петък, ноември 26, 2021

Смъртоносна опасност - Джим Бъчър

Помните, че още първи том Хари Дрезден си имаше проблеми с Бианка - лидерката на вампирите в Чикаго. Нещата се задълбочиха и проблемите се изостриха до въпрос на смърт или повсеместна световна война между вампири и магьосници, но това, макар и достатъчно сериозно, съвсем не беше всичко лошо, което грозеше нашето момче. Като начало из целия град се бяха активизирали безчет призраци, които тероризираха населението, което сякаш не стигаше, та в най-напеченото цъфна и кръстницата на Хари, която, ако си спомняте, е доста злобна фея. Някой друг пък усукваше душите на най-близките хора на Дрезден с магическа бодлива тел в опит да ги елиминира един подир друг, докато не стигне в крайна сметка и до самия магьосник.

Сега като чета как хаотично представям действието, то не изглежда като нещо взаимносвързано, което ще ви остави без дъх и ще ви кара да четете по нощите, но всъщност оригиналният ефект е точно такъв. Много силен плюс за мен беше включването в действието на Майкъл - бойният приятел на Хари, който има няколко деца, бременна съпруга на име Чарити, носи свещения меч Аморакус и има толкова чиста вяра, че тя му дава допълнителни сили в битките с тварите на злото. Вампири ли, дайте ги насам!

Въпреки традиционния маниер на добрите всичко да им се разминава, като не броим някой и друг белег за чар, този път някои хора си изпатиха повече и приятелката на Хари Сюзан Родригес пострада до степен, че... хм, май ще е по-добре вие сами да си прочетете как и защо.:)

Скромното ми мнение е, че дотук тази книга е най-силната от цялата поредица. Поддържа напрежението и създава здравословно количество изненадващи обрати. Наистина, хуморът беше в по-малки дози от друг път, но пък качественият екшън компенсираше, че и отгоре. Достойнствата на кориците продължават да са все така спорни, но вероятно се разчита, че фенската маса е над тези неща. 

Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие

Какво: Това е международен договор, който осъжда насилието над жени и домашното насилие, както се вижда и от заглавието му.

Кой: Автор е Съветът на Европа – това е организация на страните от Европа (т.нар. „Голяма Европа“ – 47 държави), която работи за целите на европейската интеграция. Организацията насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. В организацията членуват 47 държави с 800 милиона души население и тя е напълно самостоятелен орган, съществуващ отделно от ЕС.

Къде: Конвенцията може да се открие и прочете на официалната страница на Съвета на Европа тук.

Колко: 32 страници

Кога: Конвенцията е предложена за подписване на 11 май 2011 г. в Истанбул, Турция, и е в сила от 1 август 2014 г.

Какво е джендър и трети пол: Gender е английска дума, която означава пол и род. Ако очаквате да значи нещо друго, както и какво изобщо е това "трети пол", то няма да го откриете никъде в този документ. Проверих го, джендър и "трети пол" се срещат в конвенцията точно 0 пъти. Ако ви интересува конспиративното схващане какво е това друго, допитайте се до БСП, националистите и останалите талибани, които направиха така, че България се оказа единствената държава на Балканите, която не е ратифицирала конвенцията.

понеделник, ноември 22, 2021

Приказка за Тройката - Аркадий и Борис Стругацки

Ако купчината от руски комунистически нелепости има мащабите на планина и абсурдният бюрократичен произвол е един от върховете ѝ, то действието на тази книга се намира отвъд ръба му. Тази порочна система така умело е претопила всички никому ненужни, но за сметка на това всесилни администратори и чиновничета от царско време, след това ги е ъпгрейднала със злобата, популизма, безхаберието, нагаждачеството и възторга на профана от това да нищо да не вършиш, от теб да зависи всичко и да си постоянно зает, и след това ги е изстреляла в бъдещето. Точно така, в Тройката, за която става дума, няма нито разкрепостени шведки, нито традиционен конски впряг, а по подобие на отрядите на НКВД за политическа саморазправа и узаконен разстрел от края на трийсетте години служи за "утилизиране" на различните. Тук идва фантастичната част, в която на свои заседания Тройката от бъдещето разглежда случаите на самозвани изобретатели, извънземни, опитомен птеродактил, говореща дървеница, разумно мекотело на име Спиридон и много други кой от кой по-странни образци под критичния и насмешлив поглед на няколко млади научни сътрудници от измислен институт, които използват правилата на системата, за да я объркат и насочат в своя полза.

Книгата ми се стори колкото смешна, толкова и тъжна. Обяснимо ми се видя защо преди промените е била забранена и защо системата не е допуснала някой да я подиграва така очевидно. Написана е по толкова забавен начин, че има шанс да се хареса и на читатели извън все по-тесния кръг на запознатите с маниера на действие на властта през онези години. По същата причина навява и тъга в сърцата на същото малцинство, което би оценило иронията на това да обвиняваш извънземно в това, че е кулак, както и най-малкото с припомнянето, че в не толкова далечната ни история подобни самозвани тричленни групички за нула време са разстреляли без съд и присъда стотици хиляди човеци. 

Ала нека бъдем позитивни, това все пак е една доста весела книга, и ако умението на човек да се надсмива над несгодите е признак на висш интелект, нека не падаме по гръб и с усмивка и самодоволство да се порадваме на IQ-то си.

Книжката излиза през 2019 под номер 122 като много удачно предпоследно допълнение към епичната поредица "Галактика", а преводът и бележките под линия на преводача Милан Асадуров заслужават огромнейши комплименти.

сряда, ноември 17, 2021

Нощ в Лисабон - Ерих Мария Ремарк

Още в рамките на романтичността на двайсетте си години изчетох всичко от Ремарк, но макар най-подходящото време за това да е отминало, понякога ми е приятно да се връщам към някои от произведенията му. "Нощ в Лисабон" хронологически се пада към края на перипетиите на неизменно бягащия от войната и нацистите интелектуалец. В днешна Европа думата мигрант е добила доста негативен ореол, но като се замисли човек, хората винаги са бягали от войните, глада, опасностите и са търсели спасение на нови места - по-добри или най-малкото временно по-спокойни. Когато нацистката вълна се разлива из Европа, милиони хора побягват, и щом една държава бъде превзета, те бягат към съседната, и така докато се свършат всички съседни и се окажеш на брега на океана, където тръгват последните параходи за Америка. Германия - Австрия - Швейцария - Франция - Испания - Португалия. Това разказва и книгата, която е среднощен разговор между двама мъже, които са със сходни съдби - и двамата бягат от нацистка Германия (Оснабрюк!), и двамата са изстрадали доста, докато стигнат до Лисабон, но единият има всичко необходимо за последната крачка към спасението, а другият е капитулирал. Кое е всичкото ли? Паспорт, билет, виза и жена му до него. Което и от изброените да липсва, прави останалите безполезни.

Ремарк продължава да ми се струва една идея по-сантиментален отколкото е необходимо в такива условия, когато първо трябва човек да оцелява и да се спасява, пък после да го удря на философстване. Предполагам, че пак това е и една от причините все още да бъде търсен, преиздаван, четен и харесван. Заради онова малко зрънце непрактичност, лудост или каквото там го наричаме, което кара хората да бъдат други, когато са открили половинката, без която им се струва, че наистина нищо няма смисъл. Да се люшкат между безумна смелост и примирено отчаяние, като и двете състояния да изглеждат еднакво човешки.

Отново ми направи впечатление с какви цветове Ремарк описва картините си и как това влияе на представите на читателя. Колко много се пие в романите му и колко обречени са жените в тях. Колко красиви места има в Европа и как изглеждат още по-прекрасни, когато не можеш да останеш там, защото трябва да бягаш за живота си.

Както и да е, това е една много хубава книга, а ако я четете на младини и уцелите момента, се превръща директно в превъзходна.

