вторник, декември 29, 2020

Джуджетата. Том 1: Претендент за престола - Маркус Хайц

Поредицата за джуджетата на Маркус Хайц отдавна ми правеше впечатление из чужди и бъграски книжарници, явно по някакъв начин издателите му са съумели да го направят популярен. За съжаление подозрението ми беше, че това се е случило благодарение на търговски похвати, а не на писателски талант, в което най-накрая се убедих лично след прочита на първия том.

Вселената е истинско фентъзийско клише - джуджетата, копаят мини, коват, пият бира и се бият, човеците са или воини, или магьосници, а елфите са в същата картина основно за украса и да дразнят джуджетата. Очаквано, акцентите (два броя) са върху брадатите дребосъци, които а) свикват избори за следващ крал на всички джуджушки кланове и б) едно самотно осиновено джудже е изпратено от човешкия господар, на когото е служило цял живот, да иде и да срещне най-после своите. Тази смес от личните терзания на джудже, отгледано от човеци, и борбата да надмощие между клановете, се случва на фона на катаклизъм, който разрушава Бариерата, която досега е удържала ужасни зверове като орки и алви (това са анти-елфите) да не нахлуят във вече описания свят. Най-могъщите магьосници се събират, за да обединят сили в поправянето на разрушението, но за тяхно съжаление има един, който вече служи на тъмната страна. В тази връзка мисията на наблюдаваното от нас джудже от роднинско-опознавателна се превръща в светоспасителна и аха да разберем как ще бъде изкована Единствената бойна брадва, която може да ни помогне, и томът свърши.

Постройката, езикът, героите и въобще всичко говори за един вероятно млад и начинаещ писател, кой е споделил малко фантазия и повече стандартни фентъзи клишета. Донякъде това доскучава, но пък от друга страна акцентът е върху джуджетата, което го прави по-скоро необичайно четиво, защото те като цяло са симпатяги и умеят неща, на които симпатизирам - обичат да коват и да пият тъмна бира.

Съмнявам се, че някога изобщо ще чета друга книга от поредицата. Приемам, че авторът пише за друга аудитория, а не защото не умее да разказва интересно. Разбира се, има и други мнения.

А, забравих да кажа, има и зомбита!:)

сряда, декември 23, 2020

Отвъд Тъмния портал - Арън Розенберг, Кристи Голдън

С помощта на могъщи артефакти като книгата на Медив и черепа на Гулдан, старият водач на Ордата Нерзул успя да отвори наново Тъмния портал, който пострада фатално в епичната война от "Приливи на мрака". За да сполучи в това, той предаде най-близките си съратници от Ордата се съюзи с нови и по-могъщи същества, които преследват свои си цели, различни от неговата да отвори портали към много други светове, в които да се разсели Ордата. За негово съжаление обаче Алиансът също не спеше и малка ударна група от смелчаци-камикадзета се прехвърли през Тъмния портал, за да осуети плановете му. Магьосникът Кадгар, паладинът Туралиън, елфата Алериа и целият им отряд се впуснаха в надпревара с малкото оставащо им време. Бяха наясно, че вероятно никога няма да се върнат живи на родния им Азерот, но Светлината ги задължаваше да се преборят със злото и да спасят всички други светове от нахлуване на Ордата.

Тази книга от поредицата беше една от най-богатите на видове емоции. От възторг от победата, независимо за коя от страните, защото балансът на силите в битката за Тъмния портал се менеше доста често, та до отчаяние от загубата на всичко скъпо. На нечовешка омраза и обикновена любов, на нови приятелства и стари предателства (Гулдан, Нерзул и кралят на Алтерак Перинолд). Направи ми впечатление как дори най-нежните и чувствителни същества могат да загубят облика си, когато преследват вредна кауза, водени само и единствено от желание за мъст. Хареса ми как авторите бяха дали шанс за поправителен на персонажи като Данат Тролбейн, които в самото начало можеше да бъдат помислени за некадърни страхливци, но след това отвъд Портала доказаха смелостта и жертвоготовността си.

Забелязвам, че много от героите и събитията, които харесах, са били свързани със Светлината и божествената дарба на паладините да си служат с нея за добро. Могъщите магии и оръжия също впечатляват силно, но за къде сме, ако няма кой да лекува телата и душите ни?

Не се отчайвай. Светлината е с теб. Ние сме с теб. Независимо колко тежък е мракът, Светлината ще го прогони. Независимо в кой свят, независимо при какви същества, Светлината е винаги там, на онова място, в онази душа. Запомни това, Туралиън, и върви напред с радостно сърце.

***

Само поискай. Трябва само да поискаш… с чисто сърце. 

понеделник, декември 14, 2020

Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно) - Джон Р. Р. Толкин

В уютната дупка в земята, в която живее хобитът Билбо Бегинс, се явяват като неканени гости един магьосник, който обикаля по селските панаири да прави заря, и тринайсет непознати джуджета, които пък отиват да си върнат наследственото съкровище, пазено в опустошен дворец от кръвожаден дракон. За голяма изненада на Билбо, той е представен на джуджетата като професионален разбойник, макар всъщност да му изглежда, че го включват в групата само за да не са фатална бройка. Уж прибързано и с първоначални съжаления, приключението увлича и него, и читателите, докато не пренася всички ни през невероятни премеждия, опасности и триумфи, за да се завърнем накрая всички обратно вкъщи. Или почти всички и почти същите, защото само пътешествията помагат дори на най-малките да израстват и да вършат гигантски дела.

Някои книги са толкова прекрасни, че човек изпитва нужда да ги препрочита от време на време. Вече ти е добре известно какво ще се случи накрая, но важен е пътят дотам и обратно. Образите, които си припомняш с всяка страница, настроенията, смешките, а понякога и звуците, ако си попаднал на аудио книга.

Освен епохалното си значение на предистория на „Властелинът на пръстените“ и всичкото останало фентъзи на земята, този роман си има и своя собствена същност, своя физиономия и външен вид, които за известно мое разочарование не са били усетени за важни в екранизацията на Питър Джаксън. Прекрасни са филмите му, но те са някак нетипично бойни, агресивни, от тях хлуят смелост и мускули, а не размисли за забравени носни кърпи, разноцветни джуджешки качулки и изобилие от домашни манджи. Но от всичко домашно, уютно и нормално, което се е изгубило във филма, най-много ми липсваха песните на персонажите, защото за да пее един човек, значи душевният му мир е в равновесие.

Аудио книгата е прочетена от Диа Мантова и аз не мога да се сетя за по-подходящ глас и име на четец, който да ви поведе на пътешествие за джуджешко съкровище.

Прочетете тази малка, но така прекрасна и човеколюбива книга, по моята мярка това е по-задължително четиво от цялата учебна програма в българската образователна система, а ако случайно вече сте я чели, прочетете я пак.:)

понеделник, декември 07, 2020

Трупът в библиотеката - Агата Кристи

В една ранна утрин, още преди господарите да са се излюпили, в библиотеката на семейство Бантри ужасената им прислужница открива труп на непозната млада жена в бяла рокля. Всички са много уплашени и изненадани, защото никой не познава мъртвата блондинка, а намеците и негативното отношение в околията не закъсняват. Затова старата госпожа не оставя нещата в некадърните ръце на полицията, а веднага призовава тежката артилерия - нейната близка приятелка от Сейнт Мери Мийд мис Марпъл.

