The Waiting - Майкъл Конъли

Късметът е променливо нещо.

Феновете на Майкъл Конъли тази книга я почакахме малко повече, но затова пък нивото отново е топ. Сюжетът е по класическата рецепта и в него освен удовлетворението от разкриването на криминалните загадки (разбира се, че в множествено число), има и намек за епохата - атаката на Капитолия от 06.01., фентанила, пожарът на о. Мауи, кражбите на iPhone15, PS5 и GoPro, намек за "славното" минало - Черната Далия, намек за добрите ресторанти в ЕлЕй.

И цялата еуфория, цялото надъхване, че хей, пак ще се топнем до ушите в майсторлъка на Конъли, понякога бива шпиковано с някакви неочаквани изненадки в българския превод, които приличат на скрити в тортата малки гадни черни пиперчета.

Например думата автостради. Хора, моля ви, да не сме във филм на Антониони? Това не е сериозно, откъде се взеха тия автостради в Лос Анжелис, 2025? Какво им е лошото на магистралите?

Или пък когато Рене се беше подпряла на предната скара на автомобила!? Може да е решетка, може ролбар, може да е всичко, ама скара не е, във всеки автомобилен форум ще ви се смеят. Скара...

Или да наричаме кръстатата отвертка кръстачка. С кръстачка се затеска зелето в бидона или на нея се поставя елхата по Коледа, но определено не се завиват винтове.

За пореден път заглавието озадачава, но този път се притуря и корицата. Забогами, както казва котаракът Румен, откъде се взе тази патрулка, като в романа няма кьорава патрулка!

Както и да е, романът е супер як и Майкъл Конъли не заслужава да бъде пренебрегван. За разлика от многото измислени измислячи на измислици като Дивър, Къслър, Ролинс и т.н., той има какво да каже и знае как.

Думата на годината е генеалогия.

Пътят към възкресението - Майкъл Конъли

Мики Холър и Хари Бош са се наели с благородна мисия - да освобождават невинно осъдени и излежаващи присъди. Да, и това го има и не е чак толкова рядко.

След сензационното освобождаване на доказано невинния Хорхе Очоа, в кантората на Мики завалява порой от писма от затворници. Разбира се, всички твърдят, че са невинни. Задачата на Хари е да пресява потока и да се обърне внимание само на най-обещаващите случаи. Така попадат на млада майка, обвинена, че е застреляла мъжа си. Има скандал, два изстрела, има барут по ръцете, има признание и излежана половин присъда. След като се заравят по-дълбоко в случая, се оказва, че нито барутът е от нейните ръце, нито признанието е истинско, камо ли да има оръжие и възможност. Адвокатът ѝ е бил пълна дупка, а за татуираните полицаи пък изобщо не искам да говоря.

Научихме какво е то хабеас корпус и как се атакува държавата в такъв случай. Хари се подложи на експериментална терапия и засега изгледите са добри. Храната и музиката бяха традиционните - джаз и Мусо&Франк.

Това беше 38-ата книга на Конъли и само седма за Адвоката с линкълна. Едноименният сериал на Нетфликс засега е само до втори сезон, т.е. филмирани са само два романа, което е все пак някаква утеха, докато чакаме следващия роман през следващата зима, който дори още не е обявен.

Честита Нова година и дано да е по-плодотворна от предишната!

Пустинна звезда - Майкъл Конъли

Пустинна звезда е цвете, което расте в пустинята Мохаве на мястото, където са открити заровени телата на семейство Галахър - четворно убийство, което Бош така и не е успял да разгадае, докато е бил на служба. Добрата новина е, че Рене Балард вече оглавява собствен отдел за разследване на неразкрити убийства. С привличането на Бош като доброволец му се дава шанс да напредне по стария му случай, както и да помогне за разкриване на убиеца на Сара Пърлман - сестра на виден местен политик, който осигурява финансиране за отдела. Как може да се напредне, след като толкова години си бил в задънена улица? Науката се развива и може да се окаже, че по уликите има следи от ДНК, които досега никой не е потърсил. А за ДНК вече има бази данни, както и специалисти по генеалогия.

Подразбира се, че политика и детективска работа бяха здраво оплетени, заподозрени се появяваха навсякъде, където не трябва, Хари си изпати и пак го шиха и като знак за предстоящите фундаментални промени си беше обръснал мустака. Нали помните как си изпати в "Мъртво вълнение"? Е, нещата продължават да тлеят и този път не се забелязва спасение да дебне откъдето и да било. Правете си сметка колко е зле положението, щом си беше подготвил два запечатани плика с писма до Мади и Рене, както и фалшив фентанил от черния пазар... 

Храната в Ел Ей нямаше изразен акцент, но музиката отново беше сила. Слушахме и запомнихме:

• A whiter shade of pale - Кинг Къртис;
• Дървото на живота - Фарез Уитед
  
• Да пием за живота - Ед Рийд
  

Набавих си книгата почти моментално, щом научих, че най-после се е появила на български, и до следващата сутрин беше прочетена. Специално станах в 5:30 да си я дочета.:)

Поука: Никога не отваряйте бар. Шансът да си изгубите парите е почти като този в казиното.