вторник, ноември 16, 2021

God of War: Официална новелизация - Джей Ем Барлог

Популярна компютърна игра търси още пазарни ниши и за целта е била създадена тази книга. Тя не разказва паралелни истории, за които не е имало време да бъдат представени сред действието, тя разказва самото действие на играта. Или поне аз останах с това впечатление. Кратос и неговият син в тинейджърска възраст Артей кръстосват картата, както географски, така и като различни измерения/светове и се бият с всеки срещнат, за да стигнат върха на планината, където трябва да оставят кесията с праха на кратосовата жена. Още в самото начало научаваме, че всъщност главният герой е бог под прикритие, а над жена му е сина му тежат подозрителни неизказаности. И така бащата с момчето сноват напред-назад, бият и колят всичко живо, а понякога и неживо, и като цяло напредват към върха. Срещаме легендарни оръжия, магии и всевъзможни същества от най-различни митологии, като водещи са гръцката и скандинавската.

Неведнъж съм чел книги по игри, но на толкова странна не бях попадал. Висотата на историите от света на Уоркрафта е на светлинни години, а смисъла и случката тук явно не са били приоритет на автора, за името на когото полагах големи усилия да не го изпиша като балрог.

Накратко, подозирам, че става дума за прилично интересна игра и доста слаба книга по нея. Това е, нямам много други думи.

неделя, ноември 14, 2021

Безумна луна - Джим Бъчър

Втори сблъсък с премеждията на Хари Дрезден, в началото на който дори не си говорят с неговата първа дружка лейтенант Мърфи. Нали помните какви ги беше надробил той в "Буреносен фронт", когато трябваше да се разправя с един самоук магьосник, а в резултат пострадаха отношенията му с детективката? Е, тук нещата аха да потръгнат и с цялото си старание в тази посока Хари ги забатачи още повече. Този път проблемите му бяха с различните превъплъщения между човешкото и вълчето тяло и разни неприятни типове, които спекулираха с това познание. Да, братя и сестри, върколаците бяха плъзнали навред преди, по време и след пълнолуние!

По нещо, което вече започва да прилича на традиция, Хари отнесе щедро количество бой, недостатъчно женска нежност и някаква там имагинерна справедливост за финал. Сдоби се с дълго кожено палто вместо стария изстрадал шлифер, както и с нови неприятели. Имаше неочаквано за мен количество трупове, както и преимущество на физическата саморазправа над магическите трикове. Научихме за различните видове върколаци, както и пореден пример за това защо властта развращава.

Преди години образи като вампирите и върколаците ми се виждаха крайно смехотворни, но след изгледани n филма за Логан, толерантността ми надрасна видовите си ограничения. Интересно ми е какво предизвикатество ще има пред Хари в третата книга, преди да пристъпя най-накрая към подарената ми и все още недокосната четвърта.:)

понеделник, ноември 08, 2021

Фантастични светове, 3/2021 - Сборник

Тазгодишният брой на сборника "Фантастични светове" затвърждава добрата традиция от предишните висоти на клуб "Соларис" да представя за пръв път на български някои от най-пленяващите разкази на световните майстори в жанра.

Отново ще се изненадате приятно от това колко качествена фантастика все още не е била превеждана на български. Разказите са разнообразни, има наука, магия, Марс, извънземни, бъдеще и минало, смях и гибел. Предполагам, че подборът на съставителите си заслужава отделна звезда.

Най-много харесах разказите на Франк Хърбърт и Харлан Елисън, но това си зависи от възрастта и момента, в който ги четете, защото имам доказателства, че хора като Клифърд Саймък, Кир Буличов и Рей Бредбъри също са способни да ми взимат ума с разказите си.

  • "Шива в сянка" - Нанси Крес. История с доста физика на ниво черна материя и също такива дупки, която изненадва и приятно замъглява ума, докато си припомняме кои бяха оригиналите и кои копията на изследователите.
  • "Планините на Магнац" - Джак Ванс. Продължаваме пътешествието на Кугел, който попадна в селце, което точно си избираше Страж, който да бди да не се появи Магнац. Кой и какво е Магнац и може ли изобщо да се появи?
  • "Хвани високия път" - Франк Хърбърт. Кратък, но много готин разказ за това как интуицията може да ти изкрещи нещо, за което сетивата уж не долавят дори шепот. Внимавайте с пътища, които вървят по билата и пресичат реките перпендикулярно!
  • "Сърцето на стария Гарфилд" - Робърт Хауърд. Индианска мистика в гърдите на бял човек.
  • "Джефти е на пет" - Харлан Елисън. Нали се сещате как Стивън Кинг обича да пише за малки момчета в провинциални градчета как се сблъскват с предизвикателства, които сякаш не са от този свят? Е, този е от същата каса с бира.
  • "Новите дрехи на рекетьора" - Кир Буличов. Руски хумор от след падането на комунизма - рекетьори, манекенки, чуждестранни инвеститори и смахнат учен.
  • "Любовна история" - Рей Бредбъри. За човешките чувства на един от последните останали марсианци към мацката, която беше дошла да покорява планетата му. Автентична история от "Марсиански хроники", която по някакви причини не е намерила място в познатия ни сборник.
  • "Житието и страданията на Мирон Блумберг, дракон" - Майк Резник. Ежедневните съпружески битки не спират, дори когато човек започне да се превръща в дракон.
  • "Операция «Смрадльо»" - Клифърд Саймък. За странния скункс, който дърт пияница спаси от кучетата, за неочаквано полетялата бричка на последния и редно ли е скунксовете изобщо да мъркат от задоволство.
Благодаря, братя фантастофенове, и до нови броеве!:)

неделя, октомври 31, 2021

Буреносен фронт - Джим Бъчър

Първи том от поредицата на Джим Бъчър "Досиетата Дрезден" за премеждията на единствения ни известен детектив-магьосник - Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Вероятно съм пропуснал с десетина-двайсет години разцвета на градското фентъзи, но качествените неща нямат възраст, а и вече имах нагласата, че от истории за детективи с такова малко име, може да се очаква качествено забавление.

Хари е слаб, висок и носи черен шлифер, като понякога под него е по тениска и анцуг. Понякога има работа, по-често - не, плащането на наема редовно е проблем, защото макар да е единствения частен детектив-магьосник в указателя, за нормалните хора това е просто перчене на обикновен фокусник за детски рождени дни. А той си е истински магьосник, когото дори понякога викат да помага на полицията при особено загадъчни случаи. Като например за онези два трупа, чиито сърца се бяха взривили. Паралелно с това Хари не искаше да изпусне и един обикновен случай на изчезнал съпруг, да не се скара прекалено зле с местен мафиотски бос, да разпита изкусителна вампирка, както и да му се размине магьосническия другарски съд. Абе доста натоварено ежедневие...

Макар да е от онези романи, в които предварително знаеш, че колкото и да загази главният герой, пак ще му се размине, а справедливостта ще възтържествува, "Буреносен фронт" е доста, доста приятен и запалва читателя да иска да научи по още колко начина може да загази Хари, как ще успее да се измъкне от накисването, както и с какви изкусителни мацки най-несправедливо ще бъде обграден.:)

На корицата Хари държи нещо като магьоснически жезъл, който не знам защо прилича на японски меч. Дано поне художникът знае.

Има ли го онзи дъх на самотните детективи с омачкани шлифери от шейсетте? Забавно ли е? Ще се чете ли още? О, да!

Усмивките обиждат по-силно хората, отколкото ругатните.

***

- Разбрах, че днес са ви извикали за нещо в управлението - каза тя. Наведе се напред, така че лесно бих могъл да надникна в деколтето ѝ под интересен ъгъл. - Много бих искала да чуя за това, Хари. - Усмивката ѝ стана многообещаваща. ... Смутено поклатих глава. Казват, че магьоснеците били много лукави. Но, повярвайте ми, ние не разполагаме с нищо, абсолютно нищо, с което да устояваме на жените.

