събота, август 31, 2013

Човекът в лабиринта - Робърт Силвърбърг

Историята има толкова камерен вид, че спокойно би могла да бъде поставена в някой театър - сцената е почти все една и съща, героите не са много, а основните са даже само трима, завръзката и насоката на действието са ясни от първата страница. Въпросът и интересното е как всеки от тях ще си изиграе ръката. (По нещо ми напомни на старовремския черно-бял филм "12 гневни мъже", оня с Хенри Фонда.)

А сега същината на действието: Чрез всички позволени инструменти на манипулаторското изкуство - разговори, убеждаване и най-вече лъжи - един човек трябва да бъде изваден от сърцето на най-сложния и опасен лабиринт във Вселената. Той доброволно се е скрил там и се е изолирал от всякакъв досег с хората, защото при последната му дипломатическа мисия той е пратен да установи контакт с първата разумна раса, която хората срещат в Космоса. Резултатът е по-лош от нулев, защото не само че не успява да научи нищо за тях, ами и се прибира на Земята повреден - мозъкът му излъчва всичко лошо, което чувства и мисли наоколо с такава сила, че околните го възприемат болезнено зле. След години на озлобление срещу цялото човечество, което го е низвергнало, Мълър е потърсен отново, защото само човек с неговата болест може да спаси човечеството от друга задала се заплаха. Този път нещата са още по-сериозни, но трудността е, че той трябва да бъде убеден да помогне доброволно. Той, който е бил отритнат, мразен и избягван от всички хора без изключение.

Робърт Силвърбърг, ако случайно някой не чувал най-малкото за Маджипурските му истории и по-конкретно за "Замъка на лорд Валънтайн", е доста плодовит писател, който в силните си години е спечелил не една и две "Хюга" и "Небюли". От малкото негови неща, които са превеждани на български и съм чел, никога не съм бил особено очарован, но тази неочаквано ми хареса.

Книгата е забележителна и с друго. Със своя №121 тя се явява последната, която е излязла от прочутата поредица Библиотека "Галактика". Можете да си представите в какви тиражи се е издавала фантастиката през 1998 и как се зарадва колекционерската ми душа, когато движен от късмет и още нещо попаднах на нея.:)

Множествата на изобразеното на корицата и разказаното в книгата имат точно нула пресечни точки.

четвъртък, август 29, 2013

Опасен чар – Свобода Бъчварова

Висше образование без пари е като крайцер без океан.

Въпросната Свобода Бъчварова е била сценарист на филма „Опасен чар“ и само няколко години по-късно е попреработила текста и го е издала и като книга. Очаквано не е постигнала колосалния успех на филма (там и актьорската игра на Тодор Колев и компания е на страшни висоти), но ако припадате от смях по „куче-касичка“ и „лошо, Седларов, лошо“, най-вероятно бая ще се посмеете и на книжката. Тъничка, концентрирана и с минимални отклонения от филма. С много и интересни сравнения в пасажите с авторовата реч, които допълват и дообогатяват блестящите диалози, които така добре познаваме.:) 

Затова вечно ще пребъде името на големия познавач на женската душа Вилер от Хамбург, който с няколко разноцветни чилета и парче канава доказа, че всяка домакиня може да бъде художник, стига да притежава две качества: маниашка упоритост и вяра в собствените си сили! 
*** 
Защото, честно казано, нищожната й заплата в поликлиниката беше подигравка дори за неквалифициран сезонен пазач на бостан. 
*** 
— Гебен зи мир айнен сигарет? — каза малко предвзето Лили. 
— Авек плезир, керкенезчето ми… 
*** 
— Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол. 
*** 
 Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка. 
*** 
 Мощното културно движение за бродиране на гоблени в България от ден на ден се разраства като богомилството. 
 *** 
Но най-ужасното е работното време… От… до… От… до… ден след ден, месец след месец, година след година, до двата квадратни метра в пръстта, и ако те попитат миг преди смъртта живял ли си, ще отговориш, без да се замисляш: Да, като говедо, тоест като чиновник! Благодаря, не съжалявам за нищо! Исках изборът да е мой!

Вярвам, че последният цитат докосва нежна струна в душата на всеки офис-труженик. Ако ли пък вече не докосва - моите съболезнования и честито ви пенсиониране.:)

сряда, август 21, 2013

Непосилната лекота на битието – Милан Кундера

Блаженото безразличие да работиш нещо, което изобщо не те интересува. 

Милан Кундера (ударенията са върху и-то и у-то) е един от най-популярните живи чешки писатели, макар самият той да казва, че се смята за френски писател и произведенията му трябвало да се изучават в часовете по френска литература. Това вероятно се корени във факта, че от 1975 живее във Франция, а 1981 е получил и гражданство. На мен ми се струва малко самохвално и глуповато, но щом му е приятно, нека се фука с новото си поданство колкото си иска. 

