Игрите на Вор - Лоис Макмастър Бюджолд

Не бях чел досега нищо от тази авторка, дори не знаех, че е жена. Не знам дали това е било образователен пропуск, защото основно заради книгите си именно от Бараярския цикъл (общо два-тринайсет) Бюджолд е получила четири пъти награда Хюго, с което изравнява рекорда на Хайнлайн. Звучи си като достатъчно солидно признание от света.

Малко е странно да четеш военна фантастика, писана от жена. На старта те натоварва с предразсъдъка, че няма да се справи, после донякъде си наваксва, макар така и да не се стига до същински сражения. Така ми се струва, защото в първите 130 страници (на книга от 300) читателят (аз) има чувството, че авторката няма идея накъде да поведе действието. А то си е доста умряло - разговори, разпределение, размисли, почти никакви опасности. Предполагам това е била и една от причините Алвин да влачи тази книга два месеца, а аз да се приспивам с нея две седмици. След мудното начало обаче, нещата започват плавно да набират скорост и заряд. Импровизациите на Майлс Воркосиган стават все по-рисковани и с все по-печеливш за него резултат, докато накрая не спаси деня, света и ... императора.

Езикът е много богат, стилът - безупречен. Объркваше ме обаче въвеждането на разни герои и истории от миналото на Майлс, за които трябваше да се досещаме от предишни книги, които обаче не сме чели. Също така прескачането от една комбинация на друга, от един заподозрян на друг, от една планетна система на друга. Имена, чинове, бази, разположения, входове и изходи. Доста бяха, но се справих някак. Не е приятно като усещане автор да те кара да се връщаш и да препрочиташ, защото не си го разбрал от първия път.

На мен лично Майлс ми беше симпатичен, той е проектиран да бъде такъв. Млад, физически слаб, увреден по рождение, но пък с блестящ ум що се отнася до лъжи и комбинации. Работата е там, че той не умее нищо специално, няма скрити (джедайски или каквито и да е други) сили и това може би е слабата страна на избора да пишеш много истории с все такъв главен герой. Никой няма да повярва, че той все на късмет ще се измъква от превъзхождащия го враг. Такъв враг започва да добива карикатурен вид като носорага и глигана от Костенурките нинджа. Хем е по-силен, хем с малко хитрост винаги го биеш. Затова Майлс Воркосиган за мен не е от типа любими герои, чието име избираш за никнейм.

Текстът на книгата може да бъде намерен тук.

Правилният избор никога не е само един. 

*** 

Няма никаква морална разлика дали носиш отговорност за един, или за десет хиляди. 

*** 

Правило първо: Можете да отхвърлите решението на тактическия компютър само в случай, че знаете нещо, което той не знае. Правило второ: Тактическият компютър винаги знае повече от вас. 

*** 

Домът е там, където рано или късно всички се завръщаме. 

Колела – Артър Хейли

Мястото е Детройт, автомобилното сърце на Америка. Времето е началото на 70те, когато Голямата тройка (Форд, Дженеръл Мотърс и Крайслер) годишно произвежда общо около 10 милиона коли. Това значи, че от конвейра на всеки 50 секунди слиза една готова кола. 24/7/52. Ти знаеш ли колко голямо е всичко това? Колко власт, пари, хора, интелектуален труд се въртят в тази машина? Нови модели и материали, изострена конкуренция, борба за пазарна ниша, срокове по-къси отколкото можеш да си представиш. За времето си това е най-грандиозното производство в света. Който работи във високите етажи на автомобилната индустрия, е в света на кредитните карти, чековете, частните самолети и хеликоптери, на неработещите съпруги, които прекарват времето си в покупки в моловете. А ако работиш на поточната линия, най-вероятно си негър от гетото. В понеделник и петък или си пиян и друсан, или изобщо те няма на работа. Тогава се произвеждат и най-лошите коли. Ако си шеф, твоята кола ще бъде произведена само и единствено в сряда. 

Лошата новина е, че въпреки привидно многото заложен динамит, стилът е достатъчно муден, за да ни напомни на „Търговска къща“ на Клавел. От което съдя, че е възможно в началото на 70те в Америка да е било модерно да се пише толкова зле. Защото при такава тема, би могло да се напише роман с къде повече действие и драма. Да грабва и да вълнува читателя, а не просто да му изрежда в съобщителен стил някакви безцветни факти. 