***

Имаше красиви очи с цвят на дъждовни облаци, леко пресилени сенки и яркочервено червило на пълните си устни.

***

Имах още въпроси към нея, но тя се бе затворила като банка в неделя.

сряда, октомври 27, 2021

Джоб, пълен с ръж - Агата Кристи

Смятам, че човек трябва да знае как да върши всичко сам. Тогава никога не му се налага да го върши.

Бизнесменът Рекс* Фортескю отива в офиса си, прилошава му и за нула време се гътва. Причината - отрова в закуската, която е изял вкъщи. В джоба на сакото му пък намират малко ръж. Полицията започва разследване като на мерника им е много по-младата му втора съпруга, която има очевиден финансов интерес, както и плътно залепен за нея млад инструктор по голф с мургав загар. И аха да я обвинят, когато тя също е намерена отровена във всекидневната веднага след следобедния чай и кифлички с мед. Ами сега? Тъкмо полицейският инспектор започне да гради някакво ново обяснение, ето че и младата прислужница е намерена удушена с чорап при простора и с щипка за пране върху носа ѝ. И не му стига всичко това, ами на входната врата на имението пристига някаква мила бабка на име Марпъл и започва да настоява да помогнела, защото прислужницата някога била нейна прислужница и тя я била научила на всичко, като за капак го пита дали са намерили косовете. Моля? Какви косове? Ами тези от песничката, дотук всичко съвпада:

Пейте за шест пенса, джоб пълен с ръж комай,
Двайсет и четири коса, опечени във пай.
Птиците запяха, щом паят бе отворен.
Не е ли лакомство това за краля ни достойно?
Кралят* в покоите парите си броеше,
Кралицата във гостната хляб и мед ядеше,
Слугинчето в градината простираше прането,
Когато птиче долетя и клъвна му нослето.

Е, бяха ги намерили малко по-рано и добре, че полицаят не я изгони веднага, иначе нищо нямаше да разкрие.

Приятно впечатление ми направи, че подобно на "Десет малки негърчета" и "Хикъри Дикъри Док" има някаква песничка, убийствата привидно вървят по нея, но всъщност причините са напълно рационални и няма нищо налудничаво у убиеца.

Чайникът още не беше напълно заврял, когато мис Самърс наля вода върху чая, но бедничката , тя никога не беше съвсем сигурна кога е завряла водата. Това бе една от многото неприятности, които тровеха живота ѝ. 
***
... а злото не трябва да остава ненаказано.

понеделник, октомври 18, 2021

Фантастични светове, 2/2019 - Сборник

Вероятно помните първия брой на Фантастични светове, който преди няколко години ми отнесе ума с подбора и качеството на разказите в него. Е, втория от 2019, който по различни причини четох чак сега, не му отстъпва ни най-малко. Сега пак се дивих как е възможно да има толкова забележително яки произведения от познатите на цял свят класици в жанра, които досега са били неизвестни на българския читател. И понеже вече се сдобих и с тазгодишното издание на сборника, подозирам, че удивлението ще расте...

Ала да говорим за настоящето, за сигурните неща, братя и сестри фантастофенове, погледнете само какви автори са намерили място вътре и с какви крайно любопитни разкази:

  • Майк Резник с "Кириняга" - новото място, на което някои човеци се опитват да продължат със старите си вярвания и обичаи, независимо колко варварски и антихуманни изглеждат на цивилизования човек.
  • Джак Ванс с "Очите на горния свят" - онази приказна извадка от премеждията на хитреца Кугел, който си нямаше работа да опита да обере магьосник, а за отплата и освобождение трябваше да му свърши услуга. Никога не задлъжнявайте към магьосници! 
  • Харлан Елисън и Алфред ван Вогт с "Човешки персонал" - за освободилите се кораби, които бяха запазили само по един човек, за да ги обслужва, но бяха забравили колко са "зли" (да се чете като "по-умни") хората.
  • Роджър Зелазни с "Тука има дракони" - какво причини онзи придворен географ, който поради мързел и незнание навсякъде извън границите на кралството беше нашлевал просто "Тука има дракони". 
  • Дан Симънс с "Годишната снимка на класа" - ако харесвате решителни пълнички начални учителки и зомбита, този е за вас.
  • Робърт Шекли с "Въртележка" - яката история за онези двама собственици на фирма за дератизация, които трябваше да изчистят невидимите слегове от фермата на клиента, при условие, че нито морганизирането, нито системата на Турние, нито който и да е друг капан за мишки проработиха. Фаворит!:)
  • Филип К. Дик със "Случайт Раутаваара" по името на финландската астронавтка, чийто мозък беше спасен от извънземните при инцидента, но след това погубен земляните заради мислите, които започна да генерира.
  • И Хенри Кътнър с "Комплименти от автора" за журналиста, който попадна на магическата книга с 50 отговора на абсолютно всички въпроси, които могат да изникнат в човешкия живот, а всеки ползвател на книгата може да изхарчи само 10 от тях, който разказ ми се видя като перлата в цялата корона. Толкова изпипан и премерен, просто шедьовър, а аз за мой срам дори не бях чувал за автора!

В заключение, обобщение и съвсем накратко - това се казва фантастично бижу! Не се попада всеки ден на такова качество и не мога да си представя колко време и труд е коствало на съставителите от клуб "Соларис" да постигнат такова ниво. Можем само да славословим и да стискаме палци ентусиазмът им да не секва, а клавиатурите им да продължават да изкарват редовно такава продукция на щанда.:)

петък, октомври 15, 2021

Манастирът на призраците - Роберт ван Хюлик

Съдията Ди се прибира със свитата си от визита в друг град, но през една проливна нощ се чупи едно от колелата на каруцата му. Монасите от близкия манастир се отзовават на молбата за помощ и приютяват пътниците, докато бъде поправена каруцата. Междувременно съдията е посрещнат с цялото нужно внимание и наблюдава изпълненията на гостуваща в манастира театрална трупа. По стечение на обстоятелствата обаче това не е единственото, на което става свидетел, защото през проливните струи на дъжда му се струва, че неволно е видял извършването на убийство. За нещастие всичко е толкова неясно и нереално, а и няма никакъв труп, извършител, нищо. Манастирът е крайно съмнителен, защото по мистериозен начин през последните години там са загинали няколко млади жени, и съдията е амбициран да разплете всичко само в рамките на краткия си престой от една нощ, въпреки газещата го настинка, компресите, с които го налагат една през друга трите му съпруги, и изобилието от измамници сред домакинския състав.

В послеслова си авторът отбелязва, че любопитната улика по кое време на деня е нарисувана ключовата картина с котката, е заимствал от популярен анекдот за поета Оуян Сиу, който имал подобна картина с божури и котки. Той така изпитвал гостите си, които трябвало да се сетят, че е много светло, т.е. около обяд, по свитите зеници на котката и това в какво състояние са цветовете.


Даоизмът е навлязъл твърде дълбоко в тайните на живота и смъртта. Но проникването в тези съкровени загадки може да доведе до пагубно високомерие и нерядко превръща посветените в безмилостни демони, а задълбочените им размисли за женския и мъжкия принцип често се израждат в извратени сексуални практики и ритуали. Дали човек е призван да узнае тайнството на живота и дали познаването на това тайнство го прави щастлив? Целият въпрос е там, Тао Ган! Даоизмът е много възвишена доктрина, той ни учи да отвръщаме не само на доброто с добро, но и на злото с добро. Опасявам се обаче, че е твърде рано, за да се приложи подобна програма. За момента това е само една мечта. Красива мечта… но мечта. Затова аз, Тао Ган, предпочитам да следвам учителя Конфуций, чиято практична мъдрост много повече отговаря на нашата човешка природа. Нека да отвръщаме на доброто с добро, но на злото да отвърнем със справедливост! Разбира се, глупаво е да се отрича съществуването на някои свръхестествени явления, макар в повечето случаи накрая да стигаме до някакво съвсем простичко обяснение. 

