сряда, май 20, 2020

Warcraft: Разцеплението - Ричард А. Кнаак

Заглавието само подсказва за развръзката на Войната на древните. След като Крас и Ронин се забъркаха в надробената от нощните елфи попара в "Кладенецът на вечността" и продължиха да удържат на кътни зъби войната с демоните от Пламтящия легион в "Демонична душа", дойде време ситуацията да завърши по един или друг начин. За наше и на любимите ни герои щастие, макар и с цената на свидни жертви (песни ще се пеят за теб, Брокс!), Саргерас беше удържан и уж унищожен. Кладенецът на вечността имплодира и разцепи континента Калимдор, потопи по-голямата част от него и остави на мястото си огромния водовъртеж Маелстрьом. 

Това определено е най-драматичната, кръвопролитна и решаваща част от трилогията. Някои герои се прославиха, други ни изненадаха, на трети пък им се разминаха доста мерзости (от тази мръсница кралица Азшара няма отърване!), а някои моменти си останаха недоизяснени (какво се случи в крайна сметка с младия Кориалстраз и стария Крас в човешкото му тяло?), но то си е така и в истинския живот, защо да не е и във фентъзи романите и респ. игрите. Текстът дотук наистина издава доста от действието, но всеки, който е играл поне малко Играта на игрите, ще знае резултата, защото всичко това отдавна вече се е случило. Как точно развалихме рахата на демоните и чии бяха заслугите, това вече ще си прочетете сами.

Чудесните преводи и на трите части от трилогията са на цигуларя Симеон Цанев (a.k.a. Roland) от годините му, когато превеждаше фантастика и пишеше доста и то не само в Shadowdance. Симеон отдавна мигрира в САЩ, където продължава да се изявява така:

петък, май 15, 2020

Произшествие в „Сан Суси“ - Агата Кристи

Оригиналното заглавие "N или M?" се е изгубило някъде в превода, но бедата не е голяма. Книгата е трета по ред за приключенията на Томи и Тапънс, които този път трябва да се справят с "петата колона" - англичани, които работят против страната си в услуга на нацистите, които всеки момент ще нахлуят на острова. Поради теч на вътрешна информация в контраразузнаването, Томи е призован като цивилен да се включи и да разследва вражеска мрежа в пансиона "Сан Суси" в Лийхамптън. Жена му обаче не може да търпи такива самосидникални действия и се включва на своя глава. И добре че го прави, защото Томи, под фалшивата самоличност на някой си мистър Медоуз, така загазва в "безгрижния" пансион с кой от кой по-смотани курортисти, че само находчивата мисъл на жена му може да го спаси. Помните ли притчата за Соломон и двете жени, които не можели да се разберат чие е детето? Е, и Тапънс се сети за нея, макар и малко късно.

В тийнейджърските си години съм чел и препрочитал тази книжка неведнъж и макар да съм позабравил това-онова, пак помнех кой кой е и как ще бъде разкрит. Въпреки това действието отново ме грабна и не можех да я оставя до последната страница. Дори станах сутринта малко по-рано, за да имам време да си я дочета!:)

Разбира се, времето е нанесло някои поражения върху начина, по който възприех историята сега. Измисленият курорт Лийхамптън вече е разконспириран като съществуващия Борнмът, известен на футболните фенове повече като Борнемут (прозвище - "черешите", титла на Чемпиъншип за 2014-15). Пак като в "Зло под слънцето" и "Десет малки негърчета" сме на английската Ривиера, но не в Девън, а в съседното графство - Дорсет, на един залив разстояние.

Заглавието на романа се оказа, че идва от катехизиса на англиканската църква от 1549, където пишело: "Какво е християнското ти име? Отговор N. или M." Това "N. или M." идвало от латинското "nomen vel nomina", означаващо "име или имена". Поради неволна грешка "nomina" е било отбелязано с "m", като в съвременните версии на документа вече е поправена.

вторник, май 12, 2020

Игрите на глада - Сюзан Колинс

След апокалиптична за Северна Америка война, обществото на континента е дотолкова пострадало и изменено като форма на управление, че не можем да го познаем. Населението мизерства и се трепе в някакво производство в строго определени окръзи, които са тиранично управлявани от митична върхушка. Веднъж годишно се тегли задължителна томбола сред младежите от всички окръзи за участие в Игрите на глада - гладиаторска борба на живот и смърт със само един победител, който освен живота си, печели и храна и облаги за себе си и родния си окръг. Цялото нещо е организирано като шоу, за развлечение, само дето младежите се избиват наистина.

Главната героиня Катнис от въгледобивния Окръг 12 се записва да участва като доброволка, за да отърве по-малката си сестра. В самото начало е убедена, че няма никакъв шанс да се справи с останалите играчи, но съдбата ѝ изненадва всички. Следват нови приятелства, вражди, оцеляване, убийства, та даже и нещо като любов.

Книгата определено е ориентирана по-скоро към дамската част от читателската публика и то не само заради героинята. В книга на име „Игрите на глада“ с двайсет и няколко глави ние почти 11 глави сме занимавани не с игрите, а с душове, сешоари, костюми, гримове, дрехи, прически, деликатеси и напитки и правене на впечатление на някакви отвратителни типове! Рокли, нокти, обувки, цветове. Мамка му и суета, кога ще започне същинското действие? В тези ужасно опасни игри на оцеляване героинята на няколко пъти  намираше време спокойно да се къпе в разни потоци, а си мислеше даже и за пране. Съмнявам се, че ако авторът беше мъж, би му хрумнало да отделя толкова внимание на такива неща, но за всеки влак си има пътници. Не може всички герои-оцелявачи да са като Робинзон, Рамбо или като тези на Стивън Кинг.

Популярен роман, по който имаше още по-популярен филм, който пък направи авторката на книгата с 55 милиона долара по-богата. 

Още за същата книга можете да прочетете пак в този блог, но няколко години по-рано, както и в блоговете тук, тук, тук и тук.

четвъртък, май 07, 2020

Мечо Пух - Алън А. Милн

Някои са умни, а някои не са.

Всички знаят за Мечо Пух, затова няма нужда от още преразказване на тази приказка. Тя е достатъчно кратка и ясна, за да няма нужда от много обяснения.

Преди 25-30 години сутрин по радиото имаше радиотеатър за деца. Приказка за десет минути, предшествана от едно характерно кукуригане - закусваш попара от бисквити с мляко и слушаш. Тогава за пръв път слушах историите за глупавия Мечо, Прасчо, депресираното магаре Ийори и Кенга с бебето Ру. Приятни бяха, макар да не помня нищо повече.

