неделя, януари 31, 2016

451 градуса по Фаренхайт - Рей Бредбъри

Време за мълчание и време за говорене.

През годините няколко пъти я започвам тази книга и все неуспешно. Явно в неподходящи моменти, а и самата тя не е особено грабваща и завладяваща, поне в началото. Пресилен менторски тон от самия старт, съчетан с парадиране на книжната любов. Ах, колко черен е Монтег и колко бяла е роклята на невинната му съседка. А когато впечатлени читателки започнат да споделят как обичат миризмата на книгите и как електронните просто не са книги, на мен нещата ми идват леко в повече. Особено, когато я прочета най-после тази и в моето съзнание тя извика съвсем други представи и внушения, и реша за себе си, че в този роман горенето на хартиени книги далеч не е най-важното.

Ами отчуждението на хората, информационната лавина, огромните екрани, опростяването на общуването, медийното осакатяване на съдържанието, което се сервира на сетивата ни? Това не е ли по-актуално и по-истинско от преекспонираната важност на изчезването на хартиените книги - този анахронизъм в 21-вия век? 

Толкова нехарактерна ми е тази книга на фона на другите, които съм чел от Бредбъри. Твърде стереотипна, даже клиширана, опростенческа, някак безредна. С безспорно хубави и важни послания, но ми изглеждат сякаш изоставени в средата на магистрала - на прекалено очевидно място, където ще ги видят всички, но никой няма да се спре да ги огледа и обгрижи. Ех, да бяха малко по-прикрити...

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.  

събота, януари 30, 2016

Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал

Това е книжка, която случайно беше орисана да седи в жабката на колата и да бъде четена само в непредвидени периоди на чакане. На някого. На нещо. Грешката се оказа не само правилна и дори добре подбрана, защото вместо човек да се дразни, че другият закъснява, почва да се смее и да разправя австралийски анекдоти. Историйките са прелестно кратки и симпатични. Почти всички се разиграват сред приятелите и роднините на Алан с главното участие на самия Алан. В тях освен изключително свежо чувство за хумор авторът демонстрира и някои качества, според които същите истории биха могли да се превърнат в трагедии, ако ги разказва другата страна, но от негова гледна точка важното е, че на него му е смешно.

Освен тези истории от първо лице единствено число обаче има и други. В тях има някакво невероятно (може би като у Сароян) съчетание на две рядко срещани дарби - да проумееш детайлите, които правят една ситуация разтапяща душата, и после с думи да можеш отново да я сглобиш така, че когато я прочете друг човек на половин свят и половин век разстояние, веднага да си я представи и да почувства същата приятна тръпка. И няма значение дали ти разказва как малко момиченце пресича натоварена улица, как малки момчета печелят внимание и почит като разказват за белезите си, или ти споделя истории за онова малко и смотано куче, на което и белите му са малки и смотани.

И от тази негова книга струи характерната за Алан Маршал жизнерадост. В превод това означава радост от живота. Споменавам го изрично, понеже животът му всъщност не е бил от най-леките, като имате предвид, че след прекарания детски паралич остава инвалид. Плешивата му глава и безпощадните му роднини също се съмнявам да може да се оценят като благодат свише. Но човекът е писал весело и безгрижно, както ще се уверите и сами някой ден. Вижте го само колко пакостливо гледа и си представете какви ги пише. :)


Още за същата весела книга при Станислава.

четвъртък, януари 28, 2016

Сълзите на жирафа - Алегзандър Маккол Смит

Утрото е най-подходящото време, в което да се заловиш с решаването на някакъв проблем.

Втора великолепна книга със случаите на г-жа Рамотсве от Дамска детективска агенция №1 от Габороне, Ботсуана. Както помните от първата книга, г-жа Рамотсве се сгоди за г-н Матекони от сервиза и се канеха да заживеят мирно и щастливо. Последният обаче сега падна в плен на сладките приказки на стопанката на приюта, където доброволно ходи да им поддържа техниката, и се оказа лично оборудван с два броя сирачета за надомно отглеждане. А г-жа Рамотсве, понеже е стабиляга, изобщо не му направи проблем и ги прие в къщата си на  улица "Зебра драйв".

Дотук с личната история, защото като начетени крими-фенове добре знаем, че в класически добрите такива романи задължително освен разкриването на престъпленията, трябва да има преплетена и история с личните проблеми на героя, които да имат сходен нюанс. Да си отиват, да са от една гама с основното действие.