Така паралелно с полицията и любопитното око на баба ви Марпъл научаваме кое е момичето, в кой хотел е танцувало, за да забавлява гостите, както и името на богаташа, който се е привързал към нея дотолкова, че да пожелае да я осинови, макар да усеща, че е доста болнав и времето му изтича. Тази негова привързаност по думите му върви с 50 000 лири в завещанието му, които по днешния курс правят малко над 3 милиона. А това е нещо, което би ощетило доста хора и би ги навяло на неприятни мисли.

Разбира се, всички заподозрени с мотив имат солидни алибита, а тези които си нямат, пък са толкова смотани, че никак не е за вярване да са способни да удушат когото и да било. И точно разследването тръгна да се разплита в някаква посока, когато полицията откри изчезналата кола на един от гостите на хотела опожарена в изоставена каменоломна и за зла участ с овъгления труп на изчезнала преди дни ученичка в нея. Това може да обърка всички, които вече си бяха изградили някаква идея кой е убиецът, но не и мис Марпъл, защото:

При този случай бедата е, че всички са се оказали прекалено доверчиви и вярват на всичко, което им се казва. Човек просто не може да си позволи да вярва на всичко, което казват. Когато пък се е случило нещо нередно, тогава не вярвам на никого! Вижте, твърде добре познавам човешката природа.

***

Но ето как един джентълмен може да се подведе, когато става дума за млада жена.

И една любопитна информация за добрия тон и в кои часове е удобно да се звъни на хората:

В селото времето за приятелски обаждания бе между девет и девет и половина. Тогава се обсъждаха плановете за деня, отправяха се покани за гости и прочее. В изключително редки случаи преди десет звънеше месарят, когато се появеше някакъв сериозен проблем в доставката на месо. През деня бе възможно да има епизодични обаждания, но да се звъни вечер след девет и тридесет се смяташе за проява на лош тон.

По романа има две телевизионни адаптации, съответно от 1984 и 2004, като втората май изглежда по-адекватна.

понеделник, ноември 30, 2020

Хиляда дузини - Джек Лондон

Този сборник е особен и разказите в него никъде по света не са издавани в такъв комплект. Целта на съставителите е била да се издадат разкази, които до този момент не са били превеждани, и затова се е получила тази компилация от по-ранни, по късни (от 1901 до 1916), разкази за Клондайк, за Южните морета, за малките хора в големия град, за тези на ръба на закона или живота. Както вероятно и всеки друг читател е забелязвал, общото са принципите, силата на човешкия дух и удивителната воля за живот, скрита в крехките ни тела.

Казано просто така, може да прозвучи скучно, клиширано или наивно, но мога с чиста съвест да ви уверя, че нищо подобно няма да изпитате, докато я четете. Историите са богати на събития и емоции, често силно драматични, изненадващи и затрогващи. Джек Лондон явно винаги е обичал да разказва така, че да те хваща за гърлото.

Ще добавя само по няколко думи за тези, които ми направиха най-силно впечатление:

  • "Където пътят се разделя" (За защитената чест на една индианка.); 
  • "Големият въпрос" (За онази, която на младини бе избрала по-богатия кандидат, а след смъртта му беше издирила другия в мизерна колиба с една индианка край поточе в Аляска, както и какво могат да си кажат тези хора);
  • "Мъжеството на жената" (Един от най-силните разкази! За особения вид обич и загриженост, които виреят само в суровия север.); 
  • "Хиляда дузини" (За онзи, който беше тръгнал да забогатява като продава яйца на златотърсачите.);
  • "Окошарен" (За произвола в правораздавателната система.); 
  • "Неизбежният бял" (За глупака, който единствено можел да стреля като бог. С поздрав за А.); 
  • "Мърша и нищо повече" (За крадците на диаманти, на които не им понесе рязкото забогатяване.); 
  • "Развратницата" (За "опозорената" кандидатка.); 
  • "Ползата от съмнението" (Отново за проблемите на правораздавателната система и мястото на саморазправата в нея.); 
  • "Силата на силните" (Най-синтезираното обяснение как се прави държава, защо и как се разваля. Задължително четиво за всички българи, преди да идат до урните следващият път.),
  • "Краят на историята" (За виртуозният хирург, който спаси живота на любовника на жена си, както и какво получи за награда.);
  • "Бреговете на Сакраменто" (За човешката дрипа, която просто отказваше да умре.)

Прочетете този сборник, има страхотни попадения и е грехота такива бисери да потъват в забвение.

Още впечатления от същата книга можете да прочетете при Горан, където има и няколко доста любопитни цитата.

Принципите са си принципи, те са добри на мястото си, но най-добре е да ги оставиш вкъщи, щом си тръгнал за Аляска.

***

Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинят, а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

***

Последният е за илюстрация как са се изменили някои схващания за един век.:)

Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите.

понеделник, ноември 23, 2020

Разторг – Антон Фотев

Корицата отбелязва, че този роман е спечелил първо място в конкурса на списание „Сборище на трубадури“ за български фентъзи роман през 2012-2013, което аз бях забравил. Вероятно е станало така, защото „Разторг“ определено не беше мой фаворит. А това е основно защото в първия роман на Антон Фотев героите му преливат от болка, унижение, обида и огорчение. Жестоки персонажи, които не се колебаят да убиват, осакатяват, да изтезават и ликвидират дори собствените си семейства. Дори своеобразният хепиенд е толкова „хепи“, че завършва с два трупа, правете си сметка.

Романът изобилства от детайлно предадени двубои, които продължават със страници – кой как замахнал, как бил финтиран, с какво оръжие понечил да изкорми и как бил париран. Тук трябва да се признае и страшно богатият език, който ползва авторът, особено в сферата на боевете. Особено ми се стори решението да няма нито една бележка под линия в целия роман, а най-забележителните думи да получават по една звездичка, която трябва да потърсим на края на книгата, където чака съответното обяснение. И така седемнайсет пъти.

Отделно смесицата от различни митове, езикови и темпорални разминавания биеше на очи, което в моето читателско око не е препоръчително. Не бива да караш читателя да се замисля защо през цялото време говорим за славяни и единствено славяни сред имена на реално съществуващи в България места, а после се добавят елфи, турски данъци, български обичаи и дори сравнително съвременни напитки като ракията. 

Книгата определено има история, която покълва с отвличането на едно дете от вражеско племе, развива се с обезобразяването му и осакатяването му физически и психически, и завършва с освобождаването на този вече млад мъж от нанесените му травми. Романът изобилства от славяни под формата на любвеобилни жени и кръвожадни мъже, хилави мъдреци, малко пирове и много битки, и ако това покрива представата ви за патриотично фентъзи, тази книга е за вас.

сряда, ноември 18, 2020

Полиция – Ю Несбьо

Хари Хуле по чудо е жив след "малкия" му инцидент с "Одесата" в предишния роман "Фантом", напълно и завинаги трезвен, само че вече се труди не в полицията, а за по-безопасно е преподавател в полицейската академия, с Ракел ще се женят, а Олег се лекува. И ако си мислите, че такава идилия е невъзможна в криминале от норвежкия крал на жанра, сте напълно прави. Защото в Осло някой започва да избива ченгета, които са се провалили в стари разследвания, и то го прави на оригиналните местопрестъпления. Принудително екипът от Котелното ще трябва да се събере отново, макар и в трагично променен състав.

Чичо Ю обича да подвежда читателите. Да разказва сцени без конкретика, но нарочно да те навежда на определени заключения, само за да може после да те изненада. Жив ли е Хари? Кой е охраняваният пациент в празното крило? Къде е дъщерята на психиатъра?