Следващото няма нищо общо с приказката, но ми стана интересно, когато потърсих повече информация за автора. Оказа се, че Алън Милн е бил сред най-видните критици на П. Г. Удхаус. Когато Удхаус е заловен от нацистите в окупирана Франция, той е интерниран, първо в Белгия, а след това в Тост (днес Toszek) в Горна Силезия (днес в Полша). В текст от това време Удхаус коментира принудителното си място на пребиваване по следния начин: „Ако това е Горна Силезия, един Бог знае какво трябва да е Долна Силезия...“ След това започва излъчването на хумористично радиопредаване относно интернирането си, което се излъчва от Берлин. Макар обект на хумора му да са нацистите, той е критикуван от Милн за този своего рода акт на измяна спрямо родината, чрез своеобразното съюзяване с окупаторите. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследване на британската служба за сигурност MI5 съвпада със становището на Оруел, заключавайки че Удхаус е бил наивен и глупав по време на работата си в пленничество, но не и предател.


— Какво значи да живееш под име? — попита Кристофър Робин.
— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.
***
— И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!
***
Най-краткото описание на правилната подготовка за каквото и да е пътуване:
— О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо!
***
— Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях.

неделя, май 03, 2020

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи - Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

Ах, косата е беда! 

През 1946 английско издателство събира всичките хумористични статии за войната, които е писала тяхната звезда Джулиет Аштън за вестниците, и ги публикува в самостоятелна книга, а авторката обикаля страната да я представя. В това време по случайност любима нейна книга се озовава на остров Гърнзи у фен на същия автор. Както знаете, островът се намира в Ламанша и макар и да е владение на британската корона, той е много по-близо до Франция. Особеното тук е, че колкото и да е изстрадала Англия през войната, това е нищо в сравнение с изтърпяното от жителите на острова, който буквално е бил окупиран от нацистите. От размяната на писма между Джулиет  и нейния кореспондент постепенно тя научава за съдбата на местните, за приятелите му, както и за спонтанно организирания от тях читателски клуб заради едно прасе. А ние пък научаваме за нея и обкръжението ѝ. Наученото не може да оставя хората безразлични и завалява порой от писма.

За да пропусна да прочета тази изумителна книга по-рано, бяха виновни горделивите ми предразсъдъци. Щом модните книжни блогърки, които си снимат краката и шапките на плажа, я хвалят, значи трябва да стоя по-далеч. (Всъщност, дълбоко и несправедливо съм подценявал както книгата, така и краката на блогърките, за шапките още не съм сигурен.) Продължавам да не мога да се насиля да нарека нещото роман, макар вероятно да си е точно това. Затруднението ми идва от това, че историята на младата писателка Джулиет от Лондон и нейните приятели от Гърнзи е разказана само и единствено чрез писмата между тях и чат-пат по някоя телеграма, когато волите вече не траят. Без обяснения, без встъпителни думи - хоп и в дълбокото. В началото това е леко объркващо, докато човек се ориентира кой кой е и какви са отношенията му с главната героиня, но това бързо отшумява, защото историята ви грабва и не ви оставя. Беше нагледно доказано, че не само роман от писма не е нещо тъпо, ами е и крайно завладяващо!

Видях трейлър, че по книгата ще има филм по нетфликс. Ако сте я харесали, вероятно ще ме разберете колко бях разочарован от версията там - скалъпена и клиширана любовна история. Та това е книга за приятелство, загриженост и съчувствие! За емпатия! И тук-там за книги, порове или Оскар Уайлд. 

Авторката на книгата Мери Ан Шафър не е написала нищо друго. Животът ѝ е минал все сред книги, защото е била библиотекарка, редакторка, книжарка и други такива. Книгата пише на стари години и дори не успява да я завърши, защото се разболява от рак и си отива. Текстът е довършен от нейна племенница с опит в писането и книгата се появява на бял свят само 6 месеца по-късно. Моментално става бестселър е преведена на десетки езици.

Не знам, колкото повече пиша, толкова повече ми се струва, че не правя добра услуга на книгата и се отклонявам от истинската ѝ същност и стойност. Просто забравете всичко, което ви казах, и я прочетете. Ще ми благодарите след това.

пп
Ама че заглавие, нали?!

Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
***
Рейнълдс притежава излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците - целеустременост.
***
Хуморът е единственото средство да понесем непоносимото.
***
Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите.
***
В готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.
***
Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?

четвъртък, април 30, 2020

Ти си абсолютна - Антология

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание "Сборище на трубадури". Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията "Съвременник", "Диаскоп", "Нова социална поезия" и "Литературен вестник".

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.
  • "За жените и колите" от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
  • "B–2" от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
  • "Спам" от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
  • "Актрисата" от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
  • "Камилски камък" от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
  • "Мостът на река Дунав" от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от "Ръцете на паяка", който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
  • "Тя и той" от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
  • "Гошо" от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
  • "Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико '86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
  • "Перото" от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!
Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна... водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:) 

Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство "Ерго" ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

вторник, април 28, 2020

Warcraft: Демонична душа - Ричард А. Кнаак

Действието на тази книга вероятно може да бъде предадено и само в едно изречение: Драконът Нелтарион, известен по-късно като Детуинг, окончателно превъртя и създаде артефакта Демонична душа, в който заключи частички от душите на всички други дракони, а в това време нощните елфи и нашите трима приятели продължиха неравната си битка с Пламтящия легион. Това е. За мен това е една изкуствено създадена книга, която да напълни с още битки (много бой падна!), предателства и обем действието на "Кладенецът на вечността". Цялата т. нар. трилогия за Войната на Древните спокойно би могла да си остане една книга и всички читатели да останем доволни, но за наше нещастие - не би. Както и да е, ще се чете и третата, защото човек не бива да си оставя магарето, респ. орка, магьосника и дракона в калта.

Ние сме народ, чието падение може би ще дойде само заради арогантността ни...
***
Значи просто се бием и се надяваме на най-доброто, както са правели всички, тръгнали на битка, през цялата история на света.

петък, април 24, 2020

Гепардът – Джузепе ди Лампедуза

1860, Сицилия. Из целия Апенински полуостров се вихри нещо като революция, която ще доведе до създаването на нова държава - Италия. Историята разказва за усещанията от този период на старата аристокрация в лицето на сицилианския принц Фабрицио Салина. Умишлено не казвам събития, защото духът на текста е такъв, че не случващото се е важно, а какво извиква то в ума на дона. Лятото и есента на една бунтовна година, а може би и на един живот, които пристигат с нагласата за бурни промени, но в крайна сметка всичко май ще си остане постарому. Някои обществени слоеве леко ще се поразместят, някой и друг добре пресметнат брак и отново парите ще са в правилните ръце. Ако ли пък някой толкова е закопнял за титли, благородници се създават за има-няма три поколения, казва дон Фабрицио.