Та професионална ситуация за г-жа Рамотсве този път дойде от поръчката на бяла заможна американка, която продължава да издирва сина си вече 10 години откакто е изчезнал. Младо момче, което от идеалистични подбуди искало да работи в местна ферма, основана от други такива леко наивни новатори като него. Или както се казва в книгата, европейците и американците много обичат да дойдат и да ни казват как да правим това или онова. След някоя година им омръзва, те си тръгват и всичко рухва. Този път обаче са си тръгнали всички без един и Прешъс Рамотсве май вече знае защо и как.

И в тази книга пак личат характерните за автора човеколюбие, кротост и умиротвореност. Африка такава, какъвто бихме искали да бъде и нашият свят. Свят, в който прошката има ежедневно запазено място. Континент с излъчване като на детски спомен от безбрежна лятна ваканция. В който един детектив се чуди как да съобщи разкритията си на клиента, защото каквато и част да сподели, все ще има наранени хора.

Още за същата книга има в блога на Катрин.

- В днешно време много младежи искат веднага да се хванат с големите неща. Искат да тръгнат от самия връх, да вземат много пари и да карат големи мерцедеси.
...
- Колкото повече мерцедеси има в една страна - продължи линията на размишление маа Макутси, - толкова по-лоша е тази страна. Ако има страна без мерцедеси, тя ще е хубаво място. Сигурна съм.

понеделник, януари 25, 2016

Бягащият човек – Стивън Кинг

САЩ, 2025. Крайна поляризация на обществото, гета с ужасно бедни и квартали с неприлично богати. Обединява ги Всеобщата телевизия, която е задължителна за всеки дом. А по нея царуват безбройни реалити предавания, най-популярното от които е Бягащият човек, в което един доброволец бива гонен из цялата страна, докато не бъде убит. Целта му е да остане жив 30 дни, като всеки ден изпраща до телевизията касетка, на която с връчената му в началото на гонитбата камера записва кадри със себе си. Ако оживее един месец, печели един милиард долара, което никога не се е случвало. Досега. Допреди отчаяният от мизерията и безизходицата Бен да се запише да участва, за да изкара някакви пари за болната си дъщеря. Защото за всеки ден живот, за всеки убит преследвач, роднините му получават пари, истински нови долари.

Екшън едва ли може да се преразказва, а и може би не е нужно. Трябва само да се поглъща на големи глътки.

Казват, че тази книга е поставила началото реалити предаванията – станали днес така любими на целокупния български народ. Друга новост ми се видя да се използва пътнически самолет за... ами по нетрадиционен начин преди 11.09.2001. Освен това в такава книга може да четеш и само екшъна на преследването, може да се възмущаваш от антиутопичните й критики, може да се опиваш от емпатията, която се индуцира в главата ти, когато четеш за необикновените приключения на един обикновен човек. Както съм казвал и преди, за мен най-притегателното в стивънкинговите книги е точно последното – как се държат нормални хора в необикновени ситуации, мисълта, че Бягащият човек бих могъл да бъда аз.

Разбира се, вероятно дори няма нужда да споменавам, че по тази книга има едноименен филм с Арнолд Шварценегер от 1987, който филм... абе вие си го знаете, не се правете.

Още мнения за тази ранна книга на Стивън Кинг, писана под псевдонима Ричард Бакман, можете да прочетете при обичайните заподозрени Аз чета, Христо, Ламота и при Драго.

Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен?

четвъртък, януари 21, 2016

Резерватът на таласъмите – Клифърд Саймък

Нещо ново, нещо старо, нещо синьо и нещо назаем.

Не, не става дума за сватбарски ритуали, а за нов прочит на стара книга със синя корица, която някой ми е дал назаем. В един хубав ден миналата есен младата ми още страст към занаятчийските бири беше посрещната от колега с:

- И много внимавай с тролите под моста, да не стане като със сладката октомврийска бира на таласъмите.
- ?!?
- От "Резерватът на таласъмите", бе.