Не помня някога да съм чел книга с толкова много обрати и изненади! Открих и нещо друго – Ю Несбьо обича да пръска на парчета дори малкото успокоение, което настъпва, щом читателят си отдъхне дори след най-ужасния ужас, че поне се е изяснило кой, как и защо го върши, като заменя страха от това с още по-големия страх – този от неизвестното. Защото извършителят не е този. И тогава отново всеки неясен силует пред прозореца, всеки шум в пуста сграда, всяка отворила се зад гърба ни врата превръщат надбъбречните ни жлези във високооборотни помпи за адреналин.

Явно Ю Несбьо дотолкова умело е разработил този инструмент, че го ползва под път и над път, като дори в един момент след поредната нова хипотеза взе да ми се струва чак прекалено. Също отработен, макар и недолюбван от мен, беше навикът да се оставят оцелели злодеи за после. За следваща книга, където да продължават да творят зло.

Още възторг от същата книга можете да откриете при нашите братя и сестри по оръжие GFoxxxИвз, Христо, Копо, а вероятно и на много други места.

Март – непотвърденият слух за настъпващата пролет.

***

Интуицията представлява съвкупност от множество дребни, но съвсем конкретни факти, които умът още не е успял да уточни.

***

Сватба, без да се напиеш, е безсмислена като тоник без джин.

понеделник, ноември 16, 2020

Римско монетно съкровище от село Попинци, община Панагюрище (I-III в.) - Сборник статии

Доста хора знаят за съществуването на Панагюрското златно съкровище, много по-малко са запознатите с Панагюрското сребърно съкровище, а вероятно малцинство са тези, които са чували за Римското монетно съкровище от село Попинци. Подобни екзотики често провокират любопитството ми и ме карат да прочета нещо повече по темата, и колкото по-малко знам, толкова ми е по-интересно.

Става дума за голяма колекция от 387 сребърни римски монети, датирани между I и III век, която е открита случайно при изкопни работи край селото още през 1957г. Монетите са доста различни и са сечени при управлението на общо 15 римски императори и 7 императрици. Археологът от Исторически музей – Панагюрище и един от съавторите Васил Кацаров обръща внимание, че чрез състоянието и разнообразието си монетите показват косвено какви връзки и са имали местните жители и кои събития в Римската империя по това време са направили възможно натрупването на толкова различни монети заедно.

Периодът между I и III век се оказа доста интересен, защото обхваща управлението на династиите на Флавиите (Веспасиан, Тит, Домициан), Антонините (Траян, Адриан, Марк Аврелий, Комод) и Северите (за мен тези бяха най-неизвестните), та чак до настъпването на кризата от III век. През средата на III век Римската империя страда от различни нашествия на варвари, идващи от север през Дунава, като това касае и провинциите Дакия и Тракия. С тези нашествия (240-250г сл.н.е.) се свързва и това, че има толкова много находки от това време на скрити в земята скъпоценности – целта е те да бъдат опазени и да не попаднат в ръцете на нашествениците.

Интересно беше да се научи кои градове са били нападани, кои са разрушени, кои са оцелели след обсада, кои битки са били спечелени и кои загубени. Любопитна беше и последната статия от сборника, която отразява съдържанието на различните химически елементи в условно сребърните монети, както и при кои императори са сечени монети с най-високо съдържание на благороден метал.

Любопитни неща, които човек може да прочете от и заради сборник със статии като този.

понеделник, ноември 09, 2020

Приключенията на Пинокио – Карло Колоди

Доброто, което правим, винаги се връща. 
Кучето Алидоро към Пинокио

Това е една от най-мъдрите приказки, които някога съм слушал. Нарочно не казвам чел, защото според мен приказките трябва единствено да бъдат слушани.

Обаче за да не бъдат неволно проспани, приказките трябва първо да са интересни и забавни и затова тази разказва за невероятния житейски старт на една малка дървена кукла, родена от сръчните ръце на самотен дърводелец, която после не го слуша, глези се и върши всевъзможни бели. Бяга от къщи, не цени бащините грижи, събира се с лоши другари, не желае да ходи на училище или да работи, а само да се забавлява, и като резултат гладува, отнася бой, преследват я убийци, изяжда я акула и ѝ се случват куп други подобни неприятни възмездия.

В коя друга приказка разглезените деца заслужено губят всичките си пари, или пък попадат за месеци в затвора? Тази ще ви припомни, че за сериозни провинения, човек може да бъде обесен без много обяснения, както и че най-нормалното нещо на света е да останеш беден и гладен на старини, когато вече не можеш да работиш, а пенсията не е съществувала като понятие през цялата история на човечеството без последните 100 години. Че в реалния финансов свят няма начин да превърнеш 4 парички в 1000 за една нощ, и ако някой ти обещава друго, трябва да знаеш, че иска да те обере. Ако искаш да се сдобиеш дори с едно петаче, за да се нахраниш, трябва да свършиш някаква работа, а пък който бяга от училище и лентяйства, накрая се превръща в магаре, понякога дори буквално.

Тежко и горко на ония деца, които не слушат родителите си и напускат родната си къща, когато им скимне.

***

Ох, каква ужасна болест е гладът!

пп.

Не са ли разкошни старите илюстрации на Либико Марайа?

четвъртък, ноември 05, 2020

Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.) - Иван Попов

Иван Попов е много специален автор, не мога дори да кажа просто писател, защото това би прозвучало някак незаслужено ограничаващо. Още по-незаслужено и преждевременно той си отиде от този свят миналата година, а този сборник е благороден жест от страна на негови приятели и близки да се запази и даде малко по-голяма разгласа на част от роденото от блестящия му ум. Вие може да познавате българи, които умеят да разсъждават и пишат за бъдеще, философия и наука на такова високо и все пак разбираемо за масовия читател ниво, ала аз не знам други. Той беше българинът, от когото за пръв път съм чел високо стойностни материали по теми като киберпънк, футурология, телевизионни вируси, трансхуманизъм. Чрез този сборник статии, есета и интервюта Иван Попов ще провокира любопитните умове по неподозиран и неповторим начин, а за нелюбопитните разсъжденията му ще бъдат скучни и неясни. Надявам се, че ако четете тук, вие ще сте от първата категория и думите му ще послужат за детонатор на верижна реакция и във вашите глави.

Сборникът съдържа изкусителни размисли по теми като киберпънк, компютърни и телевизионни вируси, защо бъдещето трябва и ще дойде с взлом, какво ще им бъде по-различното на икономиката, войните, психиката и щастието на бъдещето? Какво значение имат иновациите, броят и качеството им? Защо е необходимо хуманизмът да бъде разгромен? Щастието въпрос само на хормони ли е? Богомилите били ли са хакери? За езиковото инженерство и ТРИЗ, както и що за фантастични текстове би могъл да продаде човек на списание Playboy?

Ще се изненадате приятно от това колко едновременно забавни и добре аргументирани са всичките му тези, макар първоначално да ви изглеждат странни и противоречащи на общоприетите схващания. Както вече казах, удивителен ум, който се надявам да ви провокира да поразсъждавате с усмивка върху нещата, които ни предстоят в най-най-близко бъдеще.

Всички произведения на автора могат да се открият за безплатно четене и наслаждаване чрез връзката към името му най-горе.

вторник, ноември 03, 2020

За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

понеделник, октомври 26, 2020

Приказка за Долната земя – Ирена Първанова

Пряко волята си тринайсетгодишният Александър от София е изпратен за лятната ваканция в затънтеното село на баба си, която никога не е виждал. Всичко там се оказва много по-странно и загадъчно от нормалния свят, който познава, и той с героично любопитство се впуска да разбере каква е голямата тайна на село Вратня. 