Приятно е да се чете или слуша такъв роман, защото не те ангажира да внимаваш във всяка дума. Не случващото се е важно, а как е казано. Защо сицилианците са такива, какво е хубавото на тази бедна, суха земя? Изчерпана ли е апатичната аристокрация, има ли още смисъл от духовенството, достатъчна ли е свежата кръв на новобогаташите и бандитите да тласне новата държава към светли бъднини? Образи на стари замъци като Донафугата, с пусти и прашни стаи, ловни кучета, сутрешни излети с пушките, цяла отминаваща епоха.

Романът е пропит едно особено усещане за благородническа увереност и стил. Независимо от средата, времето или обстоятелствата. Още по-малко пък от хората. Така пише и разсъждава само човек, който е дотолкова наясно с превъзходството си, че и през ум не му минава да се засяга или изпитва нужда да доказва каквото и да е комуто и да е. 

Романът излиза близо век след началото на събитията в него и година след смъртта на автора, а малко по-късно по книгата се появява и доста популярен филм с Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале и Ален Делон.

Аудиокнигата любезно чете Корнелия Венева, която влага такова познаване на текста и топло чувство при прочитането му, че издига нивото и стила на Джузепе ди Лампедуза на още по-изискана висота. Умелото боравене с езиците и с възможностите на собствения глас са за пример, а едва забележимата особеност на произнасяното „с“, добавя още капка акустичен чар.

Синовете се раждат за бащите, а не за да тичат подир фустите.
***
Любовта. Разбира се, любовта. Пламък за една година, пепел за трийсет.

понеделник, април 20, 2020

Warcraft: Кладенецът на вечността - Ричард А. Кнаак

Елун, дай ми сила!

Историята е толкова наситена, че човек започва да се чуди дали изобщо е възможно такова богато на събития действие да се резюмира с шепа думи.

Ронин и покровителят му Крас (Кориалстраз), чиито съдбовни премеждия проследихме в "Денят на дракона", са захвърлени назад във времето при опита им да проучат странна магическа аномалия, в която има нещо много грешно. За щастие не са сами на новото място - царството на нощните елфи, но пък за нещастие моментът е крайно лош - току преди първото нахлуване на Пламтящия легион. Суетата и високомерието на нощните елфи са ги довели до там, че да използват силата на Кладенеца на вечността, основния магически източник на света, за да разкъсат реалността и да поканят в своя свят Саргерас и подопечните му демони, които знаят само да сеят само смърт и разруха. 

Ще им стигнат ли силите на нашите познайници да се справят сами, на кого ще се примолят за помощ и изобщо по силите ли е на отделни същества от която и да е раса да се справят с напиращото зло? А пък ако се противопоставят прекалено решително, няма ли това да промени бъдещето, от което идват, и така да нанесат още по-големи щети? С такива мисли в главата, както и такива за бременната с близнаците им Верееса, която го чака вкъщи, Ронин се впуска да търси съюзници. Къде? Сред същите тези нощни елфи, защото не бива да забравяме, че сред тях се срещат и личности като Малфюриън - един от най-могъщите друиди, млад, но талантлив магьосник, боравещ изтънко със силите на живата природа.

Много затруднения, осуетени планове и предизвикателства, надхвърлящи предела на личните сили на героите, ни доведоха до някаква развръзка, която разреши твърде малко беди, за да бъде наречена хепиенд. 

Още нишки бяха навързани и заздравени, свободни краища си намериха ешовете, а картината на света на Азерот придоби още по-плътни и живи краски.

петък, април 17, 2020

Време за коктейли - П. Г. Удхаус

Виден лондонски адвокат с надежди за политическа кариера написва скандален бестселър, разбираемо - под псевдоним, и тази привидна скромност тласва няколко користолюбиви души да закопнеят да си припишат заслугите, още повече щом става ясно, че холивудските студия биха дали мило, драго и 150 000 долара за филмовите права над романа. Вуйчото на Понго Туисълтън, явяващ се и пети граф Икнъм (вуйчото, не Понго), е в ролята на мисловния гений, който със соломонова мъдрост раздава сладост и светлина, по собствените му думи, и се наема да разнищи случая така, че всеки да си получи заслуженото. Малоимотен благородник да разкара залепилата се за него от невръстно детство нахална гувернантка, няколко чифта разлъчени сърца да се съберат, нямащите да проимат, алчните за чуждо имане - да се охарчат, както и да се разкара един отвратителен шкаф, имитация на орех, от родовото имение Давтейл Хамър. 

Чудна е човешката природа, но явно дори след десетки прочити на перлите, отронени от гениалния ум на Удхаус, пак няма да спра да им се дивя, като туземец на стъклени мъниста! Толкова засукани плетеници в хода на действието, така внимателно конструирани, коя от коя по смешни, обрати и изненади, всичките сервирани с блестящия изказ, който е такава наслада за окото, ухото и ума, за да завърши всичко точно както си трябва, нагласено сякаш от ръка свише. Ге-ний!

Преводът е на Жечка Георгиева, която не знам как го постига, но е счупила всички възможни рекорди за качество, за разлика от българската корица, която е по-безидейна и от някои по-овални български министър-председатели. Което, като се замисли човек, не е чак толкова лесно.

Сър Реймънд никога не бе имал особено високо мнение за съвременния млад мъж, намирайки го тъповат, ленив, груб, немарлив и накратко казано, едно леке върху лондонския пейзаж.
***
Преди известно време съпругата ми, твърда привърженичка на силната централизирана власт, реши да се нагърби с бремето на семейните финанси и ми отпуска само малкото количество джобни пари, необходими на един мъж за тютюн, самоуважение, топки за голф и прочее.
***
Полицейски сержант Макмърдо бе едър мъж с добродушно, макар и донякъде вяло и неинтелектуално лице, подчертано буренясало с мустаци откъм центъра.

вторник, април 14, 2020

Завещанието - Елизабет Адлър

Английски милиардер загива в автомобилна катастрофа, но оставя бележка, в която са записани шестима души, които подозира, че искат смъртта му, а секретарката и охранителят му трябва да заведат заподозрените на пътуване с яхта по Средиземно море до вилата му на остров Капри, където ще бъде прочетено завещанието.