Университетски преподавател се прибира вкъщи от междугалактическо пътешествие, но се оказва, че негово копие вече се е прибрало преди две седмици и дори вече е загинало при нещастен инцидент. Класическо сай-фай с крими загадка, ще кажете. Да, ама не съвсем, защото после ще научите, че на тази Земя, освен портали за пътувания, в специален резерват съществуват и троли, феи, таласъми, банши и какви ли не други същества, които освен за оригиналност, претендират и да са по-стари от човешкия род. И може би си спомнят нещо важно от древните времена преди появата на човека... Но и това не е всичко, защото има и пътуване във времето! Освен това лични срещи с Шекспир, със загадъчна прастара раса и озадачаваща търговска оферта, която трудно може да се отхвърли. И доста смешки, на всичкото отгоре.:)

Някъде писало, че това е най-веселата книга на Саймък. Не знам, далече съм от това да ги знам всичките, още повече, че той доста е пописал. Но не може да му се отрекат майтапчийските нотки - с университетската политика, с модерната наука, със суеверията. Освен всичко друго, това е човек, който е спечелил с творбите си три награди Хюго и една Небюла, което може да се тълкува, че е три пъти по-харесван от феновете, отколкото от колегите си. Сред последните е бил обаче изключително близък с Айзък Азимов.

- Момчета, не искате лед, нали? - запита той. - Само разводнява питието. А освен това и нямам.
***
Огънят мънкаше нещо в комина.

сряда, януари 20, 2016

Никога не се предавайте - Уинстън Чърчил

Не лоши и предимно весели цитати от речи, разговори, обръщения и други изяви на колоритния държавник. Различното спрямо предишната книга с анекдоти на Чърчил е, че тази книжка е двуезична и можете да прочетете в оригинал какви ги е ръсил сър Уинстън. Някои от лафовете са вече световноизвестни, други ги срещах за пръв път, но всички бяха на ниво и са чудесно четиво. Някои дори си ги отбелязах за цитиране при срещи с неподготвени политически опоненти.:)

Никога не се предавайте – никога, никога, никога, никога; нито за големи, нито за малки неща; нито за значими, нито за незначителни; никога не се предавайте, освен на убежденията си за чест и здрав разум. Никога не отстъпвайте пред силата; никога не отстъпвайте пред очевидно превъзхождащия ви противник.
***
Присъщият порок на капитализма е неравното разпределяне на благата; присъщата добродетел на социализма е равното поделяне на нищетата.
***
Няма голям смисъл в това да се увеличава наказанието за двубрачие. Двуженецът има две тъщи и това е достатъчно наказание.
***
Фанатикът е човек, който не може да промени възгледите си и отказва да смени темата.
***
Най-бляскавото ми постижение беше, когато убедих съпругата си да се омъжи за мен.

вторник, януари 19, 2016

Априлска жътва - Бранимир Събев

За съжаление опасенията ми от засилване на пошлостите, забелязани в предишната книга на автора, се потвърдиха. Тук те са набрали скорост и са намерили поле за изява в голяма част от тези 14 разказа и над 200 страници обем.

Ужасът е състояние на ума, който след известни намеци сам ражда страх и напрежение. Ако на този същия ум му сервираш семпло изброяване на безпричинно брутално насилие и извращения без всякаква логика, стремеж за убедителност и близост до реалния живот, той ще роди не ужас, а само скука и погнуса. Опростеният маниер на писане пък, който казва всичко директно, в прав текст, едноизмерните герои и диалози, не особено богатият език и съсредоточаването в натуралното предаване на примитивни форми на секс и насилие пропъждат почти всичката художественост на разказите. Та нали текстове с подобно качество можем да прочетем ежедневно из жълтата печатна преса? При това с картинки!

С леко неудобство заради така любезно предоставената ми от автора книга преустановявам всякакви опити да си обременявам съзнанието с четене на повече български опити за хорър. 

понеделник, януари 18, 2016

Спокойни дни в Клиши - Хенри Милър

Хенри Милър е бил американски писател от 30-те години, а тази му книга касае престоя му в Париж. По това време във Франция пишещи машини тракат под много американски пръсти. Спомняте си какви са ги вършили Франсис Скот Фитцджералд и Хемингуей по същото време там.

Нямам идея какво друго е писал Хенри Милър и дали то има някаква стойност, но в тази си книга се е съсредоточил основно върху преживяванията си с различни проститутки. Историите му са разпилени, лексиката на доста места е излишно вулгарна, а голяма част от ситуациите и детайлите го поставят в крайно неапетитна светлина, като хигиена, морал и интригуващ текст са сред най-малките липси. Заглавието "Спокойни дни в Клиши" (Клиши е район в Париж със съмнителна слава, който е предоставял достатъчно материал за нуждите на Милър) е на пръв поглед странно, но въпреки всичките премеждия, болести и глад, вероятно за автора това може действително да е бил спокоен период. А ако това е така, то аз изобщо не държа да знам какви са били неспокойните му дни, нито пък къде. 

