За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

За писането: Мемоари на занаята – Стивън Кинг

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Това е книга, за която слушах отдавна, но ми попадна едва наскоро благодарение на така любезния и щедър жест на Преслава (поклон и чело в земята).:) 

По примера на Стоичков пък (все пак титаните са за това – да се цитират) книгата може да се раздели тематично на ту партс – автобиографични моменти и писателски съвети. Те двете всъщност умело са преплетени, за да могат феновете на чичо Стиви да добият представа кой съвет откъде му е дошъл на ум, с коя негова книга е свързан или с какви други премеждия от живота му. Това е за доказателство и потвърждение, че нещата не са случайни и не ги пише просто за пари или от тщеславие. 

Аз, разбира се, не можах да запомня почти нищо от съветите му за писане. Някои от тях наистина ми харесаха и ми се видяха практични, но по-интересно ми беше да чета за детството му, за брака му, за Единствения читател, за безпаричието, за трудностите с алкохола и наркотиците, даже и за прословутата катастрофа, от която едва оцелял. Поредно доказателство за разказваческия му талант. 

Книгата е хубава и на много места в интернет могат да се срещнат позитивни отзиви за нея. Моят ще се ограничи с това, че вкъщи я четем паралелно и с интерес представители на две поколения като периодично си преразказваме и цитираме по-готините моменти, а на всичкото отгоре вече има и хора, чакащи ред. 

И един съвет – докато четете тази книга, не се изкушавайте да си отбелязвате докъде сте стигнали с вътрешното парче от сгънатата корица. Рискувате да разлепите книгата за нула време и ще ви се наложи да си я съхранявате в ту партс – корица отделно и книга отделно. Но то с всичко в живота е така - самтаймс уин, самтаймс люн.:)