Не знаех коя е Елизабет Адлър, но от горното изречение-ревю реших, че става дума за криминале. После излезе, че не е точно така, защото героите бяха все стройни и широкоплещести, а главите на героините бяха пълни горещи вани, топло какао, обувки, бижута, дрехи, прически, целувки-милувки и други неща, които много хора вероятно справедливо биха определили като суетни глупости. Присъдата беше "чик-лит", но вече беше късно, защото исках да разбера кой от заподозрените е пречукал дядката, как, защо, както и какви са били мотивите на другите заподозрени, които са качени на средиземноморска разходка с яхта до прочитането на завещанието.

Това беше в началото. Впоследствие това, което очаквах от книгата, така и не се появи, нямаше разследване, разпити, уловки, лъжи и разкрития. Книгата обаче сама се пресели в друга категория - съвременна приказка. Ако помните добре, това са истории, в които добър и ексцентричен цар дава награди на добрите и наказва лошите просто защото така е решил. Няма значение, че "потърпевшите" може да нямат кой знае какви заслуги, постижения, ум, трудолюбие, не, те могат да станат милионери или дори милиардери само по прищявка на добрия цар.

Относно акцентите в ценностната система на такива принцеси, които до един момент са секретарки на разни сприхави дебелаци или продавачки на дрехи по морето (няколко от героините), а в следващия по волята на добрия цар получават собствени имения, хотели, вили на остров Капри или каквото друго са си мечтали, руският психар Пелевин има следния коментар:

Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.

Същото важи в още по-голяма степен за марки дрехи, бижута, чанти и имена кафенета в Сен Тропе, но това не пречи на никого от нас, които се блъскаме някъде на заплата до живот, да помечтаем за богатство, което може да ни се падне ей така, дори без да търкаме картонче.

Безделието е причина за всичките ни нещастия.

петък, април 10, 2020

Warcraft: С кръв и чест – Крис Метцен

История с повече чест и по-малко кръв за падението на паладина Тириън Фордринг, който доброволно пожертва всичко - титли, имоти и семейство, за да се опита да удържи дадената на един стар орк дума.

Това е нещо като 0,5-ти том от поредицата, защото май се пада по хронология преди първия. Трал е тръгнал да обединява клановете и да освобождава орките от лагерите, а един самотен орк-отшелник спасява живота на Тириън. Как трябва да се отплати за това човекът? Още повече паладин, човек на честта, член на ордена на Сребърната ръка и избран да служи на Светлината? Как би реагирал всеки от нас, когато цялото общество греши и не желае да го разбере? Реакцията на нормален човек, който не винаги е идеално принципен, но пък винаги има време да размисли и да се поправи. Много приятно впечатление ми направи колко добре е написана тази част от историята, достоверността на атмосферата, когато хем си прав, хем за другите си категорично крив. С всичките фигуриращи верни приятели, неверни такива, подлизурковци и всякаква измет, която само чака да паднеш, за да започне да те рита, без да ги интересува каква е истината, просто защото хората като цяло са си такива - жестоки.

За съжаление в българските преводи на поредицата следва голяма пробойна и остава предизвикателството дали липсващите да се четат в оригинал. Предстои да видим...

вторник, април 07, 2020

Приятна вечер - Джеймс Хадли Чейс

Приятна история отново от слънчевото крайбрежие на Флорида, където в най-луксозния хотел на света (тогава Дубай още не е изобретен) освен скучаещи богаташки съпруги с диаманти за милиони, се срещат и няколкото сюжетни линии. Опитни крадци на скъпоценности замислят дързък обир, кубински голтаци също се канят да отхапят скромно късче за себе си, обречен баща търси как да осигури няколко години живот на детето си, а детектив Сам Лепски трябва да се справя едва ли не сам с всичко това. 

Скучното ежедневие на Лепски да пие уиски Къти Сарк на аванта и да прави служебни проверки на клуб "Монокини", където според сигнал служителките били без монокини, е нарушено от неочаквана престрелка в съседен блок. Той се намесва спонтанно и решително, в резултат на което му се струпват 1,5 трупа, разследване, странно мълчалива кубинска диаспора и сума други грижи. Жена му продължава все така трудно и рядко да готви.

Хареса ми, че беше даден равен шанс на всички участници в състезанието за домогване до нещо чуждо, съответно и резултатите бяха удовлетворителни.

Забавен момент беше, че кантората на нелегалната агенция за подбор на кадри за нуждите на подземния свят се криеше зад официална табела "Международно обединение на кръжоците тълкуващи Библията".:)

- Ти гледаш ли телевизия?
- Горе-долу, не много често. Според мен телевизията е тъпо нещо.

неделя, април 05, 2020

Хикъри Дикъри Док - Агата Кристи

В частното студентско общежитие на г-жа Николетис започват да изчезват някои предмети на обитателите, кои по-ценни, кои - учудващо безполезни. Това започва да касае и мосю Поаро, когато управителката на общежитието и сестра на неговата секретарка се обръща за съвет и помощ. Както се случва понякога обаче, едно престъпление води до друго и уж невинните кражби са последвани от убийство, а трагедиите изобщо не спират дотам. Кой, как и защо? При условие, че на практика всеки от обитателите крие нещо, отговорите на тези въпроси никак не са лесни.

След като това е роман на Агата Кристи, можете да не се съмнявате, че всички обитатели бяха заподозрени, а почти всеки имаше или възможност, или мотив. Само чрез разговори със студентите Поаро започна да разплита купчината подозрения, сплетни и недомлъвки, за да разкрие накрая цялата история. Методът е познат и от другите книги на авторката, но тук още по-затрудняващо обстоятелство беше, че всички замесени бяха на практика на една възраст и първоначално толкова си приличаха. Както се казва обаче, дяволът е в детайлите. Възможно е и само една нарязана на парчета раница да подскаже страшно много на наблюдателното око.

"Хикъри Дикъри Док" е фраза от популярна английска детска песничка, с която децата да научат числата и да познават часовника. Не успях да хвана друга препратка, освен очевидната, че адресът на общежитието беше на ул. Хикъри роуд, 24-26. 

Мъдри хора са го казали отдавна - винаги казвайте истината, така няма да ви се налага да помните какво сте казали преди.

Такива неща стават постоянно. Тези момичета са толкова глупави, когато става дума за любов. Като че ли любовта има някакво значение! Една година, две години  - и всичко свършва.

сряда, април 01, 2020

Чаровна стръв - Джеймс Хадли Чейс

Никога не се проявявай като скъперник, дори наистина да си такъв.