Полунощ в Ел Ей - Майкъл Конъли

След като последните романи на Конъли не можаха да ме грабнат особено, този път авторът си навакса, че и отгоре. В "Полунощ в Ел Ей" Рене Балард разследва две свързани с общи гилзи убийства (старо и ново) и престъпленията на двойка серийни изнасилвачи. Разбира се, отново е сама, Америка страда от Ковид, от съкращения, от бунтове след убийството на Джордж Флойд, нападението срещу Капитолия, а единственият, който е на нейна страна е дядо ви Хари Бош. Търси, слухти като старо куче, проверява скучни бази данни, прави връзки. Отново харесах, че по стар обичай героинята не се довери на стандартното правосъдие, а сама взе нещата в ръце. Подава оставки, стреля, укрива улики и всички престъпници си получиха каквото им се полага. Допадна ми и завършекът, в който тя получи визита от високо равнище, която се предполага да я върне обратно на работа.

Тъмните часове за Америка от оригиналното многопластово заглавие (The Dark Hours) са изпаднали някъде и е останала безличната българска версия. Има анонс, че до края на годината трябва да излезе и следващият роман, в който Рене и Хари продължават да раздават справедливост - Desert Star.

По едно време Бош слушаше John Legend, The Roots - Compared To What и на Рене ѝ направи впечатление, че е твърде съвременно за неговите навици. 

Законът на невинността - Майкъл Конъли

Дълго чакана книга, която обаче ме разочарова със слабото си действие. Сюжетът започна с много силна завръзка, защото, ще се съгласите, че случайно спрял те пътен полицай да намери в багажника ти труп на твой длъжник, си е голяма изненада и за двамата. След това обаче борбата на Мики Холър да се справи с делото, като защитава сам себе си, започна да бледнее, а събитията в съдебната зала и разкритията на екипа му извън нея, бяха толкова скалъпени, че направо нямам думи. Подхвърлени и зарязани сюжетни нишки, притопляне на стари персонажи и отношения. Традиционно героят беше уреден с мацка-две, което е малко необичайно, като се има предвид, че прекара по-голямата част от времето си в затвора. Беше бит, насмалко убит, възстанови някои стари връзки, скъса други и накрая почти просълзен чу очакваното "невинен".

Имаше една папка с документи, която се изгуби в затвора, а нищо не последва от това. Основният заподозрян натопител така и не се появи, което беше странно. Пандемията беше спомената, но някак ни в клин, ни в ръкав, сякаш тези споменавания са били дописани по-късно и са изсипани ей така, да личи коя година е. А за завършек един наемен убиец беше прострелян, за да се успокоим, че това е всичко и слънцето пак ще грее над нашето момче. А поръчителите, които останаха в сянка, а постната защитна стратегия в съда, която на практика нямаше почти нищо? Ех, ненужни подробности... Обрати, изненади, защо са ни, като винаги може да ползваме ФБР за deus ex machina.

Нощният пожар - Майкъл Конъли

Солената вода лекува всичко.

Книгите на Конъли не изтрайват дълго време непрочетени в мои ръце, а серията почивни дни допълнително предразполага към злоупотреби с любими криминални автори.

"Нощният пожар" е шарена отвсякъде - видове случаи, герои и опасностите, в които попадат. Този път Майкъл Конъли беше като уважителен бой-скаут, който гледа да обърне внимание на всички свои герои. От това романът изглежда малко претрупан с действие, имена и събития, но като се замисих, реших, че всъщност нещата в реалния живот никога не са излирани и не ни се сервират едно по едно за наше удобство и по-лесно храносмилане.

Хари не беше попадал на наемен убиец, но и това му дойде до главата, и пак в сенките около Бънкър хил, както в "Ейнджълс флайт". Имаше си традиционните напоследък разкрити стари случаи, достатъчно дилъри от Крипс, пандизчии, гейове, бездомници, адвокати и какви ли не други отрепки. Опасности за всички от сърце, а лошите си получиха полагаемото. Интересно беше да се научи как може да пострада човек с откраднати документи и какви може да ги натвори безнаказано фалшивата му самоличност.  

В този роман Хари слушаше Бен Уебстър с прякора "Красавеца и Звяра" (саксофон) и Чарлз Мингъс (контрабас) от Карнеги Хол, 1974-та ("Си Джем Блус" и "Пердидо"), а Рене - Мюз и някакви други такива глупости, но препратки за тях няма да има понеже не ми допадат. По подобни причини ще подмина и цитираните места за хранене, които вече ми се струват фрапиращи. Не че не търсих от любопитство разни каравани за тако с морски дарове в стрийтвюто на Google Maps, но като цяло рекламата на ресторантите ми дойде в повече.

Преводачът продължава да нарича магистралите автостради и това да не прави впечатление на никого, а кибритената клечка от корицата е прекалено общ намек за огньовете в книгата. Не знам, "Бард", не знам...

Холивуд беше доста различно място в малките часове, след като неонът и блещукащите светлини угасваха. Балард виждаше промяната всяка нощ. Тогава Холивуд се превръщаше в чиста проба територия на хищници и жертви - място, на което имащите се радваха на комфорт и сигурност зад заключените си врати, а нямащите бродеха на воля.

***

Бош погледна чинията ѝ. Напоследък като че всички ядяха авокадо. Противна работа.

Дълга тъмна нощ - Майкъл Конъли

Дори и заглавието ни насочва в тази книга - кой работи през нощта? Рене Балард, разбира се. В добавка обаче към всичко, което вече знаем за нея и начина й на работа от предишната книга ("Късното шоу"), тук се намесва и старото пенсионирано куче, което нищи стари случаи в Сан Фернандо. Точно така, Хари Бош още е в играта.

