Време за мълчание и време за говорене.
През годините няколко пъти я започвам тази книга и все неуспешно. Явно в неподходящи моменти, а и самата тя не е особено грабваща и завладяваща, поне в началото. Пресилен менторски тон от самия старт, съчетан с парадиране на книжната любов. Ах, колко черен е Монтег и колко бяла е роклята на невинната му съседка. А когато впечатлени читателки започнат да споделят как обичат миризмата на книгите и как електронните просто не са книги, на мен нещата ми идват леко в повече. Особено, когато я прочета най-после тази и в моето съзнание тя извика съвсем други представи и внушения, и реша за себе си, че в този роман горенето на хартиени книги далеч не е най-важното.
Ами отчуждението на хората, информационната лавина, огромните екрани, опростяването на общуването, медийното осакатяване на съдържанието, което се сервира на сетивата ни? Това не е ли по-актуално и по-истинско от преекспонираната важност на изчезването на хартиените книги - този анахронизъм в 21-вия век?
Толкова нехарактерна ми е тази книга на фона на другите, които съм чел от Бредбъри. Твърде стереотипна, даже клиширана, опростенческа, някак безредна. С безспорно хубави и важни послания, но ми изглеждат сякаш изоставени в средата на магистрала - на прекалено очевидно място, където ще ги видят всички, но никой няма да се спре да ги огледа и обгрижи. Ех, да бяха малко по-прикрити...
Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.
По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.
Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.
По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.