Стана ми ясно защо някога книгата е издавана зад Желязната завеса. В нея търсещото око може да намери доволно много критика на презрения и загниващ Запад – хората са богати, но нещастни, работническата класа се експлоатира до дупка, обществото пропада морално, наркотиците и убийствата са ежедневие, а на всичкото отгоре и бият негрите. 

За всеки посетител на автомобилните заводи безспорно най-интересна е линията, от която слизат напълно готовите коли. Дълга около километър и половина, тя прави силно впечатление преди всичко защото пред посетителя се разкрива един цялостен акт на съзидание. Началото й отбелязваха няколко заварени едно за друго стоманени парчета, които, сякаш оплодени, растяха и се умножаваха, променяха формите си и ставаха все по-познати. Целият процес наподобяваше твърде много растежа на ембриона в утробата на майката. Той беше достатъчно бавен, за да го доловят страничните наблюдатели, и достатъчно бърз, за да предизвика техния интерес. Движението напред наподобяваше течението на река — най-често то се осъществяваше по права линия, но не липсваха острите завои и разклоненията. В процеса на оформянето си всяка нова кола придобиваше своя индивидуалност по цвят, форма, размер, отделни детайли и различни допълнения — всичко това я правеше толкова различна от останалите, че тя сякаш придобиваше и пол. Накрая, точно както узрелият и вече готов за живота ембрион се разделя с утробата на майката, готовата кола стъпва на своите четири крака и оживява след краткото завъртане на стартерния ключ. Наблюдателят на този процес изпитва чувството, че е свидетел на раждане и чува първия вик на младенеца. А младенецът — поредният нов автомобил — спокойно слиза от конвейера и на собствен ход поема към складовете. 

*** 

Във всеки завод за сглобяване на коли непредвиденото спиране на конвейера е бедствие, което може да се сравни само с избухването на пожар. Всяка минута престой означава загуба на цели състояния — заплати, управленчески и производствени разходи, които нищо не може да възстанови. Казано другояче — когато поточната линия се движи, от нея всеки петдесетина секунди слиза по една напълно готова кола. Следователно, когато тя спре, с всеки петдесет секунди компанията губи стойността на една нова кола. 

Една кратка, но силно впечатляваща справка за състоянието на автомобилната промишленост по света към днешна дата.

Езикът на тялото (Как да разчитаме мислите на другите по техните жестове) – Алън Пийз, Алън Гарнър

Алън Пийз е австралиец, който пише книги за това какво си казват телата ни, докато си говорим с устите си. Доста е успешен в работата си и е един от най-популярните автори по темата. 

Четенето на книга за езика на тялото би могло да започне и като признание в произволна американска група за взаимопомощ: Аз съм неграмотен, защото не разпознавам несловесните сигнали на хората, с които общувам. И това е прост факт. Предполагам, че е възможно повечето отбиващи се тук да не са чак толкова зле, но оставам подозрително настроен. При условие, че според различни изследвания над 80% от общуването на хората е невербално, е странно, че никой не обръща внимание на изучаването на значението на най-универсалните жестове и мимики. В образователната система езикът на тялото напълно се пренебрегва, докато в същото време от теб искат абсурдното познание „какво е искал да каже авторът“ в произведения със съмнителни качества и актуалност. 

В тази книга Алън Пийз е обърнал внимание какво означават различните жестове, които всички правим несъзнателно, и е обяснил как ако внимаваме, ще можем да разбираме по-добре, а при достатъчно майсторство и да манипулираме събеседниците си. Книгата е доста интересна, защото дава прости обяснения за очевидни неща, за които вероятно досега не сме се замисляли. И има много картинки, от които ти става ясно съвсем точно „какво е искал да каже авторът”.:) 

Насоченият показалец е един от най-дразнещите жестове по време на разговор. 

*** 

Когато става дума за ритуалите на ухажване, повечето мъже са почти толкова ефективни, колкото е и някой човек, който е застанал на брега на реката и лови риба, като се опитва да удря рибите по главите с дълъг прът. 

*** 

Хората съставят 90% от мнението си за даден човек въз основа на впечатленията от първите 90 секунди след запознанството с него. 

Странно е като съвпадение, но е факт, че Алън Пийз е решил да гостува в България точно когато аз прочетох книгата му.