понеделник, октомври 11, 2021

Нож - Ю Несбьо

Сериен изнасилвач, когото някога Хари Хуле е вкарал в затвора, а после по стечение на обстоятелствата пречука сина му (нали помните какви ги надроби в предишния роман Валентин Йертсен?), си е излежал присъдата и отново е на свобода. Съвсем малък изведнъж след това Хари Хуле получава обаждане, че жена му е открита мъртва. Е, какво да си помисли човек? Обаче ако познавате поне малко маниакалната страст на Ю Несбьо да заблуждава читателите още от първите си страници, ще се сетите веднага, че нещата никога не са чак толкова прости.

Играят доста ножове, както като видове, така и като бройка, мярка се дори любимият ми напоследък фински нож puukko. Промъкват се много стари муцуни, позабравени персонажи от вселената на Хари, като за мое голямо щастие Трюлс и Микаел Белман не са сред тях. Хари разследва, гони и преследва, губи много раздавания, губи приятели и близки. В този роман научаваме за норвежкия дял във войните в Ирак и Афганистан, както и за тяхното парченце психически увреждания от това.

Книгата, разбира се, се чете на един-два дъха, макар някои моменти да изглеждаха като извадени от екранизация на начинаещ режисьор на телевизионни криминалета. Как така се случва, че страшно хитри и направо неуловими престъпници винаги пазят в тайната си бърлога снимки на жертвите плюс някое уникално сувенирче? Винаги в най-тъмното мазе ти свършва батерията на телефона, а най-популярният начин за отваряне на врати е да счупиш стъклото и да бръкнеш през дупката, за да си отвориш?

От друга страна обаче трябва да си призная с ръка на сърцето, че паяжината, която изплете Хари за финал, беше много изящна. Само с една-единствена постановка финтира всички, ама като казвам всички, разбирайте го буквално, и изми Авгиевите обори, които беше наклепал, до поносим блясък. Толкова много сюжетни нишки намериха решение с едно елегантно действие! Доволен съм и от това, че някои герои отпаднаха от вселената му, за да има все пак някакво обновление, защото не може всеки път да играеш с една и съща шепа хора и все да ти е интересно и загадъчно.

И последно, тъй като се оказа, че чета по-бързо, отколкото едни определени автори на криминалета смогват да пишат (Конъли и Несбьо), съм изчерпал всичките им романи с главен разследващ на име Хари (съответно Бош и Хуле). Затова по препоръка от най-високо равнище се отправям към следващия звезден детектив с това име - Хари Дрезден!

петък, октомври 08, 2021

Тайната градина - Франсис Бърнет

Господарката Мери все се чумери.

Малко момиченце е изпратено за отглеждане в имението на чичо си в Йоркшир, след като остава сираче при холерна епидемия в Индия, където е живяло с родителите си. И психически, и физически детето е пострадало достатъчно, за да се чувства не на мястото си в това и без друго странно здание - огромна сграда, пусти коридори и стаи, запуснати градини, едната от които дори оградена със зид и заключена, а стопанинът на всичко това страда вече над десетилетие по загиналата си съпруга и е занемарил всичко, включая невъзпитания си и набеден за фатално болен син.

Децата обаче са си деца, търсят себеподобни, любопитни са, играе им се навън и нищо не може да спре изцелителното действие на всичко това. Рецептата е проста: 1. Намерете градина. 2. Пуснете децата в нея да се занимават както си решат. 3. Събирайте плодовете.

Любопитно ми беше да забележа как в книгата възрастните с голямо задоволство отбелязваха как децата започват да надебеляват и как това е единствено повод за радост. В днешни дни дебелината на децата е по-скоро повод за тревоги и събужда подозрения за нездравословен живот и диабет от тип 2.:)

Няколко изненади ме сполетяха при прочита на тази книга. Първо, тя се оказа детска приказка, а не някаква мистерия за възрастни читатели, и второ, Франсис Бърнет се оказа жена! Ето:

Приятна история, която нормализира сетивата и преценките, калибрира мирогледа и провокира спонтанна доброта в човешките отношения. Хубаво е да се прочете, а вероятно и да се посетят ливадите в Йоркшир, когато цъфти пиренът.

вторник, септември 28, 2021

Жажда - Ю Несбьо

– Хората са непоправими – цитира го Бьорн. – Упорито повтарят едни и същи грешки.

Някакъв тип си слага старинно желязно чене и хапе до смърт шиите на самотни мацки из Осло, които открива в Тиндър.

Може и да греша, но ми се струва, че чичо Ю изпада в чудене какво по-страховито нещо да измисли и така стига до т.нар. убиец-вампирист. От една страна гледа да вкара нещо супер ново и различно, а от друга не забравя да разтегне и старите дъвки, хората, които се държаха зле с Хари Хуле и все им се разминаваше. Някой стар познайник на детектива му има зъб, Ракел е в кома, а убиецът има подозрително много информация.

Необичайна ми дойде и постройката, в която имаше изненада след изненадата. От една страна това е добре дошло - колкото повече съспенс, толкова по-добре, но пък от друга, когато човек вече е изненадан и адреналиновата помпа върти на пълни обороти, колко повече може да го стреснеш, като му сервираш втора изненада? Не особено много, нали? Хубавото беше, че изненадата беше качествена и единственият признак, по който личеше, че това не е всичко и там има още някой, беше по оставащия обем страници, а те бяха подозрително много.

Като се тегли чертата, имаме пореден супер интересен роман от норвежкия крал на криминалето, чете се за нула време!

понеделник, септември 20, 2021

Анонимният подател - Агата Кристи

Много интересен роман с вечно плетящата нещо мис Марпъл и дребната подробност, че мис Марпъл отсъства от действието почти през целия роман. Ще попитате как така и тогава кой разказва и през чии очи читателят разкрива всичко? Ами от един симпатичен млад пилот, който се възстановява от тежка катастрофа и със сестра му са наели за целта къща в дълбоката провинция - в измисленото градче Лимсток в... Девън, разбира се.

Скоро след като са се нанесли, те получават анонимно писмо с оскърбително съдържание и бързо научават, че не са единствените. Обидните анонимни писма валят сред почти всички местни, с които двамата лондончани току-що са се запознали. Някои от съгражданите са леко дразнещи, други - безобидни, а трети пък са млади и привлекателни и събуждат съвсем други чувства. И да беше само това, с мед да го намажеш, защото много скоро идва първият труп, скоро след това втори, намесва се полицията, Скотланд ярд и чак в заключение - мис Марпъл. Може ли обидата от анонимен зложелател да е достатъчна за самоубийство? А ако в нея има зрънце истина? Завист, болестно увредена психика, кой и какъв мотив би имал, за да пише такива писма и да убива?

Оригиналното заглавие "The moving finger" ("Движещият се пръст") идва от 51-ата строфа на "Рубайят" на Омар Хайям (в българския превод в нея няма нищо подобно), а конкретно в романа детективът от Скотланд ярд отбелязва, че писмата са писани от някой, който пише на машина само с един пръст.

Корицата на Абагар отново е много удачна.

пп. Мелодраматичният финал страшно много ми хареса.