Преплитащите се спирали от случаи, по които работят двамата, се оказват свързани от преки мостчета, за да заприлича историята на истинска ДНК. Бош рови през свободното си време изстинал случай за загиналата дъщеря на наркоманката, която спаси при предишните си приключения под прикритие в "Два вида истина". Рене пък откликва на всякакви повиквания през нощните си дежурства, включително неволни инциденти с подхлъзнали се бабички, обири на картини от Анди Уорхол от загриженост и даже фалшив опит за изнасилване - в Холивуд е така. Тършуването на Бош около стари следи обаче привлече и нея и в един момент, най-неочаквано за мен, старанието им се отплати. Да, Хари не би бил той, ако не загази драматично, но хубавото сега беше, че има някой като него, който не жали сили за своите и не прощава на лошите.

При превода на заглавието някъде е изпаднала святостта от Dark sacred night, но поне българската корица този път е удачна - хем не издава нищо, хем съдържа достатъчно мрак.

Ето така си представих, че е изглеждала изчезналата картина, устните били на Мерилин Монро:

Горящата стая – Майкъл Конъли

В отдела за разследване на стари случаи Хари има нова партньорка на име Лусия Сото - младо момиче с амбиции, лек показалец, когато е върху спусъка, и вече няколко трупа зад гърба. Разследваме застрелян мариачи, който умира от усложнения чак 10 години след изстрела. Нещастната му съдба е умело използвана от местни политици, а намесата на политика в разследванията е нещото, което Бош дълбоко ненавижда. Не стига това, ами и нещата се преплитат с още по-стар случай, в който при умишлен палеж на стара сграда загиват дечица от подслонената там детска градина за бедняци. Утежняващото обстоятелство е, че седемгодишната Лусия Сото е била една от малкото, които са оцелели в пожара на Бони Брей.  На едната й ръка са татуирани имената на загиналите приятелчета, а амбицията й да стане полицай мисля е ясна и на слепите. Картината се допълва още с няколко дръзки банкови обира и клиширано изкупление в манастир.

Този роман е крайъгълен камък в кариерата на любимия ни детектив Хари Бош - непослушното момче от ЕлЕй беше уволнено и окончателно пенсионирано с един удар. И в предишните няколко книги се забелязваше, че Конъли го е приготвил за раздяла, но там подозирах, че ще негов наследник ще бъде дъщеря му Мади. Лусия обаче като че ли е по-добър вариант, толкова много прилича на Бош - мизерното и нещастно детство, страстта в разследванията, преследването на "инерцията", лекомислените изстрели. Не искам да съм лош пророк, но засега има само още един роман за Бош, който не съм чел, и се надявам да не стане някоя беля с него и да го пременим за последно...

“Harry, what the hell were you doing?” she yelled. He didn’t answer at first. He watched the car until it turned right at the next block and disappeared. “Sending a message,” he finally said. “What message?” she said. “We don’t even know if they were Thirteenth.” “Doesn’t matter who they were. Our gang is bigger than theirs. That’s the message.”

***

“Okay, be ready.” 

“For what?” 

“Anything.”

Черната кутия – Майкъл Конъли

Има един момент във всяко разследване, когато множеството неизвестни придобиват смисъл и обяснение чрез намирането на един-единствен ключов факт. Той обединява и обяснява всичко, той е свързващото звено. Ако разследването на убийство беше като това на самолетна катастрофа, този факт бихме могли да го оприличим на черна кутия.

В този епизод с 20-годишно закъснение Хари разследваше убийството на млада датска журналистка, което се случва по време на размириците в ЕлЕй след случая с Родни Кинг през 1992. Застреляна без мотив, свидетели, средство, извършител. Нищо, освен една празна гилза от Берета. След толкова години нещата не изглеждат по-розови, но все пак усилията на Хари Бош започват да дават резултат и скоро той отново навлиза в зоната, в която вече няма желание да спре пред нищо, за да не изгуби набраната инерция.

Powerful and relentless, and sometimes sad. Това е най-краткото и точно описание на героя Хари Бош, което откривам след внимателно прочетени 16 романа за него и общо 25 книги от автора. Макар описанието да беше направено за предпочитания от него джаз, на всички ни направи впечатление, че му приляга доста добре.

Както добре знае всеки фен на съвременни криминалета, главният герой задължително трябва да закъса по две линии – и в личен, и в професионален план. Второто не е никак трудно, щом си имаш работа с престъпници, но винаги е интересно да видиш в какви лични проблеми ще се забърка героят, които да „подхождат” на конкретно разкриваното престъпление. Дъщеря-тийнейджърка, която хем се грижи за теб, хем ти се сърди, леко психясала приятелка със син в затвора, дребнав, но за сметка на това заядлив началник, вътрешно разследване срещу теб? А бе, Хари, то и в личен план не било сложно да оплескаш нещата, дори без да се напрягаш особено при такава компания около теб...

