Леопардът от Рудрапраяг - Джим Корбет

Тази страхотна книга се води „четиво за юноши”, моля ви се! Един вид – детска работа, измишльотини, не е достатъчно сериозна за възрастни читатели. А съм сигурен, че е по-истинска и реална от почти всичко, което е излязло в България същата година. И не само.

Аз всъщност до съвсем скоро изобщо не подозирах, че на български има и друга книга от Джим Корбет, и си препрочитах за тигрите човекоядци до откат. Докато случайно не се поразтърсих из интернет и не изскочи и тази за леопарда от Рудрапраяг. Първоначално само подмятания от форумни капацитети, а после и самият текст цъфна в Читанката.

През 20те години на миналия век прочутият още тогава ловец е натоварен от властите да кръстоса джунглите на Индия, и по-конкретно на окръг Рудрапраяг (80 кв. км), за да убие най-опасния леопард-човекоядец, който в продължение на години е избил стотици местни хора. (Самоувереността на животното стигнала дотам, че разбивал вратите на паянтовите селски къщи и изваждал хората отвътре, за да ги изяде.) Задача се оказва с повишена трудност и в не един и два случая ролите се сменят и ловецът се оказва в ролята на плячка. Редицата неуспехи, провалените от невероятен малшанс засади, счупени капани, капризи на времето и голямата хитрост на животното са толкова изумителни, че не е чудно, че индийците провъзгласяват човекоядеца за зъл дух, когото не го лови ни куршум, ни отрова. До онзи последен изстрел в тъмнината край моста на Алакнанда, където и досега има паметна табела, местните всяка година правят курбан на 22ри май, а огромният резерват тигри наблизо е кръстен Национален парк "Джим Корбет".

Самият град Рудрапраяг (повторете си го на глас на срички няколко пъти и ще му свикнете) е особено място. Там се събират двете големи индийски реки Алакнанда и Мандакини, от които се образува свещената река Ганг. През Рудрапраяг, но в посока на север, нагоре в Хималаите, пък минава прочутия маршрут за поклонения на Шива в Кедарнат.

Банален извод, но ми е драго да го кажа: От книги като тази научаваш по интересен и качествен начин повече за света, животните, растенията и хората, отколкото при зубрене на учебници, само защото ще те изпитват върху тях.

Още едно мнение за книгата има при Петьо.

Движението, топлата вода и храната имат невероятно успокоително въздействие върху всякакви горчиви мисли.

И едно леко дълго, но пък хубаво пасажче, за края на човекоядеца от Рудрапраяг, което добре онагледява красотата на текстовете на Джим Корбет.

След като с Ибътсън измерихме и прегледахме леопарда, го оставихме на сянка под едно дърво и през целия ден хиляди мъже, жени и деца се извървяха покрай него, за да го видят.
Когато нашите планинци отиват на гости с някаква определена цел, например, за да изразят своята признателност и благодарност, те имат обичая да не изпълняват своята мисия с празни ръце. Една роза, едно невенче или дори само няколко венечни листенца от тези цветя са достатъчни за целта. Подаръкът се поднася с длани, събрани така, че да образуват нещо като чаша. След като получателят докосне подаръка с крайчеца на пръстите на дясната си ръка, този, който го поднася, прави движение с ръцете си, сякаш изсипва подаръка в нозете на получателя, както би направил, ако в шепите му имаше вода. И при други случаи съм бил свидетел на признателността на хората, но нищо не може да се сравни с това, което се случи тогава в Рудрапраяг, най-напред в инспекторския пост, а сетне и при посрещането ми на пазара.
— Той уби нашия единствен син, сахиб, а ние сме вече стари и нашата къща сега е пуста.
— Той изяде майката на моите пет деца, а най-малкото, е само на пет месеца. Няма кой да се грижи за децата и да им готви.
— Синът ми се разболя посред нощ, никой не посмя да отиде до болницата за лекарства и той умря.
Трагедия след трагедия и докато слушах с чувство на състрадание, земята в краката ми се покри с цветя.

Ако знаете само как ми се ходи в североизточна Индия...

Ловни разкази - Сборник

Това е някакъв стар сборник от соц времената, който ми попадна случайно в един форум за ловци. Заради времето, в което е издаван, в него има разкази само от братските европейски социалистически страни. Които, оказва се, са родили писатели с двата редки таланта – да уважават и да се възщават от лова и да умеят да разказват красиво. Досега не се бях замислял, но сигурно двете неща винаги са свързани, защото повечето стари ловци, които познавам, са толкова интересни събеседници, че неведнъж съм излизал с тях само за да ги слушам.:)

Открих също, че има неизвестни за мен български автори (Атанас Георгиев, Ради Царев), чиито разкази ми харесаха наравно с разказите на прочути в жанра майстори като Емилиян Станев, Дончо Цончев, Хайтов и Радичков.