И аз, както много други доволни читатели, се изненадах приятно колко хубава може да бъде една модерна българска детска книга. Има някои дребни песъчинки в салатата, които биха могли да бъдат отсети от по-жесток редактор или по-рутинирано писателско око от рода на „снежнобели“ бабешки коси, дете да заблуждава баба си, че си пише домашните през лятото и т.н., но цялостното впечатление остана изключително положително.

Имаше и много силни оригинални хрумвания, като това с имената на близначките Димана и Огняна (Ана и Яна), които супер много ми допаднаха. Даже самият главен герой не беше толкова интересен, колкото другите странни обитатели на селото, които включваха завеян млад поет с преследващи го ученички, грубиян-бакалин, който продава продукти от несъществуващи другаде марки, четири гаменчета с нахлупени до ушите шапки посред лятото, злокобна ханджийка и трите баби Ясна, Весна и Красна, които седят денонощно на пейка на площада, предат, плетат и все нещо разправят, макар винаги да звучи, като че е казано извън времето – ту е за нещо минало, ту за още неслучило се.

От нетърпение да продължа прочита си държах книгата в колата и я четох малко като ученик – в откраднати моменти. Сутрин спирах на паркинга пред работата и четях до последната възможна минута, през обедната почивка гълтах обяда надве-натри като мисир и отскачах до паркинга да открадна още някоя минута време за село Вратня и разпрострялата се пред Алекс загадка. 

В заключение, това е една много хубава приказна книга и очаквам от авторката да пише още, защото явно ѝ е работа и освен това има много интересни идеи. Нека продължи да пише спонтанно и без задръжки за натуралните неща и хора в България, такива невероятни места и чешити има тук! Пазарът наистина е микроскопичен и ще ѝ е по-трудно скоро да стане милионерка като колежката Дж. К. Роулинг, но важното е, че доброто из страниците ѝ категорично няма да си остане сред тях, защото такива книги винаги ще се четат.

Както обича да казва Гугъл, създавайте оригинално съдържание, това е най-ценното.

понеделник, октомври 19, 2020

Приливи на Мрака – Арън Розенбърг

This world is ours, and by the Holy Light we will keep it safe, now and forever.

Turalyon to Khadgar after the Second War

Лавината от орки, която се е изляла от Тъмния портал, вече е превзела единия континент на Азерот, величественият Стормуинд е в руини и кръв, а крал Лейн и Медив са мъртви. Оцелелите човеци са намерили спасение отвъд морето, където някои тамошните владетели приемат предупрежденията им, а други не ловят вяра и се подсмихват ехидно. Единственият шанс на хората е да се обединят, за да могат да дадат смислен отпор на нашествениците. Дали, как, кои? Ако сте се опитвали да накарате повече от трима души да свършат обща неприятна задача, вероятно ще имате идея за обширното поле от препъни камъни.

Тази книга разказва за създаването на Алианса и първите трудности във войната срещу Ордата, като в хода на действието историята навързва нишките на много оставени в предишните истории стърчащи краища. За предателството на Перинолд от Алтерак, за битките, които принудиха първоначално надменните елфи от Куел’Талас и джуджетата от Еъри Пийкс и Айрънфордж да се присъединят към Алианса на хората. За създадения от първите четирима паладини орден на Сребърната ръка и израстването на вярата и водаческите умения на младия Туралиън. За героичната гибел на последния от славното трио приятели - Медив, Лейн и Лотар. За поробването на червения дракон Алекстраза чрез артефакта Демонична душа и принуждаването ѝ да люпи нови и нови дракони, които да бъдат яздени от орките като летящи крепости. За бляскавите морски победи на флотата на адмирал Праудмуър. За гибелта на Гул’дан и колосалната глупост, която сътвори, и за която всъщност беше докарана цялата оркска раса на тази земя - да освободи погребания под морето Саргерас, заключен там някога от Игуен с печат, който не може да бъде отворен от никоя съществуваща на Азерот раса.

Допадна ми описанието на войната, защото не беше прост сбор от отделни битки, а създаваше усещането за нещо по-мащабно с цялото организирано придвижване на войски, преходите, сроковете, средствата. Хареса ми също, че не беше обърнато никакво внимание на Саргерас, по простата причина, че никой от участниците в събитията не знаеше нищо за него, и развихрянето му остана да се случи в евентуална следваща книга.

На картата по-долу е показано нагледно как протече походът на орките из човешките земи:

Една от най-хубавите книги в поредицата, която подхрани пламъка на интереса ми да продължавам възможно най-скоро със следващата.:)

вторник, октомври 13, 2020

Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така:


петък, октомври 09, 2020

Мръсната четворка – Майкъл Конъли

Джак Макавой продължава да пише провокативни материали за малък новинарски сайт, който разследва случаи на нарушени права на потребителите, и да любопитства в други по-нездравословни среди. Последното е защото се оказва включен в разследване на ЛАПУ за убийството на жена, с която се запознал в местен бар преди години и е имал еднонощни отношения. Личното разследване на Макавой го отвежда едни гърди пред полицията, за да открие, че още поне три жени са били убити по същия странен начин и всичките четири са участвали доброволно в програма да разчитане на ДНК-то им срещу скромните 23 долара. Съвпадение? Как може такава услуга да бъде толкова евтина и какво се е случило с пробите от тяхната ДНК след това, на кого са предоставени, защото явно някой има нездрав интерес към жени, които генетично са предразположени към разни пристрастяващи рискове като наркотици, алкохол, безразборен секс и т.н.?

За съжаление, Джак Макавой не е единственият, който души за груба спекула с чуждо ДНК, и далеч не е най-опасният. Малка утеха за него и за читателите е подновената му за кратко връзка с бившата агентка Рейчъл Уолинг, която отдавна не се препитава от профилиране на серийни убийци, ала няма да откаже малко помощ на другарче в нужда. Още повече, когато името на това другарче е изписано на единствения куршум за нея.

А това по-долу е част от огромния комплекс на болницата Сидърс Сайнай, където убиецът причака съдружника на този, който му продаваше данни за нищо не подозиращите жени. За илюстрация на достоверността на сюжета, в кадър долу вдясно случайно има същата Тойота Приус.:)


 

понеделник, септември 28, 2020

Лудият от Бержерак - Жорж Сименон

Мегре се отправя за служебна справка в Бордо, докато жена му е при сестра си в Алзас, като с едното е намислил да ползва намалението и да се отбие на гости във фермата на приятеля си Льодюк, който отдавна любезно го кани. Бавно и скучно пътуване с влак или поне докато непознатият му спътник от горното легло на спалния вагон не решава да скочи от влака в движение и да простреля в рамото последвалия го от любопитство Мегре. За щастие комисарят е намерен и закърпен в близкото градче Бержерак, където е настанен в най-хубавата стая на партера на хотел „Англия“, докато се повъзстанови. Около него се събира скромно като бройка общество, представляващо местния правораздавателен елит, който е силно развълнуван от поредица неразкрити убийства на млади жени. Неизвестният извършител е набеден за луд, като някои следи водят към анонимното другарче по купе (за което знаем  единствено, че носи черни лачени обувки и сиви домашно плетени вълнени чорапи!), ала самият Мегре не е очарован от подобна вероятност. С помощта на притеклата се незабавно от север г-жа Мегре, комисарят полека-лека започва да разплита случая от леглото си в хотела, като отначало най-съмнителни му се струват именно стеклите се плътно около него доктор Риво, прокурорът Дюурсо, полицейският инспектор и дори самият Льодюк! Постепенно Мегре придобива все повече и повече нови сведения, една следа отпраща мислите му в посока Алжир към професионален фалшификатор на документи, друга – към открития в близката гора прострелян от упор труп, а трета – към балдъзата на доктора.