Действието отново е в Парадайз сити и Флорида е все така пълна с чудесно време, яхти, блондинки, скъпи ресторанти и казина, но този път главен герой е частният детектив от агенция "Парнъл" Барт Андерсън, който освен едно мазерати, има само дългове. Крайно неприятно, особено за човек, който така обича да харчи. Нова служебна задача го изпраща да следи младата съпруга на известен писател, който я подозира в изневяра, но нещата, които открива при следенето ѝ, вкарват детектива в такава спирала от престъпления, че никак не е сигурно дали изобщо ще се измъкне жив. Кълбото от замесени безскрупулни типове е украсено дори с италиански терористи от "Червените бригади", които явно при написването на романа са били много актуални, за разлика от сега, когато едва ли някой помни, че Италия освен от коронавирус, е била сполетявана и от други беди.

Основният интерес и тръпка е около съдбата на главния герой и неговите разкрития. Макар и откровен женкар, пияница и пройдоха, човекът върши греховете си със стил и лесно става симпатичен на читателя. 

Приятно романче, което не ангажира вниманието прекалено много и спокойно може да бъде изслушано като аудио книга, прелистено в чакалня или застинал във времето курорт. И забравено. Забавно беше, че на едно място в романа дори се споменаваше авторът Джеймс Хадли Чейс.:)

Оригиналното заглавие A Can of Worms се е трансформирало по трудно обясним начин в "Чаровна стръв", но още по-трудно беше да намеря по-прилична корица.

събота, март 28, 2020

Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

четвъртък, март 26, 2020

Warcraft: Последният пазител - Джеф Груб

Тази трета книга от поредицата за Warcraft осветлява някои моменти, за които бяхме останали в неведение след едноименния филм, който излезе преди няколко години. В нея проследяваме съдбата на магьосника Медив в ролята му на последния Пазител на Тирисфал - орден на най-могъщите магьосници на Азерот, които единствени са способни да удържат демоните да не нахлуят отново на тази земя. След като майката на Медив успешно е отблъснала някога Сарджерас и неговия Пламтящ легион, днес тежката задача да бъде Пазител тегне на плещите на сина ѝ. Но изглежда това не е единственото, което го гнети, както се убеждаваме през очите на чирака му Каджар, който е главното действащо лице в книгата. Загадките около най-могъщия магьосник започват полека да се разплитат една по една пред любопитния поглед да чирака, и така чак до самия драматичен финал. 

Кой и защо е помогнал на оркския предводител Гул'дан да отвори портала и е тласнал орките през него? Как човек може да хвърля две сенки? Защо един по един измират най-талантливите магьосници в кралството? 

Обърканата съдба на невинен човек, който успява да причини огромни беди на цял един свят. Или на два, ако броим и Дренор. Отново ми направи приятно впечатление, че чрез образа на Гарона на читателите беше припомнено, че орките не са някакви безмозъчни и кръвожадни зверове, а интелигентни същества, които изпитват същите чувства като хората.

Изненадващо се оказа, че преводът е дело на Петър Тушков, чиято професионална работа заслужава само адмирации. Повече за него и книгите му можете да откриете чрез връзката по-горе.

вторник, март 24, 2020

Свидетели няма да има - Джеймс Хадли Чейс

Класическо криминале с гадни гангстери и невинно красива свидетелка, която трябва да бъде опазена от силите на реда до началото на процеса. Картината обаче се усложнява от допълнителни образи, всеки от които има определена роля, която трябва да изиграе, за да добие платното детайлност и  дълбочина на краските.

Холивудска супер звезда е убита с шокираща жестокост в собственото си имение. Покрай жертвата са ликвидирани и всички присъствали там прислужници, пазачи, камериерки, готвачи и т.н., за да няма нито един свидетел как най-известният местен гангстер изкормва господарката им, след като я е уличил в изневяра. Подхвърлени са улики, полицията се хваща и уж всичко ще му се размине, но кога животът на тези опасни типове е бил чак толкова лесен? Читателят проследява историята основно от гледната точка на следователя към областния прокурор, който кога заради принципи, кога заради лични симпатии се заема да разнищи цялата история до дъно. И макар читателските сърца да са на страната на закона, няма никакви гаранции, че реалността ще се съобрази с това.

Доста приятна история от по-късния период на Чейс. Похватите му са отработени, няма нищо наивно или прекалено скалъпено, пипната работа. Дори зловещият наемен убиец ползваше такива методи, които да изглеждат, колкото хитри и изобретателни, толкова и напълно реални. Е, съвременните автори пишат за тези неща на съвсем друго ниво, но все върху нещо е трябвало да стъпят.

Прилагам една от оригиналните корици, защото българските издания ми се видяха толкова безлични, че човек не може да си състави никаква представа за романа.

Натисна дръжката, вратата се отвори и го облъхна силна наситена миризма на пържен лук, котараци и престоял боклук, която сякаш бързаше да излезе на чист въздух.

събота, март 21, 2020

Изрисуваният камък - Чемби Чембърс

Това е доста особена книга. От нея са направени ръчно всичко на всичко двайсет броя, но затова пък с очевидно голяма любов. Личат си занаятчийските усилия в печата, лепенето и илюстрациите, кориците са облепени с камъни, изрисувани са ръчно, а някой е сплел и въженце с камъче накрая за отбелязване на страниците. Много личен и извикващ симпатии вид, който може да раздуха въглените на емпатията и да ви накара да си я купите, без дори да знаете и думичка за съдържанието или автора, който се крие зад този забележителен псевдоним.

Написаното между тежките твърди корици е указано като първи том от истории за Пограничната земя. Това най-общо е още една история за началото света, за богове, създатели и създания, а в края даже и за хора. За експерименти, рискове, съдби. Темпото е равномерно, разказът напредва методично, няма глобални завръзки и развръзки и може да продължава до безкрай.

Макар на места авторът да не се беше колебал да вкара достатъчно провокации към вниманието и чувствителността на читателите като секс, убийства, жертвоприношения, а даже и канибализъм, тези спорни мерки като че ли нямат същия ефект, както при по-обиграните писатели от жанра. Защото когато пишеш за божества, чувствата и симпатиите на читателя са по-бледи, все пак боговете не са истински хора и те могат да правят каквото си искат, нали?

Съвременните читатели са обръгнали на митове и предания от какви ли не народи от цял свят, но се съмнявам, че някъде другаде в подобни произведения за полумитични същества персонажите се изразяват на такъв уличен език. На места жаргонът се използва с такава лекота, че навява съмнения дали целта е била да се получи литературно произведение с художествени достойнства, или цялото нещо е по-скоро един експеримент, който не търси непременно читателското одобрение.

С наближаване на края на книгата определено започваше да личи развитието на писателските умения на автора. Ходът на действието се управляваше по-вещо, отделните сюжетни линии се редуваха умело и до финала ми беше любопитно какво ще се случи с главните герои. Не знам колко време му е отнело, но със сигурност накрая дали самият процес, или отзиви на тестови читатели, са помогнали на автора да пише по-добре. Което не е малка награда при вложени толкова желание, любов и труд в това произведение.

