вторник, април 20, 2021

Законът на невинността - Майкъл Конъли

Дълго чакана книга, която обаче ме разочарова със слабото си действие. Сюжетът започна с много силна завръзка, защото, ще се съгласите, че случайно спрял те пътен полицай да намери в багажника ти труп на твой длъжник, си е голяма изненада и за двамата. След това обаче борбата на Мики Холър да се справи с делото, като защитава сам себе си, започна да бледнее, а събитията в съдебната зала и разкритията на екипа му извън нея, бяха толкова скалъпени, че направо нямам думи. Подхвърлени и зарязани сюжетни нишки, притопляне на стари персонажи и отношения. Традиционно героят беше уреден с мацка-две, което е малко необичайно, като се има предвид, че прекара по-голямата част от времето си в затвора. Беше бит, насмалко убит, възстанови някои стари връзки, скъса други и накрая почти просълзен чу очакваното "невинен".

Имаше една папка с документи, която се изгуби в затвора, а нищо не последва от това. Основният заподозрян натопител така и не се появи, което беше странно. Пандемията беше спомената, но някак ни в клин, ни в ръкав, сякаш тези споменавания са били дописани по-късно и са изсипани ей така, да личи коя година е. А за завършек един наемен убиец беше прострелян, за да се успокоим, че това е всичко и слънцето пак ще грее над нашето момче. А поръчителите, които останаха в сянка, а постната защитна стратегия в съда, която на практика нямаше почти нищо? Ех, ненужни подробности... Обрати, изненади, защо са ни, като винаги може да ползваме ФБР за deus ex machina.

четвъртък, април 15, 2021

Черна книга на правителственото разхищение в България, 2020

Каква е тази книга? На сайта ѝ екипът на Фондация за свободата „Фридрих Науман“ казва така:

Целта на Черната книга на правителственото разхищение е да напомни на гражданите, че те имат право да изискват прозрачност и отчетност от институциите как се харчат парите им, събрани от данъци. Тя обръща внимание, че правителството, държавните институции и местната администрация разполагат с публичен финансов ресурс, който следва да се изразходва отговорно и по най-добрия възможен начин, така че българските граждани да живеят по-добре.

Всяка година представяме по 15 емблематични текста, които са ярка илюстрация за неефективно или безотговорно харчене на парите на българския и/или европейския данъкоплатец. Черната книга не претендира за изчерпателност или сензация, а призовава за засилен граждански контрол. Обръща внимание на държавните институции да се самосезират и да предотвратят злоупотребите с публични средства, събрани от данъците на гражданите.

Казусите, споделени в Черната книга, са написани от разследващи журналисти, които изнасят проверена информация. 

По някаква причина аз научих за тази похвална инициатива чак сега, макар тя да съществува у нас вече от няколко години, а в Германия - близо половин век. От посочената по-горе страница можете да си свалите безплатно електронно копие на книгата или да си поръчате пак такова хартиено. 

Както знаем, държавите всъщност нямат собствени пари, а само разпределят това, което вече са удържали от данъците на гражданите си. Затова в интерес на самите граждани е да следят и да се интересуват как се харчат парите им. Прозрачно ли е, смислено ли е, или често пъти е напълно безотговорно и в служба на точно определени частни интереси?

В този брой са разгледани теми като:

  • За спекулата с Националната детска болница
  • За изхарчените милиони по несбъдналото се електронно гласуване
  • За тайното харчене на милиарди по магистрала Хемус
  • За източването на тотализатора
  • За прескъпия софийски завод за боклук, който не работи както трябва
  • За умишлено пресушения язовир „Тича“, който обрича Шумен, Търговище и Велики Преслав на безводие
  • За "усвояването" на милиони по водни проекти, които не си вършат работата
  • За БДЖ, за АЕЦ Белене, за канализацията, която се изтича във Варненския залив, за Бюрото на Гешев, за Държавната консолидационна компания и още, и още...

