За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

Норвежка гора – Харуки Мураками

Много се дразня, когато хората вършат глупости, освен това не обичам истории за луди, а комбинацията от двете е направо без конкуренция. Объркани и нестройни мисли и действия, които не водят до нищо добро, както самите мислещи, така и околните. Неприятно ми е да ги чета и не разбирам нуждата здрави хора да се потапят в подобни кошмари. Чух, че романът има дълбочина. Сигурно е така, но в подобна тематика аз не бих търсил дори плитчина.

Още Платон е писал, че е вредно за изграждането на характера и психиката на младите да се пеят и слушат песни с подобно деструктивно съдържание. Считайте, че сме го казали и двамата.

Освен действието, което не харесах особено, понякога Мураками формулира и мисли, които имат особено съчетание между смисъл и форма. За мен много пъти творбите от далекоизточни автори изглеждат създадени с чувствителен превес на формата, на изящния изказ, на точно подбраните думи и средства. Харуки Мураками е добавил към това изящество и лек философски уклон, от което размишленията на героите му понякога добиват особен вид на нещо привлекателно и мистично. Хем казват умни и верни неща, хем им се възхищаваш как елегантно и красиво са се изразили.

Харесах също детайлите от японския начин на живот от 1969, които се мяркаха. Храната, музиката, университетите, общежитията. Доста, доста интересни. Заради действието обаче едва ли скоро или изобщо някога ще чета пак книга от Мураками.