В Бержерак определено има съмнителни типове, но надали някой от тях е луд...

Много приятен роман, който припомня едно типично и трудно описуемо френско поведение и атмосфера. Оказа се, че Бержерак се намира в Гаскония на брега на Дордон, общо взето в средата на триъгълника Тулуза-Бордо-Лимож. Името е известно като родно място на литературния герой Сирано и с битка от Стогодишната война, която се е случила там между англичани и французи през август 1345г. И до днес в Бержерак живеят доста англичани, а двата градски хотела, които се споменаваха в романа и се намираха буквално един срещу друг, се казваха съответно „Англия“ и „Франция“.:)

сряда, септември 23, 2020

Възходът на Ордата - Кристи Голдън

Трал е в ролята на разказвач, който в ретроспективен стил ни предава историята на орките, още когато са били кафяви на цвят и са живели на отделни кланове в хармония с природата на родната им планета. След това обаче външна намеса ги обединява в една яростна Орда, засилва се прочутата им агресия, стават зелени на цвят, а очите им светват в червена ярост. Кои са виновниците и можело ли е всичко това да бъде избегнато? Разказва още за дружбата на младите Дуротан и Оргрим, които случайно се запознават с мистериозната древна раса на дренаите. Научаваме защо Елементите на природата се отвръщат от призивите на орките и шаманите им губят сили. Как доверчиво приемат предложените им от посредниците на Саргерас нови магии и как почти никой не възразява срещу злото, което идва с тях. За моралното падение на ордата, гибелта на дренаите, че и на цялата им планета, и за съдействието, което получава узурпаторът на властта Гулдан, от човешкия магьосник Медив за изграждането на Тъмния портал и нахлуването на Ордата в света на човеците. 

Много нови отговори на стари въпроси, които един по един внасят по малко светлинка в тъмния лабиринт от съдби и сюжетни линии. Неведнъж се е случвало по-младите раси да станат пионки в ноктестите ръце на по-древни и могъщи сили, които не знаят ни прошка, ни милост, а само унищожение, и всеки път постфактум се чудим дали наистина е било неизбежно.

Доста трагична, но пък интересна за проследяване история, в която непознати досега герои добиват реални очертания, а пък вече познатите ни - още по-пълнокръвни образи и повече черти от характерите им. Макар на пръв поглед светът на Уоркрафта да изглежда клиширано черно-бял, във всяка от книгите от поредицата се наслаждавам на разнообразната палитра от чисто човешки качества и нрави, които откривам у героите, независимо от коя раса. Както казваха някъде, че на Азимов роботите му са повече човеци от хората, така и в Уоркрафта понякога зверовете имат повечко човешки черти.

вторник, септември 08, 2020

Приключенията на Хъкълбери Фин – Марк Твен


Това е една много приятна, не особено детска и въпреки това познавателна, възпитателна и весела книга. Не всеки ден подобно бижу може да попадне в ръцете на читателя-ценител. Със сигурност романът е много богат - като език, с много внушения, житейски ситуации, слоеве, които да доставят радост на различните типове почитатели на марктвеновия хумор. 

Приключенията на едно избягало момче, което предпочита да кара сал с избягал негър надолу по реката, да лови риба, да пушат лули от царевични кочани и да си разправят истории, да помагат на едни и да бягат от други, да опознават цялата шарена пасмина, която се носи напред-назад покрай тях. Ако мислиш бързо и умееш да лъжеш, може доста да се позабавляваш. Може да изкараш пари, може да те намажат с катран и овалят в перушина, а може и директно да те гръмнат. Бях забравил колко време беше отделено на премеждията с краля и херцога, както и сложнотията на плановете на оня лигльо Том Сойер за освобождаването на пленника. Ей, весел живот!:) 

Представен от гледната точка на тинейджъра-сирак Хък Фин, романът предлага гледка от американския юг по Мисисипи, където калпавите момчета с въображение имат предостатъчен терен, на който да се развихрят. Трябва да сте наясно също, че през 1885г., когато е писана книгата, робството в Америка все още е било нещо нормално, и бягството на негъра Джим изобщо не е било безобидна работа. 

Това е една от любимите ми книги – сериозна, мъжка, която би се харесала, както на по-млади, така и на по-стари момчета, стига да имат принципи и да си държат на думата. Пък дори и понякога да взимат разни неща „назаем“, когато никой не ги гледа.

понеделник, август 31, 2020

Светът се нарича дъбрава - Урсула Ле Гуин

Представете си свят, населен с безобидни дребни хуманоиди, в езика на които, думите за "свят" и за "гора" са една и съща, просто защото цялата суша на планетата им е плътно обрасла с дървета. А сега изпратете на този свят земляни, които да осекат гората, за да засеят новата планета. Оставете ги да се държат като завоеватели и да мачкат всичко и всички с мачовски ентусиазъм, все едно трябва да усвояват прериите на Дивия Запад или джунглите на Индокитай. Получилата се картина не е особено приятна, особено от гледната точка на местните, които имат доста пацифистко поведение и много специфичен цикъл на сънуване и будуване, а третирането им като човешки роби не се вписва по никакъв начин в него. Конфликтът изглежда неизбежен.

Кратичко, ала доста емблематично произведение, което идва от зимата на 1968 и печели награда "Хюго" през 1973. Виетнамската война е в разгара си, а екологичните движения едва прохождат. Авторката споделя, че самата тя не била особено очарована от клишетата в него, но пък времената са били такива, че приемът от страна на читателите е бил повече от радушен. Заслугата за великолепното заглавие пък е на Харлан Елисън, който е бил и първият редактор. 

Книжката страшно ми хареса някога, когато я четох за пръв път. Очаквах годините да се ме направили по-критично-циничен към такава материя, но ми беше много приятно да установя, че 2 десетилетия по-късно произведението е все така прелестно и четенето му доставя същата наслада. 

В августовския брой на NG тази година има силна статия, която потвърждава връзката между зачестилата поява на нови вирусни заболявания с унищожаването на все повече диви територии. Здравето на хората на нашата планета буквално зависи от това да има балансирани екосистеми, които сами да се справят с опасностите.

Силно препоръчителна книга!

сряда, август 19, 2020

Кръгът на омразата - Кийт Р. А. Декандидо

Действието в "Кръгът на омразата" ни препраща след епохата, когато хора и орки заедно едва са надвили поредната визита на Пламтящия легион на Сарджерас. Привидното спокойствие и мирно съжителство на двете раси обаче изглежда крехко и нетрайно, особено когато навред започват уж спонтанно и без връзка да избухват дребни разпри и конфликти. За по-внимателното око тези провокации ще се окажат организирани от фигура, която подозрително намирисва на сяра. Точно така, демоните имат хитър план как да подсилят старата неприязън между хора и орки, за да се изтребят сами в подкладения от тях конфликт. За голямо демонско съжаление Джейна Праудмуър неволно откри невероятен съюзник, за когото нямам смелост да издам повече, освен това, че е на над 800 години.:) Тяхната комбинация беше подсилена и от решителната полковник Лорена, което доста засили позициите на феминизма в тази книга, но беше приятно разнообразие за традиционно препълнените с мъжки образи фентъзита.

Отново ми направи приятно впечатление какви достоверни психологически похвати и нормални човешки склонности са претворени за пореден път в света на Уоркрафта. Толкова лесно е да им повярваш, толкова предразполагащо е да прегърнеш грешната кауза. Колко е лесно понякога хората да се плъзнат по патриотична, национална или някаква друга наклонена повърхност. Уж мислейки и действайки за благото първо на своите, често се оказва, че няма такъв филм и направените компромиси ще засегнат всички. Дори и във фантастичните светове трябва да се мисли глобално и да не се жертват принципите, да не говорим за нашия си.