Какво слушахме? Освен мъничко Телониъс Монк и Рон Картър основно пак наблегнахме на Франк Морган, а после и на 6 (шест!) диска Арт Пепър, сред които емблематичните Straight life и Patricia - хайде, Хари, разшири малко джазовите си хоризонти, както ти каза треньорът по стрелба, с когото си разменяхте джаз-загадки и който те изненада с Michael Formanek. Макар да не беше последният, който те изненада, но да не разваляме... изненадата.:)

Имах известни възражения към нещата, в които авторът забърка Хари на финала, защото част от тях си бяха чист и сравнително долнопробен екшън – убиец, който си признава всичко пред вързания си и обречен враг, освобождаване от щракнати белезници без ключ и т.н., но на Майкъл Конъли мога да му преглътна дори това.

Падане – Майкъл Конъли

Този път Хари Бош има два случая. Един от преди 25 години, който новите технологии позволяват да бъде разкрит чак днес, и един съвсем пресен, който му е натрапен по политическа линия – синът на съветник Ървин Ървинг се е хвърлил от терасата на стаята си в скъп хотел.

Първоначално и двата случая уж са пределно ясни. В първия има кръв на извършителя по шията на жертвата. Годините не са пречка за извличането на ДНК и намиране на съвпадение в базата данни на полицията, проблемът е, че похитителят на 19-годишното момиче и днешен сексуален насилник и рецидивист тогава е бил на 8 години. Точно така, няма как да е той, нищо, че всичко съвпада. Как тогава е попаднала кръвта му там?

Вторият случай, който по приоритет върви всъщност първи, също изглежда ясен. Човекът пристига в хотела без багаж, съблича се, подрежда си дрехите и посред нощ се хвърля от балкона. Обаче и там се намират съмнителни улики – тайнствен посетител на пожарната стълба, врагове с унищожен от него бизнес, специфични следи от борба по тялото. Последно – убийство или самоубийство? Вестниците го изнудват, началниците настояват, Ървинг заплашва.

За Хари Бош очаквано нещата отново преляха неприятно и в личната сфера, където научихме, че дъщеря му иска да става полицайка, партньорът му е твърде лекомислен, а самият Хари е все така неотклонен от принципите си, дори когато става дума да омае някоя запазена лекарка.

От терасата на наколното жилище на Хари над каньона слушахме Чет Бейкър с „Нощна птица“ от онзи лайв през 1987 в Германия и малко неуточнен Арт Пепър. Особеното този път беше, че ги пускаше дъщеря му. Кога остаря толкова, Хари, кога...?

Бош вече не е онази буйна звезда от „Черното ехо“. Продължава да е същият инатлив полицейски пес и да гони лошите, обаче вече е по-бавен, не стреля, не налита на бой, заяжда се, безпричинно пресилва нещата. Да, интелектуалките все така му връзват, докато не опознаят сприхавия му нрав, но вече дори това го имаме за даденост. Накратко, имам чувството, че освен за пенсия (по последна информация от този роман му остават към три години), Конъли дава намеци, че му готви и заместник - Мади. Едва ли ще е лесно да създаде друг такъв емблематичен образ от дъщеря му, но нищо не му пречи да опита. Вселената му е готова, просто трябва да посади нов герой с чар и хъс, който да гони свои глуповати рицарски принципи от рода на „Или всеки е от значение, или никой няма значение.“. И не е задължително да слуша джаз и да сваля някого в Мусо&Франк. ;)

Чете се за един ден, но характерът на Бош вече тежи.

- Децата ни са нашите сърца.

- „Децата ни са нашите сърца.“ Хубаво звучи. Кой го е казал?

- Не знам. Май аз.

***

Повечето родители отглеждаха граждани на бъдещето. Доктори, учители, майки, собственици на семеен бизнес. Бош отглеждаше воин.

Деветте дракона - Майкъл Конъли

Щастлив е онзи, който намира покой в себе си.

В този епизод Хари разследва убийство на възрастен китаец. Дядката имал магазин, сина му - друг, а според недомлъвките и записите на охранителните камери и двамата са били изнудвани да плащат рекет на някаква триада. Има заподозрян извършител, следва арест и тогава нещата образцово се оплескват. Хари хуква сам към Хонгконг да освобождава отвлечената си дъщеря, любимата му жена умира (да, точно така, Елинор Уиш отпадна от света на Майкъл Конъли), а нещата стават все по-мътни, както в личен, така и в служебен план. Докато биехме лошите из емблематичния квартал Коулун, научихме, че името му в превод означава "9 дракона". Хари го ръгаха с нож, стреляха го с пистолети, биха го с юмруци и като цяло никой не беше особено любезен с него. Към края, когато хонгконгската полиция най-после започва да му дири сметка за многото трупове около него, за малко се мярка и Мики Холър, за когото добре знаем колко неприятно се държи с враговете на клиентите си.:)

Като цяло не е от най-типичните романи на Конъли, няма я характерната методичност на разследванията, Сънсет и Вентура са заменени от небостъргачите и лепкавата влага на югоизточна Азия. Евентуалната поука от неочакваната развръзка би могла да бъде да не се бърза и да се внимава повече, когато нещата станат лични, защото тогава човек греши по-лесно и по-фатално.

Слушахме „Седем крачки до рая“ от албума на басиста Рон Картър „Скъпи Майлс“, полския тромпетист Томаш Станко с „Душата на нещата“, както и малко Арт Пепър.

Сребърен куршум – Майкъл Конъли

  Всички лъжат.