В България от няколко години политическата ситуация е такава, че тя често е наричана "превзета държава", а случаите на злоупотреби с публични средства са все по-безочливи. Нищо чудно да познавате всеки един от тях, но нека да си ги припомним пак и да ги разпространим сред възможно най-голям кръг от хора, пък дано това ги накара да се замислят при следващото им посещение до урните.

сряда, март 31, 2021

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

четвъртък, март 11, 2021

Качествена продукция - Михаил Зошченко

Не веднъж и не два
за молитва
все шепна това - 
дърва.

А. Блок

Още една доза висококачествен Зошченко, която обаче не мога с чиста съвест да нарека нова, защото познаваме тези прекрасни истории от по-стари издания (не мога да се закълна, но май от 1985, издателство "Христо Г. Данов"). Разбира се, те са си все тъй свежи и прекрасни, от тях се образуват първокачествени плочки на корема и гарантирано оправят настроението. Човек започва да се смее с глас дори да седи сам в стаята.

Аз не съм против театъра. Но все пак в киното си е по-хубаво. По-удобно е от театъра. Например не трябва да се събличаш - и от това спестяваш някоя и друга пара. И да се бръснеш не е задължително - в тъмното личността не се вижда. Лошото на киното му е само докато влезеш в салона. Трудничко се влиза. Като нищо може да те смачкат. ... Юрна се народът към вратата. Задните натискат, а предните не могат да мръднат. А мен изведнъж ме притиснаха като сардела и ме понесоха надясно.

"Майчице - мисля си, - дано не ме джаснат във вратата."

- Граждани - крещя, - по-леко бе! Можете с човека вратата да разцепите.

И се образува един поток - носи те неспирно напред. Отгоре на това някакъв военен ме натиска некултурно отзад. Направо, кучият му син, ме мушка в гърба.

- Оставете - казвам, - гражданино, свойте просташки номера.

Изведнъж ме приповдигнаха и бам! - с муцуна във вратата. Исках да се отместя от тая врата. Почнах да си проправям път с тиквата. Не пускат. И ето, виждам, закачил съм се с гащите за дръжката на вратата. С джоба. 

- Граждани - крещя, - по-полека де, помощ! Закачил съм се за дръжката.

А те ми крещят:

- Откачай се, другарю! И задните искат.

Ама как да се откача, като са ме повлекли и дори ръка не мога да вдигна.

- Ей, чакайте бе - крещя, - диваци такива! Стойте да си сваля гащите. Дайте на човек да се смъкне от дръжката. Направо платът се цепи!

Но кой ти слуша! Натискат...

- Госпожице - казвам, - обърнете се поне вие, за бога! Съвсем против волята ми ме измъкват от собствените ми гащи.

А госпожицата самата вече посиняла и дори хърка. И хич не я интересува да гледа. 

***

Човек непременно трябва да си почива. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да няма нужда от отпуск. Докато човек без отпуск е немислимо.

***

Дървата дори може да ги подариш за имен ден.

вторник, март 09, 2021

Ема - Джейн Остин

Това е една от най-досадните книги, които някога съм чел, и беше завършена единствено и само, защото се изтезавах с нея под формата на аудио книга, за да уплътнявам самотно шофиране и различни паузи от по-смислена заетост.

Ако обичате в една книга да откривате смисъл, събития, нещо да се случва, героите да са жизнени и ярки, да се развиват, да пътуват, да провокират интереса ви с радостите и неволите си, да има опасности, изненади, то тази книга не е за вас. В нея преобладават безкрайни диалози от нищоказване, егоизъм, безпочвено високо самомнение, заблуди и недомлъвки, никой нищо не работи, не създава нищо полезно, а единствената интрига е дали младите ще се оженят.  Е, ожениха се, всичките, ако имаше случайно някой гърбав с едно око, и него щяха да оженят. 