Имаше и няколко разказа, които бяха само атмосфера, само дух, без да разказват почти никаква случка - „За диви патици край голямото езеро”, „Нощ край езерото”, „Резнак”, „Лгов” от Тургенев, „Ловец” на Чехов и може би те ми харесаха най-много. От тях лъхаше най-силно на кал, бурени, мокра козина и барут. А това са неща, които не се помнят, но пък са от най-важните. Да знаеш кой си, колко можеш и къде ти е мястото. Излизаш, отиваш в дивото, сливаш се с него, погледаш, послушаш, възхитиш се и се прибереш подновен.

Ловните разкази са много особена категория.

Старият Валицки отдавна се беше пенсионирал. Живееше самотно в това селце, за да бъде близо до гората. Обработваше парче земя край къщата, събираше гъби и орехи, дялкаше лъжици от мекото стъбло на трепетликата.
пп
Корицата много ми хареса.:)

Човекоядците от Кумаон – Джим Корбет

Кумаон е област в северна Индия, която от север граничи с Тибет, от изток – с Непал, а човекоядците са тигри, които заради някакви необичайни обстоятелства са започнали да убиват хора, а не естествената си храна. Често пъти тигрите стават човекоядци, когато по тях е стреляно и тигърът е ранен, но не е доубит. От зле зараснала рана тигърът може например частично да окуцее и вече да не е в състояние да гони естествената си плячка. В началото на миналия век в тази област в Индия е имало доста такива тигри, които са издавили стотици хора. Местната власт се принудила да извика и наеме ловци, които да избият тези тигри, като най-прочутият от тези ловци е Джим Корбет. В тази своя книга в отделни разкази той описва ловът на всеки един от тигрите, които е бил натоварен да убие.

Книгата съм я чел и препрочитал няколко пъти и всеки път ми е много интересна. Това обаче не се дължи на писателските похвати или на стила на автора. Напротив, на много хора може би няма да им хареса как сухо обяснява, все държи да описва с точни факти каква е била ситуацията, колко високо дърво е имало там, на колко метра разстояние е било, по коя пътека се стига до него. Няма я художествената измислица. Има прости, но страхотно красиви и истински места, хора и събития. Има преследване на ранени тигри в джунглата, засади, дебнене по цяла нощ край някой труп. Има истории за обикновена човешка смелост и необикновено голяма такава. И има тигри, много тигри!

И един тотално нехарактерен за книгата цитат, който обаче много ми хареса:

Когато в Индия се срещнат непознати хора и искат да узнаят един от друг нещо по някакъв въпрос, те по стар обичай се въздържат да говорят по този въпрос, който ги е събрал – било случайно или нарочно, - до последния момент. Междувременно те си задават въпроси за частните и семейните си работи, като например дали сте женен и ако сте женен, колко деца имате, момчета или момичета и по на колко години са те, с какво се занимавате, каква ви е заплатата и пр. Въпроси, на които другаде по света едва ли биха ви удостоили с отговор, в Индия, а пък особено в нашите планини, се задават така просто и на всяка крачка, че на човек, който е живял с тези хора, и през ум не му минава да се обиди от тях.

Записки на ловеца – Иван Тургенев

„О, младост! Младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не в това да имаш възможност да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.“

“Записки на ловеца” или още как Иван Сергеевич подвежда читателите от 1852г насам.

Често ми се е случвало да чувам интелигентни млади хора да се изпълват с негодувание, когато стане дума за лов, а още повече, когато някой иска да разправя истории за лова, вместо да се срамува в ъгъла. Предполагам затова тези, които са чели въпросния сборник на Тургенев, може да са останали озадачени от един важен момент. В тези разкази той гордо и с желание разправя за ловни кучета, коне, каручки, селски имения, най-различни странни помешчици, трепетликови гори и поля от елда, рекички и блата, водачи, ботуши, дъждове и огньове. Още повече клюки има за неповторимите сърдечни драми на селяните и кариерите на тези, които карат зимата в московските си къщи, а лятото – на село. И всичко е нормално, понякога смешно и интересно, понякога просто досадно, също както се полага на истински живи хора. Едно нещо липсва само – лов.

На пръв поглед ловът смущава и разбунва младежта. Познавам хора, които са или силно “за”, или от дъното на сърцето си “против”, но не и такива, които започвайки с желание история за лов, могат директно да я изоставят сиротна и да продължат да разказват как се поболял от любов по слугинята (секретарката?) си някой имотен дворянин (бизнесмен?), например. Защото принципно по-важни неща, често могат да бъдат забулени от страстта към нещо доста по-повърхностно. Добре ли е човек да може да контролира страстите си и да ги използва за други цели?