„Непосилната лекота...“ е може би най-известната му книга. Аз обаче не можах да си отговоря защо е нужно изобщо човек да чете такова нещо, което е претъпкано със суета, срам, унижение, вулгарност. Възможно е и да има някаква причина, но аз не мога да я намеря. Четенето с харесване на такава книга ми прилича на крива логика от типа – щом звучи гадно и неприятно, значи е истинско. Което, разбира се, е пълна глупост. В някои моменти повествованието ми приличаше на кошмар – да е пресилено до степен на абсурдност, акцентите на вниманието на автора да са върху неща, които здрав и несънуващ кошмари човек не би си и помислил да ги постави. Център на книгата се оказаха объркани хора, за които ние не научаваме почти никакви подробности, освен тук-там миниатюрни нотки на политическа пристрастност покрай събитията в Чехословакия от 1968-ма и основно за развинтените им психика и сексуалност. Скалъпени интриги и крайно чужди на нормалния човек комплекси. Диалози, изтъкани от празнословие. Бледи думи, които не значат и не казват нищо категорично, а само заобикалят същината като гладни, но страхливи улични кучета. Голи жени и хиперпотентни интелектуалци. По теми и степен на задълбоченост ми заприлича на (клюкарско) списание - тематично разпиляно и прескачащо от тема на тема без всякаква видима връзка. 

Забелязал съм, че чехите си умират да се занимават с края на храносмилателната система и отпадъците й. Не знам на какво се дължи и не искам да знам, но даже и хуморът им изобилства от лайняни смешки и намеци. (Визирам не само Швейк.)

Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича.(?!?) 
*** 
- Тереза, призванието е дивотия. Нямам никакво призвание. Никой няма никакво призвание. Не можеш да си представиш какво огромно облекчение е да знаеш, че си свободен, че нямаш призвание. 

Други хора с видимо по-позитивни мнения за същото четиво.  

петък, август 16, 2013

Търкалящи се камъни – О’Хенри

Сборник с разкази, разбира се, и то хумористични – за информация на по-младите читатели, които още имат извинение да не познават О’Хенри. Много приятно и освежаващо действа четенето му през августовските дни и нощи. Може човек да си го чете и сам, но прекалено често ще имате желанието да прочетете някому готин пасаж на глас, за да се посмее и той, затова препоръчвам да се чете в компания, а защо не и на плаж.:) 

Много човечен, емоционален и винаги в състояние да те изненада с неочакваните си завършеци. Любимите ми за препрочитане разкази бяха затвърдени („Стая с капандура“ за звездата, която се казва Били Джаксън; „Мамон и Амур“ – припадам по това величайше доказателство за силата на парите; „Праскови“ – преразказвал съм го сигурно 10 пъти; „Кой е по-способният“ – за труда, търговията и капитала) и се допълниха с нови („Екстрадирана от Бохемия“, „Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото“, „Безсюжетен разказ“(!)). Засега не съм открил да има каквито и да е противопоказания, неподходящи моменти или възрасти за четене на феноменално висококачествените му разкази, така че – наслаждавайте им се в неограничени количества и честота и видимо ще подобрите качеството на живота си. Обещавам, честна пионерска.:) 

А заглавието идва оттам, че през 1894 в Остин, Тексас, О’Хенри е бил редактор на седмичния хумористичен вестник “The Rolling Stone” (“Търкалящи се камъни”), в който публикува първите си разкази и стихове(!). Не че е чак толкова важно, ама понеже проверих, та да споделя за протокола – съдържанието на оригиналния сборник "Rolling Stones" доста се разминава с това на българските "Търкалящи се камъни". В американската версия има даже десетина от вече споменатите стихотворения плюс няколко писма, като това по-долу, което е писал до дъщеря си.
(Кликни, за да го видиш увеличено.)

вторник, август 13, 2013

За писането: Мемоари на занаята – Стивън Кинг

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Това е книга, за която слушах отдавна, но ми попадна едва наскоро благодарение на така любезния и щедър жест на Преслава (поклон и чело в земята).:) 

По примера на Стоичков пък (все пак титаните са за това – да се цитират) книгата може да се раздели тематично на ту партс – автобиографични моменти и писателски съвети. Те двете всъщност умело са преплетени, за да могат феновете на чичо Стиви да добият представа кой съвет откъде му е дошъл на ум, с коя негова книга е свързан или с какви други премеждия от живота му. Това е за доказателство и потвърждение, че нещата не са случайни и не ги пише просто за пари или от тщеславие. 

Аз, разбира се, не можах да запомня почти нищо от съветите му за писане. Някои от тях наистина ми харесаха и ми се видяха практични, но по-интересно ми беше да чета за детството му, за брака му, за Единствения читател, за безпаричието, за трудностите с алкохола и наркотиците, даже и за прословутата катастрофа, от която едва оцелял. Поредно доказателство за разказваческия му талант. 

Книгата е хубава и на много места в интернет могат да се срещнат позитивни отзиви за нея. Моят ще се ограничи с това, че вкъщи я четем паралелно и с интерес представители на две поколения като периодично си преразказваме и цитираме по-готините моменти, а на всичкото отгоре вече има и хора, чакащи ред. 

И един съвет – докато четете тази книга, не се изкушавайте да си отбелязвате докъде сте стигнали с вътрешното парче от сгънатата корица. Рискувате да разлепите книгата за нула време и ще ви се наложи да си я съхранявате в ту партс – корица отделно и книга отделно. Но то с всичко в живота е така - самтаймс уин, самтаймс люн.:)