събота, септември 18, 2021

Трима души в една лодка (без да става дума за кучето) - Джеръм К. Джеръм

Трима приятели наемат лодка за разходка нагоре по течението на Темза, натъпкват я с всевъзможен нужен и ненужен багаж и провизии и безгрижно потеглят, като возят на борда и куче с тържественото име Монтморенси. Някъде гребат, другаде я влачат с въже от сушата, понякога ги вали, понякога нощуват и се хранят на сушата, разглеждат забележителности, исторически места и споделят подробности за битките и хората там. И тримата са поразглезени столични джентълмени, които макар и да са пътували и друг път на подобни експедиции, не са много обръгнали на физическа работа и походни условия, а сблъсъците им с реалността най-редовно са повод за смях, хълцане и леки сълзи в очите на читателя. Английски хумор, дами и господа!:)

[Рецепта от лекар] Тогава прочетох предписанието, а то гласеше, както следва:
1 фунт бифтек и 1/2 литър горчива бира на всеки 6 часа.
1 разходка от 10 мили всяко утро.
1 легло точно в 11 часа всяка вечер.
И не измъчвай мозъка си с неща, които не разбираш!
***
Да се шляе край някоя конюшня, да събере глутница от най-отвратителните псета, каквито ги има в града, и да ги поведе на поход към крайните квартали, за да се бият с други невзрачни кучета, е основният смисъл на живота за Монтморенси и тъкмо затова, както вече забелязах, той посрещна намека за страноприемниците и ханчетата с най-живо одобрение.
***
Джордж каза, че е жаден (не помня случай той да не е бил жаден), и понеже нещо ми подсказваше, че малко уиски - топло и с парче лимон - ще окаже благотворно въздействие на болестта ми, разискванията бяха отложени по общо съгласие за следващата вечер, а при състващите на събранието сложиха шапките си и излязоха на улицата.
***
Изхвърлете баласта зад борда! Нека лодката ви в живота да бъде лека и да носи само онова, което ви е нужно - уютен дом и прости удоволствия, двама-трима приятели, достойни за това име, едного, когото да обичате и който са ви обича, една котка, едно куче, една-две лули, храна и облекло дотолкова, доколкото са необходими, но малко повечко пиене, защото жаждата е опасно нещо.
***
Човек не може да скучае нито една минутка в лодка, теглена от момичета.
***
Прекарахме два много приятни дни в Оксфорд. Има много кучета в този градец. Монтморенси се въвлече в единайсет сражения на първия ден и в четиринайсет на втория и очевидно си въобразяваше, че се намира в рая.

сряда, септември 01, 2021

Избрани разкази - Хайнрих Бьол

Някъде прочетох, че Хайнрих Бьол (лауреат на Нобелова награда за литература през 1972) пишел за малкия човек. Не мога да кажа дали по принцип е така, но поне в този сборник с разкази центърът на вниманието е върху обикновените хора, да ги наречем "малки" ми звучи някак пренебрежително. 

Имаше тъжни разкази за смачкани от годините на фронта човеци, за гладни хора без бъдеще, имаше и смешни истории, в които забавното изпъква още повече на фона на околните не особено весели текстове. Хайнрих Бьол определено умее да пише и талантът му да разказва интересно има много измерения, както като теми, така и като маниер как разказва, кои да са главните фигури и как да съумява да ни ги представи. Като хвърлите едно око на биографията му и няма да ви е странно, че често пише за последиците от войната и физическото и психическо оцеляване на хората след нея ("Когато войната избухна", "Когато войната свърши", "Край моста", "Човекът с ножовете"), за странностите и крайностите на градския живот, за кариерите ("Пътуваш твърде често до Хайделберг"), за семействата. Срещали ли сте някой друг да ви разкаже по интересен начин семейна сага от името на една кафена чаша без дръжка ("Съдбата на една кафена чаша без дръжка")?

Много симпатичен ми се видя "Като в лошите романи" с инициативността и пресметливостта на немската съпруга, каквато е толкова лесно да си я представи човек. Както и забавната история за далечния тихоокеански остров ("В страната на руюките"), в изследването на автентичния свят на който, бяха посветили животите си двама учени, а като отишли на място местните плямпали вече само на холивудски английски и ги питали дали случайно не познават Рита Хейуърт.:)

Имаше и 1-2 малко по-странни истории, които ми се сториха смущаващо близо до ръба на здравия разум, но предполагам, че включването им е част от неизбежния данък, който съставителите на сборници плащат за желанието си да публикуват непременно неиздавани досега произведения на прочути и плодовити автори.

Дали сборникът се препоръчва? Определено да.

понеделник, август 23, 2021

Проклятието на огледалото - Агата Кристи

Нова драма с труп в Сейнт Мери Мийд и то съвсем скоро след събитията в "Трупът в библиотеката", а близката приятелка на мис Марпъл, мисиз Бантри, отново е сред най-осведомените очевидци. Нещастието се случва на празненство, на което прочута филмова звезда от Холивуд е поканила селската общественост на пищно парти под формата на "ден на отворените врати" за пръв път, след като е купила имението на Бантри и го е ремонтирала. Разбира се, всички искат да надзърнат, да се отъркат от славата, а някои дори леко нахално да напомнят на звездата, че и друг път са се срещали. Е, за тези някои това се оказва фатално, защото скоро се оказват отровени със свръхдоза приспивателно в чашата с коктейла. Защо, кой, как, а и не на последно място това ли е била истинската мишена на убиеца? Кому е притрябвало да убива някаква безизвестна женица, за която научаваме единствено, че е толкова голяма фенка на Марина Грег, че когато преди години била болна от рубеола, се напудрила, пременила и тайно се измъкнала от отделението, за да иде да се ръкува и вземе автограф от звездата.

По познатия ни маниер, заподозрените извършители са ограничен кръг - само тези, които са били непосредствено на стълбищната площадка, където Марина Грег и антуражът ѝ са посрещали гостите. Домакинята, десетина гости, иконом, секретарка, количка с коктейли и една картина на Белини на щастливата Мадона с младенеца. В интернет открих различни негови версии, на повечето от които тя е с описаната в романа синя дреха, но на тази по-долу Мадоната ми се видя най-щастлива.


Продължавам да се възхищавам от прекрасните корици на поредицата на издателство "Абагар", едновременно стилни и съдържателни, но без да издават всичко.

Когато напреднах с текста, се оказа, че чета книгата за втори път, и изненада в действието нямаше, но пък беше интересно да се припомнят някои безотговорни черти на егото, които изпъкват ежедневно дори в сегашните пандемични времена. Errare humanum est, sed perseverare autem diabolicum. Твърди се, че го е казал Цицерон, а преводът трябва да е нещо като: “Човешко е да се греши, но да се продължава, е дяволско.”

четвъртък, юли 01, 2021

The Singles Collection 1999-2009 - Богдан Русев

За пръв път чета нещо от Богдан Русев, което си е мой пропуск. Прочетох, че е изгрял на писателския небосклон през ерата на книгите-игри, което пък обяснява първото изречение. Може би тогава съм попадал на неподходящи екземпляри, но пропуснах тази форма, без да се науча да я харесвам.

Книгата представлява сборник от самостоятелни произведения, които вероятно са писани и публикувани на различни места (напр. списание "Егоист") през различни години от споменатото в заглавието десетилетие. Т.е. те са самостоятелни "сингли", които са били издадени в обща колекция. 

Ако човек тръгне на търси прилики или обединяващи неща, като нищо и да намери, макар някои от историите да изглеждат крайно различни. Ще срещнете разкази от по едно изречение, което се простира на няколко страници. Истории с много алкохол, дрога, секс, претенции, замислени младежи, софийски киберпънк, в който има повече пънк и по-малко кибер. Истории за умове от големия град, за любов, за крайности и близости.

За пръв път от много време ми направи грабващо и отнасящо приятно впечатление това, че български автор може да разказва едновременно дръзко и смислено. Да развива уж дребни ниши до размер на градски вселени и да продължава да звучи яко. 

Парчетата от приказки за Белегаст по някаква причина не ми допаднаха, не знам, може би просто не ги схванах, както трябва. Други пък ми се видяха прекалено брутални или натуралистични. Харесах обаче други ("Мемоцид", "Deus ex machina", "Електрочакра", "Сънувах сън", "Cafe Royale", "La sangue oblige", "Ode to my family", "Винаги някой някъде реже нещо с флекс") и то много! Дори харесах е слабо, умореното ми късно вечерно съзнание потъваше с радост в киберпънкарските халюцинации, вихрещи се из познати ми подлези, квартали със съмнителна слава, заведения, места. Една почти апокалиптична София, каквато е толкова лесно да повярваме, че би могла да бъде. С нелегални операции, импланти, бустери, емпати, различни и което е най-важното - свобода на фантазията!

