Мога да прескачам локви - Алан Маршал

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости.

Алан Маршал е австралийски хуморист от близкото минало, но вие това вероятно си го знаете. Превеждан е обилно още през комунизма и е бил доста популярен у нас.

Централната фигура в този негов автобиографичен роман разбираемо е самият той и борбата му с живота, след като като малък се разболява от детски паралич и остава сакат. Когато обаче си позитивен човек и отвътре повече ти идва да се смееш, а не да плачеш, дори животът с патерици може да бъде смешен, а когато околните видят как приемаш нещата, те също попиват от теб това ведро поведение, спират да те съжаляват и те приемат за равен. Или поне децата го правят, те са по на "ти" с емпатията.

Страшно приятни истории за детството на Алан във фермата, където баща му обяздва коне, а той ходи за риба с приятели, да ловят зайци с примки, да гледа конете, а чат-пат и да ходи на училище. Премеждията му в болницата, с патериците, по-късно с инвалидния стол, как тайно се учи сам да плува и да язди пони. За всички симпатични хора и животни, за природата, скитниците, песните.

Втората половина от книгата му е вече като току-що дипломиран счетоводител, който се мъчи да си намери работа в големия град, където се сблъсква челно с предразсъдъците на възрастните. Горчив опит и унизително отношение, които обаче вероятно са били нужни, за да се кали волята му и да придобие нужния за писателското поприще широк поглед върху хората и отношенията им.

Когато чета хубави книги за деца никога не мога да се начудя как някои хора и като възрастни още помнят начина, по който разсъждават децата. Това го намирам за изключително интересно и дори обикновени случки започват да ме развеселяват и ми е много интересно да ги чета.

Въобще, Алан Маршал е голяма работа и няма да съжалите, ако посегнете към негова книга. Гаранция!:)

По-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкочанена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми,  че е мъртва.

***

Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка "Джилспай", възкликна: "Тези ботуши са божествена работа." Затова смятах, че Исус носи ботуши марка "Джилспай".

***

Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.

***

Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.

***

Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.

***

Когато Алан слушаше как дърварите си говорят за живота:

Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии, конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко... - той махна презрително с ръка.

Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал

Това е книжка, която случайно беше орисана да седи в жабката на колата и да бъде четена само в непредвидени периоди на чакане. На някого. На нещо. Грешката се оказа не само правилна и дори добре подбрана, защото вместо човек да се дразни, че другият закъснява, почва да се смее и да разправя австралийски анекдоти. Историйките са прелестно кратки и симпатични. Почти всички се разиграват сред приятелите и роднините на Алан с главното участие на самия Алан. В тях освен изключително свежо чувство за хумор авторът демонстрира и някои качества, според които същите истории биха могли да се превърнат в трагедии, ако ги разказва другата страна, но от негова гледна точка важното е, че на него му е смешно.

Освен тези истории от първо лице единствено число обаче има и други. В тях има някакво невероятно (може би като у Сароян) съчетание на две рядко срещани дарби - да проумееш детайлите, които правят една ситуация разтапяща душата, и после с думи да можеш отново да я сглобиш така, че когато я прочете друг човек на половин свят и половин век разстояние, веднага да си я представи и да почувства същата приятна тръпка. И няма значение дали ти разказва как малко момиченце пресича натоварена улица, как малки момчета печелят внимание и почит като разказват за белезите си, или ти споделя истории за онова малко и смотано куче, на което и белите му са малки и смотани.

И от тази негова книга струи характерната за Алан Маршал жизнерадост. В превод това означава радост от живота. Споменавам го изрично, понеже животът му всъщност не е бил от най-леките, като имате предвид, че след прекарания детски паралич остава инвалид. Плешивата му глава и безпощадните му роднини също се съмнявам да може да се оценят като благодат свише. Но човекът е писал весело и безгрижно, както ще се уверите и сами някой ден. Вижте го само колко пакостливо гледа и си представете какви ги пише. :)

Още за същата весела книга при Станислава.