Симпатичен къс разказ на име "Зомби ваксина" от същия автор можете да прочетете на страниците на електронно списание "Сборище на трубадури", което произведение беше отличено с почетна грамота в миналогодишния конкурс на името на Агоп Мелконян.

сряда, март 18, 2020

Панагюрище - начало на промени (1989-1991) - Ясен Христов

Преди доста години един уважаван гимназиален учител по история ни казваше, че трябва да мине поне едно поколение след случването на определени събития, за да може те да се гледат и оценяват трезво. Е, от падането на тоталитарния комунистически режим и началото на промените в България мина малко повече, така че на книги с такава тематика определено им е време.

Понякога се случва така, че е едновременно и лесно, и трудно да се пишат такива книги, както и да се пише за тях. Някои от участниците в събитията вече ги няма, други са тук, но им е неудобно да си спомнят какви са били, трети пък държат да остане черно на бяло достоверна следа за историческата истина за тези години. В последната категория е и баща ми, който като  едно от най-дейните лица в обществено-политическия живот на Панагюрище през тези години, има много какво да сподели. 

На представянето на книгата директорът на Исторически музей – Панагюрище доц. д-р Атанас Шопов коментира, че тя попада в категорията на мемоарната литература, като същевременно е и своеобразен документ за епохата си, защото се позовава и цитира множество (над 140!) източници - протоколи от заседания, решения, изявления, изборни резултати, медийни изяви... Идеята е субективният фактор от тези локални събития да бъде сведен до минимум, а да останат доказани факти, които лесно може да се проверят в документите от онзи период. А той е толкова бурен, че това, с което се сблъскахме всички ние тогава само за 2-3 години, днес изглежда направо невероятно - смяната на системата, възстановяване на частна собственост и предприемаческата инициатива, сдружения,  партии и лидери, борби на идеали, купони, кризи, инфлация, празни рафтове...

Катаклизми като тези обикновено са рядкост в човешкия живот и се случват по веднъж, а може и направо никога. Не знам дали можем да се окачествим като късметлии, или точно обратното, но повечето съвременници някак оцеляхме. Видяхме края на прехода към демокрация и пазарна икономика, приеха ни в ЕС - клуба на богатите, заживяхме в глобалното информационно общество. Светът отесня и опознавайки езиците, привичките и манталитета на другите, влязохме в техните обувки, а те полека взеха да опознават нас. Младежите, които са родени след тези събития и не помнят нищо от преди, вероятно ще са първите, в чиито глави има истински свободни духове. Но за да могат да придобият поне бегла представа от далечните събития от тяхното рождение, не би било лошо да прочетат тази книга.

Очакваме с искрено нетърпение продължението на събитията в следващата книга на автора!:)

неделя, март 15, 2020

Вестник "Щурец" - Райко Алексиев


Тази публикация е малко по-необикновена, защото разглежда не прочетена книга, ами само вестник, и то - стар вестник. Има ли нещо по-безполезно и тленно? Понякога да, но в този случай няма как човек да сгреши повече. Защото става дума за "Щурец" - българският вестник с най-голям тираж през годините на Втората световна война, а негов създател и главен редактор е Райко Алексиев. Той сам пише голямата част от материалите - фейлетони, пътеписи, преводи, рисува карикатури, коментира световната политика, осмива родната и чужда преса, властници и голтаци, данъчни, съдилища, селяндури и не на последно място себе си, оформя, сглобява. 

Преди време случайно попаднах на три броя на вестника от 1940-та и на два от 1943-та. Заради сегашната карантина се оказах с достатъчно свободно време, изчетох и петте един след друг и бях поразен от забележителната актуалност на текстовете. Като изключим направо кроткия и благовъзпитан вестник "Стършел", в днешна България просто няма хумористи на такова ниво, няма! Как е възможно преди 80 години някой да е творил така? Що за човек е бил той? Поразрових, припомних си неща, които съм позабравил (като това, че макар да е роден в Пазарджик, по майчина линия е половин панагюрец), научих нови и симпатиите ми към съдбата и творчеството на Райко Алексиев се обновиха и засилиха. Търсих отдавна забравени имена на хора, места и събития, за да се потопя в атмосферата на 40-те години и да схвана по-добре тънките му намеци и иронии. Изказ, закони, продукти и мода, порядки. Новини от чужбина, политически и светски събития, природни катаклизми. Всяка тема в броевете е там по някаква причина и аз исках да знам всяка от тях.

Когато около девети септември приятели го канят да избяга от България, той с уверена усмивка казва, че никому не е сторил зло и няма защо да се крие. Много скоро след преврата е арестуван, изтезаван и убит от бой, издъхва от побоите на 18-ти ноември. Защо? Заради нарисуваните от него карикатури на Сталин. 

Един гражданин с чест, достойнство, морал, позиция. Интелектуалец със стил и вкус към стойностното, независимо в коя област. Творец с будно око, остър език и божествената дарба да рисува смешни карикатури. Наскоро беше издаден албум със 150 известни карикатури от Райко Алексиев буквално илюстриращ всичко това и тогава се поколебах дали да го купя. Сега вече съм сигурен, че ми е нужен.



понеделник, март 09, 2020

Warcraft: Повелителят на клановете - Кристи Голдън

Тази книга излиза втора по ред при издаването на поредицата за Уоркрафт от издателство "Хермес" преди години, но хронологически се пада веднага след завършека на "Дуротан". След трагичната гибел на потърсилия справедливост оркски вожд, неговият невръстен син е намерен и отгледан от хората. И то да бяха хора като хора, ами баш от началника на концентрационните лагери за орки. Кофти човек, който се заема да отгледа и обучи малкия Трал като образцов боец за арените. Тайната му надежда е един ден оркът да поведе всички от своя вид и под ръководството на Блакмуър предателски да разгромят Алианса.

Е, за известно време нещата вървят по този план, но освен да се бие като звяр, Трал научава от хората и други неща като милост, състрадание, жажда за свобода. Логично след като веднъж вече решил, че не желае повече да е роб, вече трудно нещо може да го удържи и той се впуска из Азерот да търси своите. Различни премеждия го отвеждат в лагерите, срежат го с Гром Хелскрийм и го отвеждат чак в планините Алтерак, където все още оцелява прокуденият клан Фростулф. Научавайки историята на родителите си, Трал се променя все повече и повече и силите на природата го признават за шаман - първият от много години. И то не какъв да е, като дори странстващият Оргрим Дуумхамър му отдава дължимото. Двамата заедно повеждат борбата за освобождаване на всички орки от лагерите, като битката им струва скъпо - едни заплащат с живота си, а други се превръщат в живи легенди.