четвъртък, август 06, 2020

Ди Гунан - Роберт ван Хюлик

Това е първата по ред на написване книга на Роберт ван Хюлик за случаите на съдията Ди. Хронологически тя се пада малко по-назад в списъка с приключенията му, но за щастие прочитането ѝ извън редицата не влияе изобщо на удоволствието от великото майсторство на автора.

Заварваме съдията Ди още като магистрат на Джанпин, където му се падат два съвсем странни случая на убийства, както и един, за който никой освен съдията не твърди, че изобщо има убийство. Случайно преминаващ търговец на коприна изчезва в неизвестна посока, след като спътникът му е намерен на пазара обран и заклан, млада вдовица отрича до последно вината да е убила собствения си мъж, макар духът му да твърди друго, а самата тя е подложена на мъчения и стягане на крайниците в дървени менгемета, а пък една младоженка умира отровена от неизвестна ръка още през първата си брачна нощ, като е пила единствено чаша чай. Няма улики, няма свидетели, няма дори слухове.

Съдията Ди за пореден път демонстрира прословутата си прозорливост, като тя отново не се явяваше като някаква сила свише, а винаги беше в резултат на солидни проучвания и разследване. Не бяха пожалени сили, хора, разходи и пътувания, за да се изяснят случаите, като асистентите му Цяо Тай и Ма Жун изтъркаха по един чифт сандали, докато изпълняваха поръченията му. В резултат усилията и таланта на съдията не останаха незабелязани от най-висшата инстанция, писмата от която се четат винаги вдигнати над нивото на главата на четящия.

Много приятна книга! Малко по-засукана и на моменти докарваща любимия ни персонаж почти до безнадеждност, ала може би затова още по-удовлетворителна.

вторник, август 04, 2020

Историята на Артър Гордън Пим - Едгар Алън По

Колкото и да е странно за толкова древен приключенски роман (първото издание е от 1838!), вероятно първият такъв в историята на западната цивилизация, той наистина става за четене и доставя очакваното напрежение, неизвестности, изненади и ново познание, които би могъл да очаква човек от такъв тип четиво. Един младеж от Нантъкет с трудно утолима жажда за приключения се скрива в трюма на заминаващ кораб, като се надява на нови гледки, преживявания и интересен живот. Приключенията му се оказват доста по-драматични и не така романтични, както си ги е представял, на няколко пъти животът му е в опасност от болести, метежи, пирати, кръвожадни зверове и други неподозирани страхотии в най-далечния юг, който дотогава си е абсолютна тера инкогнита. Спекулациите на автора за земите в посока на Антарктида и обитателите им днес може да ви се сторят дори смешни, но само докато си припомним епохата, както и това, че на романа може да се гледа като на фантастичен такъв.

На моменти книгата може да ви се стори твърде архаична с всичките мореплавателски подробности, но за времето си те са били ежедневието на всички, които са искали да идат малко по-далеч от родния си дом.

Географската отправна точка на действието е остров Нантъкет, който се намира близо до американския бряг в района на Бостън. Това е едно от местата, които По познава най-добре, защото самият той е роден там. Книгата, която е и единственият завършен роман на автора, излиза в първата половина на 19-ти век и още тогава съчетава реални факти и художествена измислица в здравословното за всеки днешен трилър или приключенски роман съотношение. Умението да пленява и елегантно да заблуждава не е имало от кого да бъде видяно, просто защото По вероятно е бил пръв.

Десетилетия след него Хърбърт Уелс, Жул Верн и Артър Конан Дойл с признание коментират епохалната роля на Едгар Алън По на пионер, който е проправил пътя за тяхното творчество, като последният казва:

Всеки [от детективските разкази на По] е корен, от който се развива цяла литература... Къде беше детективският разказ преди По да му вдъхне живот?

Помня, че четох книгата за пръв път в крехка тийнейджърска възраст на чужд за мен език, и борбата с архаизмите и терминологията беше твърде неравна. Сега я слушах на български, но качеството на записаната аудиокнига беше такова, че ми домиля за първия прочит.

понеделник, юли 27, 2020

Смърт край Нил - Агата Кристи

Подозирам, че в творчеството си Агата Кристи е изчерпала всички съществуващи по нейното време места и ситуации, в които група хора може да се окажат затворени заедно и цялата криминална ситуация и разкриването ѝ да бъдат само в рамките на някакво ограничено пространство - малък остров ("Десет малки негърчета"), изолирано имение, крайбрежна къщичка, пътуващ влак ("Убийство в "Ориент експрес"), пътнически кораб и т.н. "Смърт край Нил" касае варианта с кораба.

На туристически кораб за екскурзии по Нил се е събрала колоритна групичка пасажери, някои от които имат стари истории с най-богатата и привлекателна млада жена в Англия, която е там на сватбено пътешествие. (Ето че успях в едно изречение да подхвърля двата най-популярни мотива за убийство - пари и любов.) Някои от конфликтите между пътниците са доста явни, като завземане на чужд годеник или съмнителни финансови машинации, други са малко по-прикрити и случайно попадналият на борда Еркюл Поаро не се затруднява особено да ги забележи, а трети са на толкова заден план, че започват да проблясват като златни песъчинки чак след осветляването им с известен брой пистолетни изстрели и промиването им с нилска вода. Защо му е на когото и да е да убива младо, богато и красиво момиче?

Драго ми беше, че успях да се ориентирам в плетеницата от мотиви, и доста рано познах каква е работата и кой е виновен. Детайлите на плана ми се губеха, но интересите на замесените ме насочиха в правилната посока.

неделя, юли 12, 2020

Джийвс и феодалният дух - П. Г. Удхаус

От добро сърце Бърти Устър безгрижно надробява едно-две неща в столицата, като да води чужди годеници по нощните клубове и след това да нощува в ареста, но голямото дробене успява да направи в провинциалното имение на леля си Далия, която го призовава там да умилостивява и предразполага баламата, на когото тя се кани да продаде седмичника си "Будоарът на милейди". Там обаче временно пребивават и бившият полицай Стилтън Чийзрайт, който е заложил на Бърти в предстоящото състезание по мятане на стрелички в "Търтеите", и съвсем отделно и незаслужено подозира фаворита си в опити да му открадне годеницата. Въпросната Флорънс също е в имението и за ужас на Стилтън е заета основно с това да сгодява невинните и по-непредпазливи ергени в околността със себе си, особено ако имат чаровен мустак. А точно в момента Бърти си е отгледал един особено елегантен, макар и пряко волята на Джийвс. Напрежението и опасностите дотук не биха били същите, ако не бъде замесено и малко семейно съкровище, като старо сребро или друга наследствена скъпоценност, в случая - огърлицата с естествени перли на лелята на Бърти. Из пейзажа се мяркат също Родерик Споуд, готвачът Анатол, както и някои други характерни персонажи, но историята си е основно за едни мустаци и дълбокото неодобрение на Джийвс към самото им съществуване. (Риторично се самозапитвам защо вече няма художници на корици, като този на оригинала по-долу, както и какво би трябвало да олицетворява щедро ухиленият и силно разгащен бос човек с шапка и чанта в ръце по-горе. Не ви ли прилича като да е избягал от онова, което в Америка деликатно наричат просто "институция"?)


Приятно беше да науча, че българското издание е запазило оригиналното заглавие на романа. Това винаги помага доста за ориентацията, когато човек коментира произведението с приятели, които са го чели на друг език, но биха се радвали да си похихикате заедно. 