Колкото и да е чудно, Майкъл Конъли продължава да пише на ниво, страшно високо при това. Героите му не се изтъркват, опасностите и обратите не стават предвидими, интересът и тръпката от проследяването на сюжета не спадат. Няма да забравя с какво трескаво бързане дочетох „Черното ехо“, а петнайсет негови романа по-късно се чувствах по абсолютно същия начин в края на „Сребърен куршум“. 

Тук историята за пръв път среща Мики Холър с ... Хари Бош. Какво е общото между тях ли? Ако сте били наблюдателни, може да се сетите и сами, ако не – в последните страници ще ви бъде казано ачик-ачик, докато гледате залеза на слънцето над Тихия океан и остров Каталина. Оказа се, че двамата не само работят от противоположните страни на правосъдието, но и живеят на срещуположните страни на един и същ каньон. Ако ви харесат тук, изчакайте да видите как ще си партнират и в „Отменена присъда“. 

Историята в резюме изглежда тривиална като за Холивуд – филмов магнат е обвинен в убийството на жена си и любовника й. Виновен-невинен-виновен-невинен-не е важно... Мики наследява този случай от друг адвокат, който лекичко е бил позастрелян. Опасностите и адвокатските хватки в съдебната зала са предадени с безспорна притегателна сила, но по-интересното, както винаги, е пътят. Начинът и стъпките, които предприемат героите, за да стигнат полека-лека до истината. С цената на нерви и рискуване на всичко, all in. 

Не липсва неизменното споменаване на саксофониста Франк Морган, както и на бунтовете по случая с Родни Кинг. 

С три думи: адреналин и удовлетворение.

Още за същия роман при Копо.

Най-важното умение за адвоката по наказателно право е да получава пари. Много ме бива в това.

Мъртво вълнение – Майкъл Конъли

Какво ново в ЕлЕй? Хари Бош има нов партньор на мястото на пострадалата в "Ехо Парк" Киз Райдър, която пак се евакуира на по-спокойна административна работа. Младежът е от кубински произход, казва се Игнасио, а Хари упорито отказва да му вика Иги. Викат ги за случай на убийство на лекар, който работи с радиоактивен цезий, използван в лечението на някои видове рак. Работата е там, че лекарят наистина е намерен (макар и с две дупки в главата), но за сметка на това голямо количество цезий липсва. Подозренията са насочени към фигури с черни скиорски маски, които са завързали жена му гола вкъщи, снимали са я и са му пратили снимката с и-мейл, в който го заплашват и искат да изнесе за тях от болницата опасния химичен елемент. Веднага се намесва ФБР, цъфва и агент Рейчъл Уолинг, с която се помним от "Поета", "Завръщането на Поета" и "Ехо Парк", и нещата се забързват неимоверно - по мои сметки на моменти Хари караше с 200 km/h (130 mph) по лосанжелиските магистрали. Тактически отряди, специални звена за радиационна защита, терористични организации, ислямисти, фатални изгаряния от гама-лъчение и мръсни бомби, какво ли не му мина на Бош пред очите. Когато цялата история приключи за по-малко от 12 часа, той установи, че е подобрил собствения си рекорд за разкриване на убийство. Бош и този път работеше в пълен разрез с официалните полицейски предписания и правеше всичко както той си знае, за ужас на Игнасио и Рейчъл. 

Музиката в началото на романа за пореден път беше от Франк Морган - All Blues на живо в нюйоркския клуб „Джаз Стандард“, а пък в края - от Рон Картър. През 1990 басистът имал концерт с триото си в Йокохама. Дискът с изпълненията им от тогава слушаше Бош в колата си, когато мъдро реши, че не трябва да търси откраднатите ампули с цезий, а трябва да намери убиеца. Този "Малък валс" е от въпросния албум. 

А това видео пък е истинско попадение! Едва ли някой от читателите на този блог се е заинтересувал от моите скромни изследвания върху музиката в романите на Майкъл Конъли, но ето че доживях да чуя от устата на самия автор какво мисли той по темата за джаза и най-вече за Франк Морган.  

„Мъртво вълнение“ е добре като заглавие, поетично е и се връзва с финала на книгата, макар да продължава да е все така далече от оригиналното "Недоглеждането" (The Overlook). 

Обадиха му се в полунощ. Хари Бош беше буден и седеше на тъмно в хола. Обичаше да си мисли, че го прави, защото по-добре чува саксофона. Като притъпяваше едното сетиво, подсилваше другото. (Пълна позьорщина, но кажете ми защо почти никой не пише такива първи изречения в роман?) 

*** 

— Кофти начин да умреш — отбеляза партньорът му. 

Бош го погледна над бюрата и попита: 

— Знаеш ли какво научава човек в тая професия? 

— Не, какво? 

— Че няма добър начин да умреш.

Хорът на забравените гласове - Майкъл Конъли

На детективите, които трябва да гледат в бездната. 