Може би не трябваше да преразказвам толкова подробно, но специално историята за Трал ми е голяма слабост и ми е трудно да съм трезв и безпристрастен.


"Хермес", вземете се в ръце и пуснете една допечатка на поредицата, защото е срамота книжки за 10 лв да вървят втора ръка за по 30.

четвъртък, март 05, 2020

Warcraft: Денят на дракона - Ричард А. Кнаак

"Денят на дракона" разглежда събития от вселената на Уоркрафт, когато първоначалният устрем на Ордата след нашествието им на Азерот е преминал. Те губят по всички флангове и едно от малкото оръжия, които все още им дават някакво предимство, е отглеждането на дракони, за да ги яздят и използват в бой. За целта драконът Алекстраза е държана окована в плен и единствената ѝ задача е да снася още и още яйца. 

Междувременно в отслабените редици на човешките кралства се появява мистична фигура, която така умело ги манипулира в свой интерес, че изгледите на този новопоявил се млад благородник да стане пълноправен крал, изглеждат неминуеми. Но кой е той, защо не може да бъде проследен и какви са истинските му цели?

На този фон проследяваме нишката на провинилия се млад магьосник Ронин, който копнее за шанс да изкупи стари грехове и се впуска в почти самоубийствена задача в Каз Модан. Наредено му е да проникне дълбоко в територията на орките и да стигне до планината, в която те държат Алекстраза. Как точно и защо той не знае, защото получава информация за секретната си задачата на малки порции от тайнствения си покровител Крас - един от членовете на съвета на магьосниците в Даларан.

Тайната на задачата му обаче явно скоро е разкрита, защото на Ронин и спътниците му - красива елфка и опърничаво джудже - започват да се струпват заплахи, коя от коя по-страховити. Изглежда тайно задействаните планове, които включват Ронин, планината на орките и съдбата на драконите, са повече от един, а интересите на замесените - крайно противоположни. Дори могъщи артефакти като "Демонична душа", способни да подчиняват дракони и създадени още когато те сами са владеели този свят, не са в безопасност, когато млада и почти безразсъдно смела раса като човеците, реши да действа благородно, със завидно себеотрицание и с желание да спаси доброто у другия.

Разкошна история, която те запалва дотолкова, че още същия ден да започнеш следващата от поредицата, която обръща най-основно внимание не на кого да е, а на самия Трал! For the Alliance! For Azeroth!

сряда, февруари 19, 2020

Две години ваканция - Жул Верн

Една нощ точно преди началото на лятната ваканция страшна и изведнъж разразила се буря отнася голяма платноходна яхта от пристанището в Оукланд, Нова Зеландия. Отнася я на изток в открито море, влачи я през целия Тих океан и я разбива на самотен остров. Дотук нищо чак толкова необичайно като за средата на деветнайсти век. Особеното е, че на яхтата вече са се били качили петнайсет момчета от пансиона "Чеърман", които на другия ден е трябвало да бъдат наградени с кратка разходка близо но Новозеландския бряг. И нито един възрастен. Благодарение на късмет или щастлива съдба всички деца оцеляват при неволното си пътешествие през океана и дори при крушението в скалите на необитаемия остров. И тук започва тяхната близо двугодишна одисея, която проследих с неочаквано голям интерес.

Както можете да си представите, предизвикателствата пред децата не бяха никак малки. Отначало бяха ангажирани със спасението и оцеляването си, но впоследствие сами си добавяха нови и нови отговорности и задължения в опитите си да създадат що-годе цивилизовани условия на живот. Разпределението на задачите, организацията на труда, редовното и точно записване на наличното и нужното, припаси, инструменти, храна, подслон - всички тези най-основни моменти се удаваха някак спонтанно на петнайсетте момчета, които съумяваха да запазят условно добрия тон и разбирателството, и макар за финал да имаше по-кървави събития, дружината не изпадна в диващината и разрухата на "Повелителят на мухите". Някой може да каже, че не е достоверно, че не е възможно или не по силите на деца, и в някои подробности може и да е прав, но за силата на духа, смелостта и морала като че ли възраст няма.

В невръстните си тийнейджърски години, като връстник на героите от този роман, бях страшно запален по приключенските книги на Жул Верн. Премеждия, изобретения, нови земи, опасности и рискове, благородни мотиви и действия. Някои от тях опитвах да препрочета на по-стари години, но все ми се струваше, че действието не съответства на по-забързания 21-ви век. Този роман обаче ме грабна също като едно време и нямах търпение да науча какво ще се случи. Страхотно четиво, което препоръчвам от сърце! 

За завършек ще добавя последния абзац от книгата, който е подходящ колкото за възпитаване на деца, толкова и за всички възрастни с проблеми:

Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне.

Аудио книгата чете доброволката Ирина Илиева, на която отново благодаря!

сряда, февруари 12, 2020

Стоманения плъх - Хари Харисън

В историите за непоправимия космически мошеник, крадец, обирджия, шпионин и агент Джеймс ди Гриз има сериозен екшън, а и как би могло да бъде другояче при занимания като неговите? Има и хумор, който е също така светкавичен и неповторим, каквито са набезите на героя. Винаги от самото начало на приключението сме наясно, че той все ще измисли план, все ще успее да се измъкне, каквито и опасности да го заплашват. Моралните му устои са консервативни като на стар републиканец и макар да не се свени да посяга на всичко чуждо, чуждите жени и животи са винаги в безопасност при него. Точно така, Стоманеният плъх никога не убива, когато може да го избегне. Маниерът му е да хвърля димни гранати за "Добър ден!", упойващи стрелички за "Довиждане!" и ослепителни и предразполагащи усмивки през останалото време.

Книгата е обозначена като първи том от многотомна поредица, макар от коментарите на издателството да се разбира, че следващ том просто няма да има. От друга страна, този т. нар. първи том съдържа няколко напълно самостоятелни и завършени "томчета" с отделни заглавия - "Стоманения плъх", "Отмъщението на стоманения плъх", "Стоманения плъх спасява света" и "Стоманения плъх те иска". Четох, че всички те вече били издавани през годините под една или друга форма от различни издателства, но да се обедини и припомни цялата поредица със сигурност е била добра идея, както за начинаещи млади читатели, така и за по-стари, които някак случайно сме пропуснали разкошния кеф от общуването с такъв герой.

