеляването си, въпреки все по-големите трудности, с които се сблъскват. Цялата природа и дори себеподобните им са станали неузнаваеми - суша, глад, вулкани и канибализъм ги превръщат отново в номадски народ, който в бягството си стига чак до края на света, за да вземе там най-тежкото решение.
Книгата на Кристи Голдън ми беше много приятна, но имаше два момента, които бяха още по-важни лично за мен. Едното е, че и тук, както във филма, който излезе миналата година, беше обърнато много внимание на Дуротан и човечната страна на орките. Те още нямат оня кръвожаден и зверски облик, а са просто същества в беда, които се борят с всички сили за спасението си и за най-общите и универсални ценности, които споделяме всички. Доброта, чест, справедливост, живот в хармония с природата. Другият важен момент беше, че тук за пръв път срещнахме Оргрим Дуумхамър, пръв приятел от детинство на Дуротан, и описание на едноименния му боен чук, към който чук имам специални сантименти.
Неочаквано за мен се оказа, че книжките за Уоркрафта са се превърнали в страхотна библиографска ценност, след като тиражът на издателството се е изчерпал, и не мога да си обясня защо не пуснат една допечатка, след като търсенето е толкова интензивно.
За раса, при която честта означава всичко, обаче, оръжията бяха далеч по-важни от броните. А оръжията на орките бяха огромни.