Не ме разочаровай, мой прелестен, миличък Бърти.
***
- Затова няма какво да се косиш за срещата си с него. Дреме ти на теб, че Пърси те имал за най-мърлявата въшка на света! Та нима ние останалите мислим различно?
- Има нещо вярно в това - съгласих се веднага.
***
Винаги досега леля Далия е командвала парада в Бринкли Корт. Бе съумяла да установи силно централизирано управление. Но узнаеше ли чичо Том, че е заложила перлената огърлица, за да купи сериен роман за онова периодично издание, което по необясними причини вечно наричаше "Нощницата на мадам", тя щеше да се окаже в почти същото положение като ония монарси или диктатори, които се пробуждали някоя сутрин и изумено откривали, че населението се е разбунтувало срещу тях и използва бомбите като изразно средство за внушение.
***
- Поуката от цялата бъркотия, поне както аз я виждам, е че не може да се сипят само злочестини и проклятия върху свестните мъже и - поклоних се леко към нея - свестните жени. И урокът за нас двамата, стара ми плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, е никога да не униваме и никога да не се предаваме на отчаянието.

вторник, юни 30, 2020

Зъбите на тигъра - Том Кланси

Ислямски атентатори планират да проникнат във вътрешността на САЩ чрез необичаен за тях канал на южноамериканските кокаинови трафиканти, за да извършат пъкленото си дело сред нищо неподозиращото цивилно население. Кой би могъл да им се противопостави и да им потърси сметка освен Колежът - секретната частна разузнавателна организация, която има на практика неограничени ресурси и черпи информация отвсякъде?

За пръв път ми се случи да съм разочарован от роман на Том Кланси. Историята беше доста тромава и едвам набираше скорост, след това ислямските терористи се задействаха, героите от Колежа се развихриха да отмъщават по твърде театрален начин на първите случайно попаднали им терористи и в един момент текстът просто свърши. Ей така, в нищото. Нищо не научихме за главния организатор и поръчител, нищо не се случи на помагачите от Колумбия, които така любезно съдействаха на атентаторите, никакво развитие не получиха и тримата младежи, които все пак бяха главни герои в този фарс - Джак Райън младши и двамата му братовчеди Карузо. Нямаше никаква генерална развръзка, която да придаде завършен вид, а финалът по-скоро беше оставен за евентуалното продължение. Героят си натъпка лаптопа с шифрована информация от компютъра на врага, хвана самолета за вкъщи и изпи четири малки уискита. А че читателите искахме да разберем кой и какъв е Емирът и какво е имало на скапания компютър, ами много пък искаме! В Уикипедията открих, че все пак наистина има продължение на този роман, и то се казва Dead or alive, но мисля да го оставя за неопределеното бъдеще.

Том Кланси определено може много повече.

И какво, по дяволите, търси този самолет на корицата?

Повечето добри компютърни програмисти бяха алчни копелета. Също като адвокатите, но не толкова цинични.
***
Беше твърде любознателен, което обикновено е признак за интелигентност, а тя беше единственото нещо, от което винаги ще има нужда на този свят.
***
Трудно е да си богат и самотен.
***
От всички прояви на могъщество и власт въздържанието впечатлява най-много хората. Тукидид

четвъртък, юни 25, 2020

Погрешен удар - Харлан Коубън

Ново приключение за Майрън Болитар - настоящ спортен агент и самозван детектив по съвместителство, остроумен майтапчия и близък приятел с хора, които бият лошо. След като в "Под прикритие" съвсем оправдано си припаднах по свежите смешки, обратите в сюжета и способността на Майрън да се измъква сух след накисване, очаквах същото безгрижие да цари и в този роман. Което излезе доста жалко очакване, защото това е една твърде, твърде тъжна история, дори майсторското разкриване на която не разведри с нищо общото минорно настроение. Кофти е да го отнасят все по-слабите и беззащитните, но вероятно има някаква причина за това вселенско правило.

Професионалната задача на Майрън беше да представлява и защитава интересите на млада баскетболистка, която се очертава да стане най-голямата звезда на женската лига. Местни мафиоти имат известни възражения срещу това, но това бяха от малкото му бели кахъри, защото се оказа, че основните проблеми за заплетени преди двайсет години с още по-неприятни субекти, които обичат да режат хорските ахилеси с лозарска ножица. Хора изчезваха, някои ги намираха с дупки от куршуми, други не ги намираха хич, годеници се караха, професионални конфликти с най-близките допълваха хаоса, баща му плака, а злото дебнеше на най-неподозирани места.

Напоследък е модерно да се говори за расовото разделение в Щатите и книги като тази предлагат някои добри илюстрации по темата. Което не бива да се разглежда като критика на страната, в която бият негрите, а наистина просто като факт. Проблемите са се трупали с векове и не знам как някой може да очаква решаването им да отнеме десетилетия.

Мислех си веднага да започна нова книга от Харлан Коубън, но вероятно ще изчакам малко да се разреди напрежението във въздуха.

Тя се облегна назад и кръстоса крака, по-дълги от опашка пред гишето за даване на шофьорски книжки.
***
- Здрасти - каза Майрън, който се гордееше с гениалните си реплики.
***
Майка му изтича на улицата и го прегърна, сякаш току-що бе освободен от терористи на "Хамаз".
***
Голямата Синди [настояща секретарка на Майрън и бивша звезда от кеча] издаде звук, който сигурно трябваше да мине за кикот. Децата в целия щат изпищяха и се хванаха за майките си.

Смешните цитати можеше да са ужасно много, дори бях отделил един за Голямата Синди как показвала новия си тоалет и приличала на Годзила, която отстъпва заради изстрелите, но реших, че мярката е важно нещо и е по-добре да оставя издаването на всички хубави места в произведението за авторите на филмови трейлъри.

вторник, юни 23, 2020

Трагедия в три действия - Агата Кристи

Когато човек чете една след друга няколко книги от един и същ автор, неминуемо рискува да попадне в капана на скуката, особено ако авторът пише в един и същ жанр, стил, маниер на действието, че и за един и същ главен герой. Оказва се обаче, че Агата Кристи има солидна застраховка срещу този риск, когато пише за Еркюл Поаро, просто защото случаите му са толкова различни!

На импровизирано парти в крайбрежната къща на известен актьор се събират 14 души, някои известни личности от сцената, други са съседи, приятели от детинство, обожатели и обожаеми, дори местният свещеник, жена му и една икономка. И докато още се запознават, грабват по един коктейл и чрез светски разговори опипват почвата, на един от тях рязко му прилошава, залитва и за нула време си заминава. Естествена причина? Не и в криминален роман. Отговорите на въпросите кой, как и защо ще се улеснял леко от това, че скоро почти същата компания ще бъда събрана по весел повод на друго място, но за съжаление с още по-загадъчна развръзка.

Признавам си, както и Поаро, впрочем, че никога не бях срещал такъв мотив, като този за първото убийство. По време на прочита понякога си давах кратки паузи, за да обмисля новите факти и да преценя кой би могъл да бъде убиецът, отсях някои очевидно неподходящи кандидатури, но все ме спъваше въпросът защо. Защо му е на когото и да е да убива благ и безобиден стар селски свещеник? Преговарях си стандартните предразсъдъци, че отровата е женско оръжие, а основните мотиви в повечето случаи са любов и/или пари, но този път загадката надскочи дори самонадеяно тренираното ми чувство на уж познавач на авторката.