вторник, юни 29, 2021

Горе главата, Джийвс - П.Г. Удхаус

С традиционния си маниер Удхаус е заложил различни мини из текста, а ние проследяваме съдбата на Бърти Устър, който с лекота се движи из пейзажа и не оставя нито една невзривена. 

От една страна лично се е пременил с нова тиролска шапка, която е трън в окото на Джийвс, а вие знаете какво се случва в такива ситуации. От друга страна е призован телеграфически да се яви в Тотли-на-платото, и по-точно в Тотли тауърс, за да услужи на приятели и роднини да преодолеят някои лични, любовни, колекционерски, кариерни, спортни и други тревоги. Има намесена една туземска статуетка от черен кехлибар, за чиято кражба е набеден "клептоманът" Бърти, който след серия от финтове се озовава за кратко дори в местния затвор. За да е по-драматично стар приятел избяга с готвачката, като заряза първоначалната си годеница, което пък постави в страшна опасност втория в листата с кандидат женихи. Правилно, онзи от затвора. Има и едно малко, но злобно куче, курат, който иска да става викарий, ама никой не му дава, треньор, който си търси централен нападател и още поне десетина персонажи с различни искания, като уреждането на всички е по силите единствено на Джийвс. На каква цена ли? Върнете се към началото и ще се сетите.:)

10 от 10.

вторник, юни 15, 2021

Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми

Обичам да чета смешни неща и през годините са ми попадали сборници с различни видове национален хумор. Някои от тях са толкова характерни, че веднага се разпознават и дори служат за нарицателно - тънките сметки от еврейските вицове, такива за компетентното по всички въпроси радио Ереван, английският хумор с най-различните проявления на автоирония, съчетана с критика на всичко чуждо, фините интелектуални немски смешки на Кестнер, критичните и винаги обществено ангажирани руски хумористи, волният гърлен смях на французите, американците, австралийците... Целият свят обича да се смее и всеки го прави посвоему.

Има обаче и един тип хумор, който не смея да определя точно като за отделна нация, като балкански или може би дори централноевропейски, който е понякога подигравателен, насмешлив, ироничен, някак по-кисел, не особено ведър, понякога смях през зъби. Смеем се, ама ни е криво. Осмивани битовизми и простащина, корупция, шуробаджанащина, пияници, грозни псувни и закани. Вероятно в тази измислена рамка ми се струва да попадат много образи от Швейк, та до Бай Ганьо. Е, и в този сборник със сръбски хумор има такива. 

Допаднаха ми много разкази от най-различни сръбски майстори. Истории като онази за проблема с гащите с разтегнати ластици на сръбския висш чиновник, за изчезналото магаре, което можеше да предизвика международен скандал, за сръбските пияници, които си намират десетки различни поводи. За онзи чичо от село, който беше тръгнал с новия си анцуг на гости на племенника си в столицата, или пък как се краде камък от Калемегдан за затискане на зелето.:)

Приятна книга, която обаче четох извънредно бавно, като не се наемам да реша дали заради съдържанието, пролетна умора или обикновен читателски мързел.

сряда, юни 09, 2021

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:
  • "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
  • "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
  • "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
  • "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 
Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)

събота, май 22, 2021

Основи на хайку - Джейн Райкхълд, Алексей Андреев

Защо четох тази книга? Защото докато обядвам всеки ден слушам "Артефир" по радио "Христо Ботев", където на два пъти засякох Владислав Христов да говори за а) тази същата книга и б) за най-високото отличие за хайку, с което е удостоен, връчвано от Музея на Башо в Токио, за участие в конкурс с над 1500 участници от цял свят. Ето за кое произведение:

тих ветрец
поклаща се лешников цвят
нашия свят още го има

Аз не разбирам почти нищо от обикновената поезия и съответно ми е трудно да я харесвам. Но историята познава случаи, когато дори у нецивилизованите туземци трепва нещо, когато чуят например качествена музика. Така и у мен първите хайку, които чух, ме провокираха да искам да науча повече за тях, както и да разбера какво значи ниво и майсторство в този жанр. Още повече се зарадвах, когато научих, че там има много строги правила, а аз съм човек, който обича да има правила.

Книжката е само 158 страници и съдържа превод на обяснения по темата как се пише хайку от американката Джейн Райкхълд (за фразата и фрагмента, за сезонната дума, за духа, постройката, за всичко недоизказано, което читателят трябва сам да дострои), както и няколко статии за същото от руснака Алексей Андреев. Не е ли прекрасно как красивото и стойностното може да обединява?:)

Забележителна книга, която прочетох с много голямо удоволствие, и която разпали още повече любопитството ми за четене на качествено хайку. Срам - не срам ще призная, че и аз драснах няколко хайку, които обаче са безкрайно недодялани, и ще оставя редактирането им за време, когато съм прочел още от големите майстори. Пък дано да попия нещо от тях.:)

Ще оставя тук някои от най-известните образци от историята, които вече няколко века са ненадминат еталон.

охлювче
бавно-бавно изкачвай
планината Фуджи

Кобаяши Исса

Или пък:
 
старо езеро
жаба скача в
звука на водата
 
***
 
от върха на дърво
пада празнотата
обвивка на цикада
 
Мацуо Башо

вторник, април 20, 2021

Законът на невинността - Майкъл Конъли

Дълго чакана книга, която обаче ме разочарова със слабото си действие. Сюжетът започна с много силна завръзка, защото, ще се съгласите, че случайно спрял те пътен полицай да намери в багажника ти труп на твой длъжник, си е голяма изненада и за двамата. След това обаче борбата на Мики Холър да се справи с делото, като защитава сам себе си, започна да бледнее, а събитията в съдебната зала и разкритията на екипа му извън нея, бяха толкова скалъпени, че направо нямам думи. Подхвърлени и зарязани сюжетни нишки, притопляне на стари персонажи и отношения. Традиционно героят беше уреден с мацка-две, което е малко необичайно, като се има предвид, че прекара по-голямата част от времето си в затвора. Беше бит, насмалко убит, възстанови някои стари връзки, скъса други и накрая почти просълзен чу очакваното "невинен".

Имаше една папка с документи, която се изгуби в затвора, а нищо не последва от това. Основният заподозрян натопител така и не се появи, което беше странно. Пандемията беше спомената, но някак ни в клин, ни в ръкав, сякаш тези споменавания са били дописани по-късно и са изсипани ей така, да личи коя година е. А за завършек един наемен убиец беше прострелян, за да се успокоим, че това е всичко и слънцето пак ще грее над нашето момче. А поръчителите, които останаха в сянка, а постната защитна стратегия в съда, която на практика нямаше почти нищо? Ех, ненужни подробности... Обрати, изненади, защо са ни, като винаги може да ползваме ФБР за deus ex machina.

четвъртък, април 15, 2021

Черна книга на правителственото разхищение в България, 2020

Каква е тази книга? На сайта ѝ екипът на Фондация за свободата „Фридрих Науман“ казва така:

Целта на Черната книга на правителственото разхищение е да напомни на гражданите, че те имат право да изискват прозрачност и отчетност от институциите как се харчат парите им, събрани от данъци. Тя обръща внимание, че правителството, държавните институции и местната администрация разполагат с публичен финансов ресурс, който следва да се изразходва отговорно и по най-добрия възможен начин, така че българските граждани да живеят по-добре.

Всяка година представяме по 15 емблематични текста, които са ярка илюстрация за неефективно или безотговорно харчене на парите на българския и/или европейския данъкоплатец. Черната книга не претендира за изчерпателност или сензация, а призовава за засилен граждански контрол. Обръща внимание на държавните институции да се самосезират и да предотвратят злоупотребите с публични средства, събрани от данъците на гражданите.