вторник, януари 12, 2016

Гроздовете на гнева – Джон Стайнбек

„Гроздовете на гнева“ разказва тъжната история на едно фермерско семейство, което губи земята си, и се принуждава да тръгне да търси спасение в лелеяната Калифорния. Пътят и целта в един момент се сливат, защото излъганите надежди са най-малкото зло, което им се случва във върволицата от неприятности.

Това не е веселият Стайнбек, който ни разсмиваше с безгрижните си пияници или с любовните неволи на най-добрия им приятел. Това е друг Стайнбек – тъжен, отчаян, омерзен. „Гроздовете на гнева“ разказва за Голямата депресия, кризата на кризите, която помита съдбите на стотици хиляди хора. Водовъртеж от мътната вода на времето, отломки от животи и мръсна пяна от най-долните кьошета на човешката душа. Фермерски семейства, които губят земята си, къщите си и всичко друго и тръгват отчаяни по Път 66 да търсят спасение в Калифорния. Хора умират, други мизерстват, оцеляват сред глад и унижения, семействата се разпадат. В Златния щат, перлата в короната на съюза, където „Оки“ (като човек от Оклахома) става най-обидната дума.

От друга страна Стайнбек си е същият, същото остро око за детайлите, за важните неща, които имаме за даденост и затова забравяме. За загубите, които може да понесе семейството, за цената на оцеляването, за смелостта и решителността на майките, които се проявяват чак когато бащите са се стъписали от безизходица. За социалните конфликти между малоимотните и тези, които вече нямат съвсем нищо. За озверяването, болестите и гладната смърт, когато край на нещастията не се вижда и не се вижда...

Политическите нюанси, които са намерили в книгата мнозина читатели, които държат да търсят лявото и дясното във всичко, просто няма да коментирам.

Толкова тъжна книга скоро не бях чел. Още за нея в Аз чета и при Лидия.

Няма грехове и добродетели. Има само това, което хората вършат. (There ain't no sin and there ain't no virtue. There's just stuff people do.)
***
Muscles aching to work, minds aching to create - this is man.
***
Така е, викаха арендаторите, но земята е наша... Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея. (Sure, cried the tenant men,but it’s our land…We were born on it, and we got killed on it, died on it. Even if it’s no good, it’s still ours….That’s what makes ownership, not a paper with numbers on it.)
***
Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. (Woman got all her life in her arms. Man got it all in his head.)
***
Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.

събота, януари 02, 2016

Дългият път - О'Хенри

Може и друг път да съм споменавал колко объркващо и обезкуражаващо за страстта ми на почитател на неговите разкази действа политиката на българските издатели да публикуват разни негови разкази от различни сборници в едно книжно тяло. Така се случва, че купуваш новоиздадена книга, но в нея има дублиращи се разкази от по-стари издания. Четеш ту за Големия град, ту за Благородния мошеник, ту за каубоите до мексиканската граница, ту за разни авантюристи из неспокойните централноамерикански републики и няма ред. Както и да е...

В този сборник от 2002 на издателство "Кронос" (хвала, работа им е, макар в преводите на единици от разказите да личеше по-различно от характерното за тях високо преводаческо умение) харесах най-много историите за:

  • Червените рози на Тоня - как се доставя на капризна госпожица модерна червена шапка, когато разполагаш само с кураж и обикновена бяла.
  • Купидон а ла карт - за онази госпожица, която се отвращавала от тъпчещи се господа, до време.
  • Съботната вечер на Симънс - за безобидните и добродушни наивници с пари в джоба.
  • Значката на полицай О'Рун - в Големия град е лесно богатият да стане беден и обратно.
  • До поискване от кредитора - макар да го има в почти всички други сборници, този е приятно пак да бъде прочетен, защото е перла в короната. Освен благородството, честта също задължава, дори ако продаваш контрабандни говеда.
  • Авантюристите - !!! - признайте си с ръка на сърцето, не е ли това най-голямата авантюра?
  • Висш прагматизъм - за годежа с правилната сестра.
  • и всички други рожби на майсторлъка на О'Хенри да разказва. Да пише интересно, да изненадва с неочаквани завършеци, да води историята така, че да се усмихваш и щом я завършиш.
Честита 2016!
Изненадваща доброта и справедливост да ви спохождат тази година, също като в разказ на О'Хенри!:)