Самото заглавие "Трагедия в три действия" дава известна насока за размишление, особено към средата на действието, но няма да ви развалям удоволствието с повече подсказки, извън тези, които е заложила леля ви Агата.:)

Момичетата винаги биват привличани от мъже на средна възраст с интересно минало.
***
Според мен младите трябва да виждат много хора и места, особено места.
***
Пазете се от деня, в който мечтите ви ще се сбъднат.
***
- Бях толкова глупаво момиче - всички момичета са глупави, мистър Сатъртуеът. Толкова са самонадеяни, така убедени в своето благоразумие. Много се пише и говори за "женската интуиция". Аз не вярвам, мистър Сатъртуейт, че има такова чувство.
***
Невъзможно е да шокираш една мила викторианка. Те говорят толкова малко, а винаги мислят най-лошото...
***
- Шерито, аз го предпочитам пред коктейла... и милион пъти пред уискито. Ah quell horreur е уискито. Когато пиеш уиски, разваляш, напълно разваляш вкуса си.

понеделник, юни 22, 2020

Мисия Земя: Черно сътворение - Л. Рон Хабърд

След "Планът на нашествениците" Мисия Земя продължава с втората част от декалогията (знам, ужасно звучи) и премеждията на злодея Солтан Грис и нищо неподозиращата му жертва Джетеро Хелър, но вече на Земята. Точно така, абстрактните кроежи приключиха и вече сме в базата на извънземните в Турция, където те от години организират и ръководят производството на опиум и хероин! Тук е и некадърният злодей, през монитора на който проследяваме какви ги дроби Джет в Америка, защото предварително на зрителните му и слухови нерви бяха монтирани тайни предаватели.

А пилотът-инженер не се помайва! Въпреки всички заложени препятствия и капани, целящи директното му ликвидиране, той най-невинно започна да опознава света, страната и хората и да се интегрира по най-ефикасния начин. Съответно първите му запознанства със земляните бяха с квартални биячи, наркоманки, корумпирани ченгета и ФБР-ейци, подли адвокати, италианската мафия и дори борсата и университетското образование. Навсякъде Джет се намъкваше с усмивка и добри намерения, като според случая някъде му отвръщаха със същото, а другаде се опитваха да го пребият или пречукат, като и в двата последни варианта опиталите се завършваха помлени и захвърлени безразборно по терена. За да наблегне на това колко е заслужил топло отношение героят му, Рон Хабърд настани Джет в президентския апартамент на най-луксозния публичен дом в Ню Йорк, който обслужва само дипломатите от ООН. Вратата му не се заключваше, а видеовръзката от очните му нерви удобно прекъсваше, за ужас на Солтан Грис, точно когато при мишената нахълваше някоя от труженичките.

Смешките са все така приятни, а е интересно и да се проследи по ирониите какви неща са процъфтявали в САЩ през 1986, кое се е отплащало и с кое не е имало смисъл да се занимава човек. Въпреки всичко обаче останалите 8 части от поредицата вероятно ще си останат недочетени. Твърде много ми се вижда, а като сумарна стойност не изглежда достатъчно, че човек да му посвети дните и седмиците си.

Походих малко из двора. Две от децата беряха грозде и аз ги обвиних, че ядат повече, отколкото берат и след като ги разплаках хубавата, ги ритнах и се почувствах по-добре.

пп
Забравих да добавя, че традиционно всяка нецензурна дума в текста е заменена с "бибип", което продължава да е яко. Оказа се, че авторът е приключил житейския си път в същата тази 1986, когато е излязла книгата, без да успее да я види. Номинирана е за наградата "Хюго" през 1987.

петък, юни 19, 2020

Лакираният параван - Роберт ван Хюлик

Разкошна история за премеждията на съдията Ди, докато е във ваканция и инкогнито извън своя район. Макар и на чуждо място, където не познава никого, и подпомаган единствено от верния си сътрудник Цяо Тай (когото от "Златното божество" помнех като Цял Алтай), съдията успя за броени дни да затъне точно толкова в местните бъркотии и криминални среди, колкото да разнищи няколко изневери, едно привидно самоубийство, едно очевидно убийство, 2-3 изнудвания и безброй заговори, кои успешни, кои - не, и да въздаде справедливост на най-неочаквани места. Как да не изградиш могъща империя с такива държавни служители!:)

Прелестните образи, на които не мога да се нарадвам, започват още от заглавието - има ли нещо по-китайско, по-поетично и по-загадъчно? Както установих още при запознанството си с автора, Роберт ван Хюлик е шлифовал до съвършенство природния си усет към красивото и уменията си да разказва майсторски изпипани криминални истории на фона на древен Китай с цялата му мъдрост, бордеи, естетика, жестокост, държавност и философия. Интересно ми беше да науча, че част от традиционната за тогава покъщнина са четири големи сандъка, в които се прибират дрехите за съответния сезон. Видя ми се практично, а очевидно и на една от измамниците, която беше натъпкала в един такъв сандък заклания си мъ... ау, неволно ми се изплъзна.:)

Тук съдията почти никъде не злоупотреби с физическата си сила, но лъжеше така наедро, че направо е чудно как накрая успя да навърже всичките си спекулации така, че да излезе сух.

Възторгът ми от висотата на умението на Роберт ван Хюлик може да бъде потушен само с още от книги същия автор. А може пък те да го разпалят още повече?:)

вторник, юни 16, 2020

Възмездието - Агата Кристи

В любимата рубрика на мис Марпъл в "Таймс" за ражданията, сватбите и погребенията е поместено съобщение, че се е споминал неин познат от криминална афера от преди няколко години - господин Рафиъл, царят на финансовите спекулации. Скоро с мис Марпъл се свързват и адвокатите му с молба тя да се заеме с разследване. На какво, на кого - не знаят, приживе старецът само я е записал на организирана екскурзия и тя просто трябва да иде и да открие всичко сама. В съпътстващото писмо я нарича Немезида, с което намеква, че става дума за някакво възмездие, а при успех ѝ обещава 20 000 лири.

Както можете да се досетите, мис Марпъл се заема с всички сили със задачата основно заради раздразненото ѝ любопитство, и тъй като силата ѝ са разговорите, тя започва да досажда на всички. Мистър Рафиъл обаче е помолил не само нея да наднича във фигуративния гардероб със скелетите и скоро тя се запознава с три възрастни сестри от първото градче, в което пристигат екскурзиантите, които любезно я канят да погостува в старата им семейна къща. Започват да изплуват сенките на различни трагедии от миналото, в резултат на които калпавият син на господин Рафиъл се е озовал в затвора с доживотна присъда, ала какво точно се е случило, вероятно би могла да установи само една упорита немощна бабка с плетен розов шал и нюх към злото.

Агата Кристи много умело описва вече доста възрастната мис Марпъл с всичките ѝ болежки - на какъв стол седи заради ревматизма, как забравя, как си преповтаря едни и същи неща от миналото, как трудно се наема и дълго обмисля и подготвя всяко пътуване от измисленото село Сейнт Мери Мийд до близкия Лондон. Как чужди хора ѝ предлагат да се грижат за градината ѝ, защото тя вече няма сили, но пък я дразни всяко буренче. Как всяко нещо ѝ напомня на друго от миналото, което пък ѝ помага да прави връзки и да открива зависимости. Дори непремереното нахалство понякога, защото на старците всичко им е простено. Романът е написан през 1971, когато авторката е била на 81 години, и предполагам, че това обяснява доста. Това е една от последните ѝ книги.

Животът винаги е по-различен от това, което си мислиш, че ще бъде.
***
Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват!
***
Омразата умира бързо. Можеш да се мъчиш да я поддържаш изкуствено вътре в себе си, но няма да успееш. Любовта е по-силното чувство.