Казусите, споделени в Черната книга, са написани от разследващи журналисти, които изнасят проверена информация. 

По някаква причина аз научих за тази похвална инициатива чак сега, макар тя да съществува у нас вече от няколко години, а в Германия - близо половин век. От посочената по-горе страница можете да си свалите безплатно електронно копие на книгата или да си поръчате пак такова хартиено. 

Както знаем, държавите всъщност нямат собствени пари, а само разпределят това, което вече са удържали от данъците на гражданите си. Затова в интерес на самите граждани е да следят и да се интересуват как се харчат парите им. Прозрачно ли е, смислено ли е, или често пъти е напълно безотговорно и в служба на точно определени частни интереси?

В този брой са разгледани теми като:

  • За спекулата с Националната детска болница
  • За изхарчените милиони по несбъдналото се електронно гласуване
  • За тайното харчене на милиарди по магистрала Хемус
  • За източването на тотализатора
  • За прескъпия софийски завод за боклук, който не работи както трябва
  • За умишлено пресушения язовир „Тича“, който обрича Шумен, Търговище и Велики Преслав на безводие
  • За "усвояването" на милиони по водни проекти, които не си вършат работата
  • За БДЖ, за АЕЦ Белене, за канализацията, която се изтича във Варненския залив, за Бюрото на Гешев, за Държавната консолидационна компания и още, и още...

В България от няколко години политическата ситуация е такава, че тя често е наричана "превзета държава", а случаите на злоупотреби с публични средства са все по-безочливи. Нищо чудно да познавате всеки един от тях, но нека да си ги припомним пак и да ги разпространим сред възможно най-голям кръг от хора, пък дано това ги накара да се замислят при следващото им посещение до урните.

сряда, март 31, 2021

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

четвъртък, март 11, 2021

Качествена продукция - Михаил Зошченко

Не веднъж и не два
за молитва
все шепна това - 
дърва.

А. Блок

Още една доза висококачествен Зошченко, която обаче не мога с чиста съвест да нарека нова, защото познаваме тези прекрасни истории от по-стари издания (не мога да се закълна, но май от 1985, издателство "Христо Г. Данов"). Разбира се, те са си все тъй свежи и прекрасни, от тях се образуват първокачествени плочки на корема и гарантирано оправят настроението. Човек започва да се смее с глас дори да седи сам в стаята.

Аз не съм против театъра. Но все пак в киното си е по-хубаво. По-удобно е от театъра. Например не трябва да се събличаш - и от това спестяваш някоя и друга пара. И да се бръснеш не е задължително - в тъмното личността не се вижда. Лошото на киното му е само докато влезеш в салона. Трудничко се влиза. Като нищо може да те смачкат. ... Юрна се народът към вратата. Задните натискат, а предните не могат да мръднат. А мен изведнъж ме притиснаха като сардела и ме понесоха надясно.

"Майчице - мисля си, - дано не ме джаснат във вратата."

- Граждани - крещя, - по-леко бе! Можете с човека вратата да разцепите.

И се образува един поток - носи те неспирно напред. Отгоре на това някакъв военен ме натиска некултурно отзад. Направо, кучият му син, ме мушка в гърба.

- Оставете - казвам, - гражданино, свойте просташки номера.

Изведнъж ме приповдигнаха и бам! - с муцуна във вратата. Исках да се отместя от тая врата. Почнах да си проправям път с тиквата. Не пускат. И ето, виждам, закачил съм се с гащите за дръжката на вратата. С джоба. 

- Граждани - крещя, - по-полека де, помощ! Закачил съм се за дръжката.

А те ми крещят:

- Откачай се, другарю! И задните искат.

Ама как да се откача, като са ме повлекли и дори ръка не мога да вдигна.

- Ей, чакайте бе - крещя, - диваци такива! Стойте да си сваля гащите. Дайте на човек да се смъкне от дръжката. Направо платът се цепи!

Но кой ти слуша! Натискат...

- Госпожице - казвам, - обърнете се поне вие, за бога! Съвсем против волята ми ме измъкват от собствените ми гащи.

А госпожицата самата вече посиняла и дори хърка. И хич не я интересува да гледа. 

***

Човек непременно трябва да си почива. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да няма нужда от отпуск. Докато човек без отпуск е немислимо.

***

Дървата дори може да ги подариш за имен ден.

вторник, март 09, 2021

Ема - Джейн Остин

Това е една от най-досадните книги, които някога съм чел, и беше завършена единствено и само, защото се изтезавах с нея под формата на аудио книга, за да уплътнявам самотно шофиране и различни паузи от по-смислена заетост.

Ако обичате в една книга да откривате смисъл, събития, нещо да се случва, героите да са жизнени и ярки, да се развиват, да пътуват, да провокират интереса ви с радостите и неволите си, да има опасности, изненади, то тази книга не е за вас. В нея преобладават безкрайни диалози от нищоказване, егоизъм, безпочвено високо самомнение, заблуди и недомлъвки, никой нищо не работи, не създава нищо полезно, а единствената интрига е дали младите ще се оженят.  Е, ожениха се, всичките, ако имаше случайно някой гърбав с едно око, и него щяха да оженят. 

Ема живее с баща си в провинциалното им имение, сестра ѝ наскоро се е омъжила, гувернантката ѝ - също. Има само една приятелка и като цяло въпросът, който ги терзае двете, е единствено кога самите те ще се омъжат, а евентуално и за кого. Но последното не е много интересно. Текстът прилича по-скоро на нещо като театрална пиеса - състои се кажи-речи само от диалози и всички персонажи са там, за да изпълняват основните си две функции: а) да дразнят главната героиня и б) да се оженят за някого.

С преголямо разочарование открих колко по-различна е тази книга от "Гордост и предразсъдъци". Колкото втората може да бъде забавна и интригуваща, толкова първата затъва в скука, безидейност и кухи фрази. 

Повече и не толкова критични подробности за книгата можете да откриете тук и там.

петък, февруари 26, 2021

Лекции по инженерна геология и хидрогеология - Ивайло Иванов

Знам, че звучи малко странно непредубеден човек да се увлича от такива четива и да ги поглъща доброволно, но ако се замислите, то си има своето обяснение. Много хора обичат да слушат и четат за славното минало на България, за земите, завладени от царе и ханове, за трите морета, за най-високия връх на Балканите, за златото на страната ни, което би стигнало за какво ли не. А геологията разказва точно за това и то в мащаби, които са общи за всички хора по Земята. Няма по-стара земна история от тази, която разказва геологията – как се е образувала Земята, скалите, планините, равнините, реките, океаните и континентите. Това е както история за обикновени песъчинки, така и за необикновени диаманти. Пак геологията ще ви изчетка собственическо чувство върху територията, която страната ни заема днес, която е толкова богата и разнообразна от геоложка гледна точка. И пак тя ще ви намекне колко умилително детинско изглежда националното чувство, като се замислите каква прашинка е то със своята бебешка възраст от век-два, на фона на близо четирите милиарда години възраст на майка ни.

Като толкова обичаме историята, защо не се върнем достатъчно назад, когато тя е била обща за всички хора, вместо в нея да търсим причини за разделение, както е обичайно днес? 

От друга страна, колкото и да ми беше любопитно да чета за Земята, инженерната и хидрогеоложката част ми бяха в повече и директно ги прескачах. Ако пак се случи да чета други неща по геология, определено ще внимавам да бъде без тях.