По книгите за Хлъзгавия Джим има стар комикс, а пък отделно какъв чуден сериал би излязъл от тези истории! Мм, да си оближеш пръстите, само да има кой да го направи.:)

В заключение, това е една много приятна и весела книга, за прочитането на която никога няма да съжалявате, защото кой съжалява за моментите, когато безгрижно се е забавлявал? Може да я препоръчате на децата си, на възрастни роднини с игриво пламъче в погледа, става за подарък, за пътуване, приспиване и плаж. Чудесна книга за кишава псевдо-зима, богата на вируси и минорни настроения.

В момента не ми хрумва подходяща музика за съпътстване прочита, но вероятно нещо весело, с тропически привкус, коктейли и мацки по бански в клипа към песента. И тук-там по някой бластер и шумящи таблетки в шампанското.:)

Имаш ли план, задействай го незабавно. Не го оставяй да превтаса.
***
Една от особеностите на практиката е, че винаги превъзхожда теорията.
***
Нищо не ме вбесява така, както самоувереността на незначителни служители.
***
- Това религиозен символ ли е - попита друг и вдигна пред мен една фотография.
- Това е снимка на жена ми.
- Разрешават се само религиозни символи.
- Тя е ангел за мен.
***
Наистина невероятно е в какви неща вярват хората, ако започнеш да им ги наливаш в главата още от детството.

понеделник, януари 27, 2020

Джазът в България. Българите в джаза - Владимир Гаджев

Понеже не знам нищо за автора, се доверявам на анонса на издателството, че Владимир Гаджев е изтъкнат джазов критик, журналист и преподавател по история на джа­за, на поп и рокмузиката в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Аз съм доста далече от теорията и академичната страна на джаза, а просто обичам да слушам хубава музика и ми беше любопитно кои българи са творили в жанра през изминалия един век. Оказва се, че дори въпреки 45-те години тоталитаризъм, те не са никак малко, а влиянието им е далеч от пренебрежимо. За някои от тях всички сме чували (Аспарух Лешников, Емил Георгиев, Милчо Левиев, Симеон Щерев, Антони Дончев, "Бели, зелени, червени"), някои дори сме имали удоволствието да чуем лично от различни сцени (Христо Йоцов, Камелия Тодорова, Йълдъз Ибрахимова, Георги Борисов, Теодосий Спасов), а за трета група пък изобщо не сме и чували (Любомир Вапорджиев, Ива Ваня, Марио Станчев). Владимир Гаджев поправя подробни несправедливости.

Книгата има вид на своеобразна енциклопедия. Певците, инструменталистите и композиторите са всеки със самостоятелно представяне от страница или две, като между представянията има и преглед на епохата, политиката и отношението на властта към джаза, характерните за тогава форуми, участници, звезди и изяви. Много подробно са отразени изпълнителите, съставите, кой на какъв инструмент свири, какви плочи са се записвали, коя чуждестранна звезда е гостувала и кога или пък кога и къде са се изявявали нашите джазмени. Интересно впечатление ми направи колко значимо е било полското присъствие преди промените - и като изпълнители, и като форуми за изява.

Книгата е любезно гарнирана със CD, което съдържа някои много характерни изпълнения на коментираните музиканти. Това аз намирам за много голям плюс, защото иначе би се получило нещо като да пишеш книга за художници и в нея да няма нито една снимка на картините им.


Накратко, макар и четенето на книгата да се проточи, удоволствието беше голямо и като следваща стъпка ще се ориентирам да потърся друга книга на автора - "Love Supreme - Веселин Николов и неговите “Бели, зелени и червени”.

Композиторът Константин Илиев: ... стигнахме до извода, че екзотичният фолклор е безкрайно интересен и привлекателен при първо виждане. Вторият път става скучно, а трети път може би не би отишъл да го видиш.
***
Брутално воюва за все по-широка територия чалгата, т.е. разюзданата гастрономическа музика по сръбски образец. Концертът на Лепа Брена на стадион "Васил Левски" е само началото на процес, който добива чудовищни размери, профанизирайки музиката и разяждайки културната цялост.

петък, януари 24, 2020

Зоологическа градина в моя багаж - Джералд Даръл

За какво се разказва? Авторът е отговорил в първите си две изречения:

В тази книга е описано шестмесечното ми пътешествие, което предприех с моята съпруга до планинското западноафриканско кралство Бафут в Британски Камерун. Една от причините за нашето пътешествие бе твърде необикновена: искахме да съберем животни за собствена зоологическа градина.

Какво може да се допълни? Едновременно и малко, и много. Ако човек не се интересува от чудновати животни, други континенти, южни страни и хора, британски хумор, кажете му само тези две изречения и го оставете. Той така или иначе няма да я прочете. Ако ли пък не сте такъв човек и намирате за смешно как някой разлива три пъти поред един и същи варел, пълен с вода и двеста шпорести жаби и после ги гони по двора, за да ги натика обратно във варела, то може би ще ви е приятно да я прочетете. Или пък нямате против да научите за калпавата маймунка, която била вързана за дърво до дворната врата и подръпвала за дрехите всеки минувач, включително и саронга на момичето, което под него не носело нищо друго. Или за маймунката, която беше отмъкнала дрехите на къпещата се секретарка на Джералд Даръл. Ами историята с изпусната на земята зелена мамба, която беше накарала съветниците на фона на Бафут да изпълняват акробатични подскоци?  

Освен смешките, нека си признаем какво друго знаехме досега ние за Камерун. Съвсем малко и крайно недостатъчни факти:

Екваториална африканска държава, столицата се казва Яундѐ, а националният им отбор по футбол се е класирал седем пъти за финали на Световното - повече от всеки друг африкански отбор. А, да, и Самюел Ето'о е оттам. Освен това и, че някога, и то не чак толкова отдавна, Камерун е бил разделен на две парчета - френска и британска колония, но с това европейското присъствие не се изчерпва, защото преди тези две страни там са се опитвали да колонизират немците. Затова и до днес страната има повече от един официален език.

Благодарение на тази книга ще научите, че езиците не са единственото разнообразно нещо там. В реките на Камерун рискувате гневен мъжки хипопотам да нападне лодката ви, може да ви се наложи да дърпате огромни питони за опашките, да плашите маймунките, да ловите птици, влечуги и бозайници от най-различно естество. Да гостувате на местния полигамен монарх, да го учите да танцува латино-танци и да си пийвате заедно уиски. Мда, изглежда никак не е било лошо да се пътува с Джерал Даръл. А пък това е гледка от двореца на фона на Бафут в днешни дни:


Аудио книгата е прочетена от ерудираната г-жа Ирина Илиева, която има много приятен глас и винаги се усмихва на смешните места.

четвъртък, януари 09, 2020

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)


Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.