Неразкрито безпричинно убийство на младо момиче от преди 15 години се оказва лесно за проследяване с новите технологии за сравняване на ДНК. Този елементарен случай се пада на Бош като бонус след завръщането му от пенсия обратно в полицията. Лесното обаче приключва до там, защото се оказва, че много неща са били умишлено потулени, а извършителите още са в полицията и то на не маловажни постове. Всички обаче знаем самоубийствената мания на Хари да се интересува само от истината, но не и от усложненията и опасностите, които тя би причинила. Знам истории за такива ловни кучета, които веднъж като надушат диря, не я пускат, докато не намерят врага и не се метнат към сънната му артерия. Не лаят, за да извикат другите кучета и да предупредят ловците с пушките, действат сами, но обикновено не живеят дълго. И Хари така направи някои разкрития, които в бързината забрави да сподели с Киз, но тя не му се сърди дълго. В този случай Бош не можа да загази истински, само защото истината излезе по-тривиална от най-лошите му опасения. Конъли се беше погрижил пак да го уреди с мадама и по стар обичай ни спомена имената на заведенията, в които ядоха, и на изпълнителите, които се слушаха (Майлс Дейвис). Храната и музиката са доста съществена част при строенето на света в романите.

В живота и в природата мракът винаги чака. 

ps. Честит празник на всички, които могат да четат кирилицата!:)

Завръщането на Поета – Майкъл Конъли

Отговорът винаги е в детайлите.

Романът е достойно продължение на хитростите на Робърт Бакъс – агентът от ФБР, който оглавяваше отряда за залавяне на серийния убиец с прякор Поета, докато накрая не беше излязло, че самият Бакъс е въпросният убиец. Достатъчно умен, за да се измъкне почти невредим. В настоящия роман Бакъс се завръща с друга серия убийства и сложен план за елиминирането на двамата си най-добри ученици във ФБР, който план обаче за него самия няма същия щастлив завършек както преди. Защо така и каква е разликата ли? Разликата се казва Хари Бош. В предишния роман той не участва, а в този се оказва намесен случайно в ролята на частен детектив. След пенсионирането си се занимава с това. Леките загадки около смъртта на бившия агент Тери Маккейлъб (онзи с присаденото сърце) тласнаха Хари по такава поредица от събития, която от една страна го вкара в леглото на хубавицата агент Рейчъл Уолинг, а от друга го изложи на капаните на Поета и за завършек го хвърли в един от прочутите канали на ЛА по времето на най-изобилния порой в града от век насам.

Бетонният канал, който минава в края на задънената  Валерио Стрийт.

Запазената марка на Бош – да вика подкрепление, но да не го чака – беше приложена за пореден път и пак даде добри резултати. В началото на романа слушахме заедно с Хари един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, докато се возехме в черния му мерцедес (!) през пустинята Мохаве на път към Лас Вегас и наближавахме злополучната отбивка за Зайзикс. (Ама че име, Zyzzyx! Ето така се правят запомнящи се герои и места.) Припомних си прекрасното чувство да следя събитията заедно с Хари и да усещам как засилва усилията си в момента, когато усети, че е на прав път. Как подхранва яростта, за да я използва, защото той също е от Преживяващите.

Няма да ми омръзне да осмивам заглавията на българските издания. Къде е The Narrows (Теснините), което се връзва с всички второстепенни нишки, и къде българският плосък, че чак едноизмерен вариант?

Още за същата книга – при Копо. И за да не дублирам неговите цитати, ще приложа други.

Можеш да превъртиш и да се откъснеш от света. Можеш да повярваш, че си вечен неудачник. Но детската невинност те връща обратно и те въоръжава с щит от радост, който да те пази. Бях го научил късно в живота, но не прекалено късно. Никога не е прекалено късно. Сърцето ми се късаше при мисълта за нещата, които дъщеря ми щеше да научи за света. Аз знаех само, че не искам да я уча на нищо. Чувствах се опетнен от пътищата, по които бях вървял в живота си, и от нещата, които знаех. Не бях получил от тях нищо, което исках да притежавам. Исках тя да ме научи.

***

С Елинор се бяхме опитали да крием споровете и суровите думи от ушите на дъщеря ни, обаче понякога стените са тънки и децата, както започвах да разбирам, са най-добрите детективи. Много ги бива да подслушват.

***

Да разчиташ на предположения бе все едно да сипваш пясък в резервоара на колата си. Това беше пътят към провала.

***

Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.

Законът на Бош - Майкъл Конъли

"Изгубена светлина" - така е оригиналното заглавие и пак няколко самосвала подтекст са си заминали безвъзвратно при фриволната му замяна. Аман вече, ще направя протест на Орлов мост срещу заменките на заглавия в криминалната литература! Стига издателски произвол!:)

А сега по същество. След седмици изтезания с книги, които не спорят, започнах да чета тази, която ми беше подарък от колегите от работата. Две нощи и свърши. Толкова със скуката.

Заварихме Хари напуснал полицията, но не и останал без работа. Разследва стар случай, но сам, без значка, с по-малко приятели, които да му помагат, правят неофициални справки и издават трохички вътрешна информация. И всичко това пак е прекрасно, докато в дирите му не влизат едни едри фигури, пред които "извинявайте, аз неволно" не важи и след рандеву с тях просто изчезваш. Като цяло заплетена работа, но човек може и да се ориентира в кълбото привидно случайни събития, ако си зададе правилните въпроси. Като например: Защо е нужно при снимките на стандартна холивудска продукция в кадър да бъдат използвани истински два милиона на пачки? След 9/11 властта и опасностите в свободна Америка са като куршум с изместен център. А после "най-случайно" отидохме до Вегас, защото там е ти_знаеш_коя, научихме теорията за единствения куршум и за финал Хари беше възнаграден с толкова неочакван подарък, че нямаше повече накъде.