Ема живее с баща си в провинциалното им имение, сестра ѝ наскоро се е омъжила, гувернантката ѝ - също. Има само една приятелка и като цяло въпросът, който ги терзае двете, е единствено кога самите те ще се омъжат, а евентуално и за кого. Но последното не е много интересно. Текстът прилича по-скоро на нещо като театрална пиеса - състои се кажи-речи само от диалози и всички персонажи са там, за да изпълняват основните си две функции: а) да дразнят главната героиня и б) да се оженят за някого.

С преголямо разочарование открих колко по-различна е тази книга от "Гордост и предразсъдъци". Колкото втората може да бъде забавна и интригуваща, толкова първата затъва в скука, безидейност и кухи фрази. 

Повече и не толкова критични подробности за книгата можете да откриете тук и там.

петък, февруари 26, 2021

Лекции по инженерна геология и хидрогеология - Ивайло Иванов

Знам, че звучи малко странно непредубеден човек да се увлича от такива четива и да ги поглъща доброволно, но ако се замислите, то си има своето обяснение. Много хора обичат да слушат и четат за славното минало на България, за земите, завладени от царе и ханове, за трите морета, за най-високия връх на Балканите, за златото на страната ни, което би стигнало за какво ли не. А геологията разказва точно за това и то в мащаби, които са общи за всички хора по Земята. Няма по-стара земна история от тази, която разказва геологията – как се е образувала Земята, скалите, планините, равнините, реките, океаните и континентите. Това е както история за обикновени песъчинки, така и за необикновени диаманти. Пак геологията ще ви изчетка собственическо чувство върху територията, която страната ни заема днес, която е толкова богата и разнообразна от геоложка гледна точка. И пак тя ще ви намекне колко умилително детинско изглежда националното чувство, като се замислите каква прашинка е то със своята бебешка възраст от век-два, на фона на близо четирите милиарда години възраст на майка ни.

Като толкова обичаме историята, защо не се върнем достатъчно назад, когато тя е била обща за всички хора, вместо в нея да търсим причини за разделение, както е обичайно днес? 

От друга страна, колкото и да ми беше любопитно да чета за Земята, инженерната и хидрогеоложката част ми бяха в повече и директно ги прескачах. Ако пак се случи да чета други неща по геология, определено ще внимавам да бъде без тях.

вторник, февруари 23, 2021

Много съм ти задължен, Джийвс - П. Г. Удхаус

Бърти Устър е призован по спешност на село в Маркет Снодсбъри от любимата си леля Далия, за да се включи в кампанията на стария му съученик и приятел Джинджър, който се е кандидатирал там за камарата на общините от консервативната партия. Твърде много други неща се оказват заложени на тази карта, защото:

а) Флорънс Крей не понася неудачници и мигновено би развалила годежа си със същия този Джинджър, ако се случи да не го изберат;

б) Бингли, нечестивецът, който като иконом при Бърти в пияно състояние причини великолепен пожар, също живее в това село;

в) Клубната книга от "Ганимед Младши", в която всеки иконом е длъжен да вписва пикантни подробности за господаря си, мистериозно е изчезнала;

г) Крупният индустриалец Л. П. Рънкъл също се е натресал в компанията, защото иска да продаде старинна сребърна купичка на бъртрамовия вуйчо, който стратегически се е оттеглил на Ривиерата, докато цялата паплач в базата му не се измете;

д) Тъпи и Анджела не могат да се оженят, защото той си няма пукнат грош;

е) Споуд ще държи реч в подкрепа на кандидатурата на Джинджър и Маделин Басет, като годеница на първия, много се надява политическата кариера да не го изкуши и него, защото тогава ще трябва да се откаже от благородническата си титла;

ж) Анатол е застрашен от вражеско придобиване и леля Далия се чуди как да се справи.

А Бърти ли, Бърти е забъркан по всички точки до ушите и направо ми е жал през какво е принуден да мине, за да изплува обратно до сигурните и безопасни плитчини на столичната си квартира.