вторник, февруари 23, 2021

Много съм ти задължен, Джийвс - П. Г. Удхаус

Бърти Устър е призован по спешност на село в Маркет Снодсбъри от любимата си леля Далия, за да се включи в кампанията на стария му съученик и приятел Джинджър, който се е кандидатирал там за камарата на общините от консервативната партия. Твърде много други неща се оказват заложени на тази карта, защото:

а) Флорънс Крей не понася неудачници и мигновено би развалила годежа си със същия този Джинджър, ако се случи да не го изберат;

б) Бингли, нечестивецът, който като иконом при Бърти в пияно състояние причини великолепен пожар, също живее в това село;

в) Клубната книга от "Ганимед Младши", в която всеки иконом е длъжен да вписва пикантни подробности за господаря си, мистериозно е изчезнала;

г) Крупният индустриалец Л. П. Рънкъл също се е натресал в компанията, защото иска да продаде старинна сребърна купичка на бъртрамовия вуйчо, който стратегически се е оттеглил на Ривиерата, докато цялата паплач в базата му не се измете;

д) Тъпи и Анджела не могат да се оженят, защото той си няма пукнат грош;

е) Споуд ще държи реч в подкрепа на кандидатурата на Джинджър и Маделин Басет, като годеница на първия, много се надява политическата кариера да не го изкуши и него, защото тогава ще трябва да се откаже от благородническата си титла;

ж) Анатол е застрашен от вражеско придобиване и леля Далия се чуди как да се справи.

А Бърти ли, Бърти е забъркан по всички точки до ушите и направо ми е жал през какво е принуден да мине, за да изплува обратно до сигурните и безопасни плитчини на столичната си квартира.

Тя беше властна като регулировчик.

***

Рядко има някаква полза да спориш с лели, ако си им племенник искам да кажа, защото са били с теб през всичките ти години на израстване, знаят какво голямо магаре си бил тогава и не могат да повярват, че нещо казано от теб по-късно ще си струва да се чуе. Изобщо няма да се учудя, ако разбера, че трите лели на Джийвс са му затваряли устата всеки път, когато е искал да каже нещо, знаейки, че на шестгодишна възраст Джийвс не е можел да направи разлика между поета Бърнс и дупка в земята.

***

Най-важното нещо в живота, Джийвс, ако искаме да сме щастливи и да преуспяваме, е да пропускаме колкото е възможно повече политически дебати.

събота, февруари 13, 2021

Слаба опаковка - Михаил Зошченко

Михаил Зошченко е руски писател, за когото Уикипедията казва, че е роден през 1894 година в Санкт Петербург в семейство с аристократичен произход. Бил е майстор на хумористичните разкази, макар да не е видял много весели неща през живота си като войни, ранявания, обгазяване, болници и не на последно място тормоз и преследване от висшите партийни функционери като Жданов. През 30-те години Зошченко е бил един от най-популярните писатели, а през 40-те вече е принуден от съветската власт да поправя обувки, за да се прехранва. Което обаче не го спира да се майтапи с всичко и всички, нали виждате игривото пламъче в погледа? Такъв човек ще се шегува в прав текст с кривото комунистическо ежедневие и съответно ще си пати за тези приказки. За изнудвачите и рушветите, които уж били изкоренени в съветското общество, за некомпетентните простаци, които са се намърдали на постове, даже и за онези двамата в будката до насипа на жп-линията, които глобявали минувачите само в комплект по трима души, защото имали само квитанции от 3 рубли. Да не споменаваме за болния, когото за повдигане на духа посрещнали в болницата с плакати за трупове, а след това го пратили да се къпе при бабичката с температурата.

Тъй или иначе решили пищно да отпразнуват двайсетгодишния му юбилей. Дори била закупена чанта с плочица, на която гравирали думите: "Вие... този... който... двайсет години... и тъй нататък... Ние вас... Вие нас... Мерси... и прочие...И все от тоя дух..."

***

Особено - казва - в Германия, независимо от тази огромна криза, се наблюдава удивителна, приказна чистота и спретнатост. Дори такива второстепенни места като, извинявам се, клозетите, и те сияят с небесна чистота. Приятно, неоскърбително за човешкото достойнство е да влезеш там. Направо - казва - ахваш от възторг и удивление. Вълшебна чистота, небесно-сини стени, на поличките теменужки. Просто не ти се тръгва. По-хубаво от кафене.

петък, януари 29, 2021

Културни сцени на политическото - Ивайло Дичев

Ивайло Дичев е популярно лице от екрана и за разлика от повечето такива, има какво смислено да каже. По причина, че мнението ми за света и нещата често съвпада с тезите, които защитава той, реших да си набавя тази негова малка книжка и да я погълна с удоволствие. Така и направих.

Книгата представлява сборник с кратки текстове (статии, есета?) със свободни размисли по различни теми, разгледани през окото на антрополог, който обича да разсъждава върху културата и политиката. Текстовете не претендират за категоричност и изчерпателност, а само намекват за интересни причини и обяснения за нещата от живота.

Разглежданите теми са достатъчно общи, за да попадат в интересите на повечето хора - за културата, местата, въображението и смъртта, за празниците, легитимността, тюмоса, народа, харизмата и смеха, за другадето, за единството, за чуждите и враговете, за равенствата, антропологията и разбира се - България.

Четох книгата доста бавно (150 страници за близо месец. Впрочем, цената от 15лв прави всяка страница да струва по 10 стотинки, само споменавам) и не беше възможно погледът ми да сърфира из текста като из роман. Статиите на Ивайло Дичев от "Културни сцени на политическото" са като своеобразно енфие за мозъка - има дразнение, има и награда, скрита зад него. Изказът и закодираните зад него идеи са точно толкова леко по-сложни от ежедневно мисленото и изговорено от повечето от нас, че хем леко те затрудняват, хем те карат да си припомняш първите значения на думите. Това дразнение отминава, когато получиш наградата си чрез разбиране на смисъла на казаното, което, неочаквано, се оказва на една и съща честота със собствените ти схващания.

В цялата медийна палитра от култури, от понякога очевидно глупави гледни точки, претендиращи за равна тежест с обективното, човек започва да изпитва почти физическа нужда някой авторитет да му потвърди, че е прав. В последните поне 10 години от обществено-политическия живот у нас рядко ми се случва да наблюдавам събития и решения, които да съвпадат с моята мярка за правилност, и затова то беше едно от големите удоволствия, които изпитах от прочита. Благодаря, проф. Дичев!:)

Откъс от книгата може да се прочете тук в сайта на Култура.бг.

вторник, януари 19, 2021

Убийство на игрището за голф - Агата Кристи

"Моята теория е истината — заяви тихо Поаро. — А истината по необходимост е вярна."

Това е историята, в която Поаро разкрива едно убийство с два трупа, а капитан Хейстингс се влюбва в Пепеляшка. 

Поаро получава припряно писмо с молба да помогне в охраната на богат французин, който е във вила на атлантическия бряг на родината си. Събира си куфарите и асистента и докато стигне, клиентът вече е недискретно мъртъв - по бельо, с наметнато палто, което не е негово, в полуизкопан гроб в игрището за голф и една камичка от самолетна стомана в гърба. С една дума - срамота! Крайно неприятна история, свидетели няма, жена му е намерена в спалнята овързана и припаднала, а прислугата нищо не знае и само сплетничи за комшийката от съседната вила. Разбира се, Поаро за нула време отся плявата от зърното и разкри какво се е случило, защото е гений, а ние с капитан Хейстингс тъпеехме в инфантилно недоумение пред серията от смени на заподозрения. Но при всеки случай, когато двама души имат сложни планове за едно и също нещо, може да се разчита, че оплитането им ще е по-лесно от разплитането им, особено за незапознатото с плетката око. Това е ключът - двата плана.

Припомних си защо някога, когато четох за пръв път книжката, не ми допадна чак толкова. Доста заплетена и на практика невъзможна за читателя сам да открие какво се е случило, кой е виновен и защо го е направил така. Накрая Поаро се подигра с глуповатия френски детектив, а младите се взеха. Честито!

пп

За всеки друг без художника това на корицата не би трябвало да е въпросната камичка, защото, както добре знаем от кръстословиците, камата е двуостър нож.