Музикалният избор в романа беше в традиционния стил - бели хора свирят джаз като черни, или иначе казано, 5 диска Арт Пепър. От тях в програмата ще чуете само Арт Пепър с Джак Шелдън – You'd Be So Nice To Come Home To, Арт Пепър с Лий Кониц – The Shadow Of Your Smile, Високо напрежение  (когато Кизмин го предупреди, че лошите са по петите му) и Straight Life, когато описваше проблясващите спомени на учителя му по саксофон. В старческия дом бившият музикант Шугър Рей се беше оказал най-подходящият учител за Хари, просто защото нямаше никаква представа как да преподава.

Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.

Град от кости – Майкъл Конъли

Разхождащо се куче донася на стопанина си пръчка, която не е никаква пръчка, а хумерус – горната кост от ръка на дете. В близкия пущинак Хари Бош и компания намират плитък гроб и свидетелства за убито преди 20 години момче. По костите личат множество травми и фрактури от различна възраст. Тягостното ровене в миналото започва, но скелетите в гардероба се оказват не един и два, включително и в този на Хари. 

Веднага ми направи впечатление как Конъли уреди нашето момче с нова мацка подозрително бързо. Нещо мимолетно имаше в това и трябваше да го забележа, за да не се изненадвам когато после пак така скоропостижно я разкара. Добре познатите ни примамки бяха заредени: 30тина годишна, обича джаз, готви, третата й реплика е: Заведи ме у вас... Пиха мартинита, слушаха Бил Еванс с Kind of Blue и познатия ни и от предишни романи Клифърд Браун и обсъждаха белезите по голото тяло на Хари. 

Най-после дочакахме в книга на Конъли да бъде изкоментиран и баскетболът – партньорът на Бош Джери Едгар се беше сдобил с билети за мач на Лейкърс и затова се наложи Хари да започне разследването сам. 

Към вече разконспирираните черти на Хари Бош, които случайно може би напомнят на нечия друга личност, от тази книга добавяме и това, че пише на компютър с два (вероятно средни) пръста.:) 

Книгата е встрани от най-великите постижения на автора, но ценителите няма да я пропуснат. Дори може да им се случи като на мен да четат до 03:30 през нощта само и само да я довършат. 

Разследването на убийство е вид преследване с неизброими задънени улички, препятствия и колосални разходи на похабени усилия и време.

Ехо Парк - Майкъл Конъли

Кучето, което храним.

Преди 13 години Хари Бош разследва изчезването на млада жена, но не успява да открие абсолютно никакви улики. Един ден обаче му се обаждат от прокуратурата, че един заловен сериен убиец е готов да направи пълни самопризнания и за други престъпления срещу гаранция, че няма да бъде осъден на смърт. Едно от тях е убийството на същата тези Мари Жесто. Бош трябва да провери верността на тези самопризнания, защото престъпникът може би само се опитва да избегне екзекуцията, като поема вината за други убийства. 

Улавям се, че напоследък в ревютата на романите за Хари Бош обръщам несъразмерно голямо внимание на музиката в тях и на местата на действие спрямо самото действие. Не е представително, но не мога да се спра, толкова ми е приятно и е в такава силна връзка със сюжета, че пропускането на тези заложени от Конъли капани ми се струва като да пиеш хубаво вино без дори да го подушиш.

Много характерно и на място беше първото парче, което слушаше Бош - It's Just Work for Me на Ry Cooder от албума Chavez Ravine. За булдозериста от 50те години, който няма скрупули да събаря бордеите в едноименния бедняшки квартал, на мястото на които ще бъдат построени нови съвременни жилища. Иронията е, че съборетините наистина са премахнати, но нови сгради така и не са построени. Десетки години след това на същото място е издигнат стадионът на Доджърс. Много обичам да се запознавам с нови места по подобен начин. Така попиваш характерната им атмосфера заедно с музиката им, с историята им и настоящето им. И ги запомняш.

Във връзка със скритата в документите по случая с изчезналата Мари Жесто информация, която на пръв поглед се пропуска, се споменава и онзи странен албум на Колтрейн и Телониъс Монк, който са записали през 1957. Той е стоял нечут и неразпространен до 2005, когато някакъв служител прави инвентаризация на Библиотеката на Конгреса и го открива за света.

Много ме впечатли историята за двете кучета, които всеки храни, която убиецът разказа на Хари към края на историята, когато вече драматичната развръзка беше осезаемо неизбежна.

- В [приюта за сираци] "Макларън" имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

- И?

- Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти - правилното.

Това е един от романите на Конъли, които най-добре допадат на моя вкус. Имаше малко повече екшън и нула съдебни зали. Имаше толкова обрати в предположенията на Бош, че дори аз, който се предполага вече да съм запознат с маниера на разследванията му, се изненадах на няколко пъти. А не е ли това най-хубавата част във всяко криминале?:)

Примката на совата – Майкъл Конъли

Не можеш да влезеш в мрака, без мракът да влезе в теб. 

Добра, доста добра. В града на злото някой убива хора, като има за модел картини на Йеронимус Бош – мрак, голи тела, изтезания и сови. По същото време детектив Йеронимус (Хари) Бош дава показания срещу известен филмов продуцент по нашумяло дело за убийство. Един вид, сиво ежедневие като за Лос Анжелис. Само че неочаквано нещата започват неприятно да се смесват, когато пенсионираният агент Тери Маккейлъб е помолен от полицията да удари едно рамо на първото разследване. И съвпадението на имената е най-малкото, което започва да му прави впечатление, а ние добре знаем, че съвпадения няма. 