Тя беше властна като регулировчик.

***

Рядко има някаква полза да спориш с лели, ако си им племенник искам да кажа, защото са били с теб през всичките ти години на израстване, знаят какво голямо магаре си бил тогава и не могат да повярват, че нещо казано от теб по-късно ще си струва да се чуе. Изобщо няма да се учудя, ако разбера, че трите лели на Джийвс са му затваряли устата всеки път, когато е искал да каже нещо, знаейки, че на шестгодишна възраст Джийвс не е можел да направи разлика между поета Бърнс и дупка в земята.

***

Най-важното нещо в живота, Джийвс, ако искаме да сме щастливи и да преуспяваме, е да пропускаме колкото е възможно повече политически дебати.

събота, февруари 13, 2021

Слаба опаковка - Михаил Зошченко

Михаил Зошченко е руски писател, за когото Уикипедията казва, че е роден през 1894 година в Санкт Петербург в семейство с аристократичен произход. Бил е майстор на хумористичните разкази, макар да не е видял много весели неща през живота си като войни, ранявания, обгазяване, болници и не на последно място тормоз и преследване от висшите партийни функционери като Жданов. През 30-те години Зошченко е бил един от най-популярните писатели, а през 40-те вече е принуден от съветската власт да поправя обувки, за да се прехранва. Което обаче не го спира да се майтапи с всичко и всички, нали виждате игривото пламъче в погледа? Такъв човек ще се шегува в прав текст с кривото комунистическо ежедневие и съответно ще си пати за тези приказки. За изнудвачите и рушветите, които уж били изкоренени в съветското общество, за некомпетентните простаци, които са се намърдали на постове, даже и за онези двамата в будката до насипа на жп-линията, които глобявали минувачите само в комплект по трима души, защото имали само квитанции от 3 рубли. Да не споменаваме за болния, когото за повдигане на духа посрещнали в болницата с плакати за трупове, а след това го пратили да се къпе при бабичката с температурата.

Тъй или иначе решили пищно да отпразнуват двайсетгодишния му юбилей. Дори била закупена чанта с плочица, на която гравирали думите: "Вие... този... който... двайсет години... и тъй нататък... Ние вас... Вие нас... Мерси... и прочие...И все от тоя дух..."

***

Особено - казва - в Германия, независимо от тази огромна криза, се наблюдава удивителна, приказна чистота и спретнатост. Дори такива второстепенни места като, извинявам се, клозетите, и те сияят с небесна чистота. Приятно, неоскърбително за човешкото достойнство е да влезеш там. Направо - казва - ахваш от възторг и удивление. Вълшебна чистота, небесно-сини стени, на поличките теменужки. Просто не ти се тръгва. По-хубаво от кафене.

петък, януари 29, 2021

Културни сцени на политическото - Ивайло Дичев

Ивайло Дичев е популярно лице от екрана и за разлика от повечето такива, има какво смислено да каже. По причина, че мнението ми за света и нещата често съвпада с тезите, които защитава той, реших да си набавя тази негова малка книжка и да я погълна с удоволствие. Така и направих.

Книгата представлява сборник с кратки текстове (статии, есета?) със свободни размисли по различни теми, разгледани през окото на антрополог, който обича да разсъждава върху културата и политиката. Текстовете не претендират за категоричност и изчерпателност, а само намекват за интересни причини и обяснения за нещата от живота.

Разглежданите теми са достатъчно общи, за да попадат в интересите на повечето хора - за културата, местата, въображението и смъртта, за празниците, легитимността, тюмоса, народа, харизмата и смеха, за другадето, за единството, за чуждите и враговете, за равенствата, антропологията и разбира се - България.