Тургенев станал по-известен точно с тези разкази, които е писал някъде като 30годишен, което по съвременните представи може и да влиза в категорията млад човек. И макар да пише с плам и впечатлителност, които да потвърждават това, историите звучат по-скоро като писани от поуморен възрастен, който по случайност още гледа на света по младежки. И така при такова заглавие на сборника, на него не трябва да се гледа осъдително (“Виж го ти, безделника, животни тръгнал да убива!”), ами като свидетелство какви работи може да види човек, който се мъкне с пушка, куче и малко пари в джоба с път и без път из околията. Той е по-скоро като ловец на бисери, клондайкски златотърсач, който успява да чуе забележителни истории от първоизточниците и да ги запише, само защото е дегизиран като нещо нормално за обстановката – на ловеца винаги ще му дадат хляб, чай, сушина. Ще го подиграят, че нищо не е застрелял, и ще започнат да си откриват душите пред неудачника с подгизналите дрехи. Така по-директна версия на заглавието на сборника би могла да бъде още “Какво може да види и чуе човек, когато обикаля провинцията и се представя за ловец”.

„Древните гърци не случайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете за човека е чувството за мярка.“

Бамби – Феликс Залтен

Има едни набедени детски книжки, които напоследък са станали модерни и донякъде са се превърнали в норма. Имаш ли дете - четеш му тях. Обаче те - “Пух”, “Алиса”, “Оз”, “Малкият принц” и импотентните анимационни филмчета на “Дисни” според мен са всичко друго, но не и добри и подходящи за деца. На хората обикновено им стига да видят някакви яркоцветни крещящи абсурди (за по-романтично наричани “небивалици”) и веднага класират въпросното недоразумение за подходящо за възпитаване на деца. Това по въпроса за подходящи. А за да е добра една книга за деца, тя трябва първо да е добра според възрастните тестови читатели. Нещата винаги са прости, а аз напоследък имах нужда да си го припомня.

“Бамби” е много добра и подходяща. Но само при условие, че си говорим за книгата на Феликс Залтен.

Написана е така леко, че ако не искате да видите друго, от нея ще остане просто хубава приказка за сърнички. Ако ви интересува обаче, има и още.

Макар други истории и моменти от живота на един сръндак да са по-важни, важно е, че в нея има място освен за красотата и любовта, има и за кръвта, и за смъртта. Защото и тези неща ги има на земята и те са най-естествени и прости, а децата схващат всичко и е нелепо да не им се говори за това, сякаш не съществува. Как по-внимателно да им ги разкажеш, освен чрез приказка за сърните? От такава книжка по-лесно и естествено се научава кой живее из българските гори, какъв нрав има и как се държи. Та колко от сегашните деца могат да познаят някоя птица по чуруликането и? И какви изобщо птички и животни живеят на свобода у нас? Врабчета и гълъби? Пък и колко от възрастните са наясно, че елен и сърна не са мъжкото и женското на един и същ вид...

"- Защо не оставаш вече при мене?

- Трябва да бъда сам – отвърна той. Искаше да го каже по-меко, но прозвуча сурово."

Синорът на живите - Дончо Цончев

Това е заглавието на последния разказ от едноименното сборниче. Хитър трик, цяла книга се чудиш на заглавието и накрая се окаже нещо просто. Цялото писане на Дончо Цончев е такова – триковете на един хитрец.

За формата, в която пише, даже не знам дали разказ е най-подходящото име. Текстовете му са обикновено от по една-две старнички и изглеждат като писани, за да излизат по вестниците. На места се повтаря, т.е. използва едни и същи мотивчета в различни истории. Много държи да се фука как е ходил на лов с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров. Как младите момичета си падат по него и на 70 години, как бил републикански шампион по бокс, как се имал със силните на деня. Това леко ме подразни, защото не обелваше нито дума какви ги е вършел, за да оправдае това височайшо благоволение. И макар критиките ми да се отнасят за човека Дончо Цончев, а не за писателя, мисля че заради хубавите разкази, които пише, можем да си позволим да разглеждаме по отделно двете страни.

За ловджийскте му истории обаче не мога да кажа лоша дума. И то не защото се чувствам по някакъв начин съпричастен на идеята, ами защото наистина добре ги пише. Звучат истински и красиви, естествено и по ловджийски украсени и понякога невероятни, но пък приятни за четене. Приятно четиво, неангажиращо с дълбока философия или познания в някаква професионална област, точно като разговор с автора му.