За музиката на/в романа.

В хода на четене случайно забелязах нещо, следа. Когато по традиция издирих парчето, което Хари слушаше в момента, и си го пуснах, мудното дотогава действие изведнъж препусна с ритъма на Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Очевиден факт, който едва ли е случаен.  

По-късно в долнопробния бар Маккейлъб слушаше популярни парчета като тези двете, а аз чаках всеки момент Хари да го изненада в гръб и да му докаже, че напразно го подозира. 

Когато след няколко дни Тери и Бош седнаха в същото заведение вече като съюзници от автоматичния грамофон Брус Спрингстийн пееше това. По това време на действието увереността на Хари и обвинението, че са хванали голямата вълна и са се наврели в тунела й, вече започваше да се напуква. При Тери съмненията бяха с обратен полюс – въпреки всички псевдо доказателства срещу Хари, вече имаше индикации кой е подредил нещата така изкусно, че да го накисне пред федералните. И в двата случая имаше мрак в края на града. 

На улица „Уилкокс” има поща, а пред нея има апарати за таксуване на паркиращите. Поради оживения трафик там може да се спира за не повече от 15 минути. Обаче ако човек се е редил вътре на опашка в дните преди Коледа, има голям шанс да е бил глобен за пресрочен престой. А заподозреният твърди, че по това време не е бил там.;) 

После нещата преляха през ръба и вече не можеше да бъдат спрени. Тогава в бара пуснаха Ван Морисън.  Нашите момчета вече имаха посока, в която да притискат престъпника, и се захванаха. 

Замислих се и за друго – „дъх на ментови цигари и евтин одеколон” - това е универсално неприятно, нали? Без да се замисля човек. Обаче само извън контекста. Вътре в ситуация, в която този човек ти е спасил живота, совите вече не са това, което са. И нямам предвид совите от Туин Пийкс, а тези от мрака на Йеронимус Бош. 

Оригиналното заглавие A Darkness More Than Night в българския превод е заменено с „Примката на совата”, което е прекалено буквално, но върши работа, макар да се губят всички важни намеци за тъмнина и мрак. 

Добра и евтина храна. От личен опит Маккейлъб знаеше, че ченгетата са големи майстори да откриват подобни заведения сред множеството ресторанти в който и да било град. Когато от Бюрото го пращаха в командировки, питаше местните улични полицаи къде да обядва. Рядко оставате разочарован. 

*** 

Бог е в подробностите, дяволът също. 

*** 

Далеч по-добре е да знаеш, че си на прав път, отколкото да имаш куп доказателства. 

Иска ми се да ми хрумват сравнения като тези на Майкъл Конъли: 

Усети как тръпките пробягват нагоре по гръбнака му като падащи плочки за домино. 

*** 

Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. 

*** 

Всяко следствие е като автомобил. Можеш да седиш зад волана, до шофьора или отзад. Или пък да висиш край пътя и да зяпаш прелитащите коли. Маккейлъб току-що бе смъкнат от шофьорското място и му оставаше само да подсмърча в канавката.

Блондинка в бетона – Майкъл Конъли

Никой на този свят не е такъв, какъвто казва, че е. Никой.

Бях започнал да чета книгите за Хари Бош хронологически. В един момент разбрах, че съм пропуснал една поради разминаване на поредността на писане и издаване у нас. А да четеш криминалета и да пропускаш важни следи, значи да се отнасяш абсолютно несериозно към материята. А този път тя беше следната:

Преди години Хари е издирил и убил Майстора на кукли – сериен убиец, който гримирал убитите от него проститутки със собствените им гримове. Годините минават, но изведнъж вдовицата на убиеца решава да съди Хари за превишаване на права. Съответно на него му се налага да дреме безучастен в съдебната зала, а в това време най-ненадейно се появява нова жертва на Майстора. Дали Бош не е сгрешил навремето и наистина не е застрелял невинен човек, както твърди обвинението? Или има имитатор, който повтаря всичко до най-малките подробности?

Докато дремеше в някакъв бар и не му се прибираше вкъщи да товари хубавата си жена със своите гнусотии от работата, Хари изслуша следните три парчета на Били Стрейхорн -
Lush Life, Blood Count и Raincheck. Беше изнервен, притеснен и полупиян и му дойдоха много добре. По-добре можеше да бъде само, ако бяха изкарали и "Take the "A" Train".:)

Книгите, които героите четоха, бяха пак „Денят на скакалеца“ на Натаниел Уест (във връзка с бунтовете след случая на Родни Кинг) и „Големият сън” на Чандлър (препратките бяха към Холивуд, евтините филми, евтини актриси, наркотици и насилствена смърт, които неща там винаги са били едно цяло).

Този път не познах кой е убиецът, но въпреки това бях много доволен, може би дори по-доволен, отколкото, ако бях уцелил. Със сигурност не е най-вълнуващата книга от серията, но е много важна, ако искаш да разбираш мотивите и действията на Хари.

Онзи, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище по време на борбата. Когато погледнете в бездната, тя също ви наблюдава…
Фридрих Ницше
***
Черното сърце не бие самотно.
***
Всяко ченге знаеше, че най-добрата защита е добрата ключалка или куче. Или и двете.