Четох книгата доста бавно (150 страници за близо месец. Впрочем, цената от 15лв прави всяка страница да струва по 10 стотинки, само споменавам) и не беше възможно погледът ми да сърфира из текста като из роман. Статиите на Ивайло Дичев от "Културни сцени на политическото" са като своеобразно енфие за мозъка - има дразнение, има и награда, скрита зад него. Изказът и закодираните зад него идеи са точно толкова леко по-сложни от ежедневно мисленото и изговорено от повечето от нас, че хем леко те затрудняват, хем те карат да си припомняш първите значения на думите. Това дразнение отминава, когато получиш наградата си чрез разбиране на смисъла на казаното, което, неочаквано, се оказва на една и съща честота със собствените ти схващания.

В цялата медийна палитра от култури, от понякога очевидно глупави гледни точки, претендиращи за равна тежест с обективното, човек започва да изпитва почти физическа нужда някой авторитет да му потвърди, че е прав. В последните поне 10 години от обществено-политическия живот у нас рядко ми се случва да наблюдавам събития и решения, които да съвпадат с моята мярка за правилност, и затова то беше едно от големите удоволствия, които изпитах от прочита. Благодаря, проф. Дичев!:)

Откъс от книгата може да се прочете тук в сайта на Култура.бг.

вторник, януари 19, 2021

Убийство на игрището за голф - Агата Кристи

"Моята теория е истината — заяви тихо Поаро. — А истината по необходимост е вярна."

Това е историята, в която Поаро разкрива едно убийство с два трупа, а капитан Хейстингс се влюбва в Пепеляшка. 

Поаро получава припряно писмо с молба да помогне в охраната на богат французин, който е във вила на атлантическия бряг на родината си. Събира си куфарите и асистента и докато стигне, клиентът вече е недискретно мъртъв - по бельо, с наметнато палто, което не е негово, в полуизкопан гроб в игрището за голф и една камичка от самолетна стомана в гърба. С една дума - срамота! Крайно неприятна история, свидетели няма, жена му е намерена в спалнята овързана и припаднала, а прислугата нищо не знае и само сплетничи за комшийката от съседната вила. Разбира се, Поаро за нула време отся плявата от зърното и разкри какво се е случило, защото е гений, а ние с капитан Хейстингс тъпеехме в инфантилно недоумение пред серията от смени на заподозрения. Но при всеки случай, когато двама души имат сложни планове за едно и също нещо, може да се разчита, че оплитането им ще е по-лесно от разплитането им, особено за незапознатото с плетката око. Това е ключът - двата плана.

Припомних си защо някога, когато четох за пръв път книжката, не ми допадна чак толкова. Доста заплетена и на практика невъзможна за читателя сам да открие какво се е случило, кой е виновен и защо го е направил така. Накрая Поаро се подигра с глуповатия френски детектив, а младите се взеха. Честито!

пп

За всеки друг без художника това на корицата не би трябвало да е въпросната камичка, защото, както добре знаем от кръстословиците, камата е двуостър нож.

сряда, януари 06, 2021

Сборище на трубадури - Списание, Год. 11, Бр. 12

Много пъти хубавите работи или стават бавно, или изобщо не стават. Коледният брой на списанието беше дългоочакван и има да предложи интересни неща. Повечето, поне за мен. Ще обърна внимание само на една част от тях, която ме грабна най-силно, няма да издавам всичко.

  • „(Не)нормална история“ – Гергана Пожарски. Ситуацията, образите, обръщенията и като цяло езикът на героите – толкова много истина има тук.
  • „Моята блатна луна“ – Елена Павлова. Може да се каже характерен за авторката разказ и въпреки това с изненадващ финал.
  • „Сладолед с вкус на небе“ – Мартин Петков. Класическа фантастика с космически кораби, чужди планети и чаровни инопланетянки, които драскат чертички по пейките в парка. Внимавайте много за чертичките!
  • „Приказка за думата“ – Александър Карапанчев. По принцип не си падам много по текстове без случка, без разказана история, но тук думите извайват образи, сравнения, картини и това само по себе си е приятно за четене.
  • „Бягство към дома“ – Сесил Костадинова. Ето това вече е друга бира! Отново фантастика от онази, заради която хората се влюбват в жанра – за заселници, които са се отправили да колонизират нова планета, но нещо все не им се получава по план. Тази планета сякаш е опърничава жена, която пъди натрапника, в краен случай може да приеме само нещо, което е и отчасти нейно.
  • „Микро Бургас“ също ще задържи вниманието ви. Кратки и интересни.
  • „Операция „Акт на милосърдие“ – Франк Бьомерт. В превод на скромния ви домакин. За немците темата с Хитлер вероятно вече е достатъчно изстрадана, щом на този фон вече и те могат да се шегуват.
  • „Любимото ми убийство“ – Амброуз Биърс. И ако дотук не сте се засмели, вече се дръжте здраво, защото ще има търкаляне по земята и тупане с ръка за милост.:) Не е ли нелепо, какво смешно би могло да има в едно убийство? О, вие още нищо не знаете, само дайте на човека чувал, въже и крайно нетрадиционен чифтокопитен съучастник.
  • „Imago et Umbra“ – Христо Гошев. Нали ви споменах за истинската фантастика, за Космос и нашественици, за невероятни битки, за чест и загадки? Няма да повярвате, но днес в България има хора, които пишат адски добре!
  • „Гощавката у Еди-кой си“ (глава от романа „Дванайсет разбойници”) – Янчо Чолаков. Броят завършва с този текст и макар да е само част от по-голямо произведение, той си идва съвсем на мястото – да завърши, но и да подскаже, че това далеч не е всичко, о, не! Страшно зарибяваща частица криптоистория за Исус и апостолите, които ще видите в съвсем неочаквана светлина, и ще пожелаете страстно да четете още за тях, о да! Като за герои, за които е писано толкова много, няма да очаквате да ви изненадат, запленят, разсмеят и заинтригуват. Имат си загадка, тайна мисия, а подозирам и неочакван финал. Признавам си, че досега не съм знаел колко майсторски пише Янчо Чолаков, вероятно имам много да си наваксвам.

И на мен не ми се върва, че го казвам, но как е възможно да има толкова разкошно пишещи български автори?! Истински талантливи професионалисти! Този брой е явление, повярвайте ми.

Списанието може да се изтегли напълно безплатно от електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ще трябва да платите само част от времето си, за да забавлявате от сърце с историите в него.:)

понеделник, януари 04, 2021

Търновската царица - Емилиян Станев

Завършил във Франция лекар се прибира да практикува в родното си Търново, където се опитва да впише европейските си привички в почти ориенталската провинция. Баща му е умрял, но преди това е фалирал, за да го издържа да учи. Младият доктор Старирадев отваря успешна практика, сдобива се с нов файтон с кочияш, бързи коне, пушка и куче (за да ловува с новите другари от кафене "Торино") и две жени - едната е медицинската му сестра, а другата - млада и богата пациентка с туберкулоза. Както знаем от анекдотите, в такива триъгълници много често единият от ъглите е тъп. Кашата се забърква все повече, отношенията се изострят, неприятностите се засилват и никой не знае как би завършило всичко, ако не беше избухнала войната, която има свойството да помита дори съдбите на цели народи, камо ли на нашите скромни персонажи.

По принцип харесвам как пише Емилиян Станев, природните образи, картини, цветове и миризми (кой друг ще ви обърне внимание къде има свирчовина, за ловните кучета и жегата в лозята?), но тук не ми допадна особено. Много тъга, драма, неприятни човешки отношения - завист, ревност, омраза, страстно желание да обидиш, да нагрубиш, да направиш някого за срам и посмешище. Защо е нужно всичко това?

Извод: Човек каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи. 

Интересни подробности за едноименния филм, който е дори по-известен от книгата, има тук, а тук може да прочетете как и къде е излизала тази повест и какви са били очакванията на търновци.