Цар Алкохол - Джек Лондон

Важната дама и лекото момиче са сестрички.

Захванах книгата преди година или две, защото я открих в аудио формат. Тогава слушах много такива помежду друга дейност, която вършех, без да се замислям. Тази обаче ми се опря. Не беше приключенска, а биографична, макар целият живот на Джек Лондон да си е едно шеметно приключение. Тази разказва за опита му с пиенето през целия му живот - като моряк по пристанищните кръчми, като обикновен работник, като златотърсач, писател и интелектуалец. За това какво алкохолът ти взима, защото другото, че дава нещо, си е чиста илюзия.

Книгата е доста... не весела. Трудно е да се повярва колко нещо може да постигне един младеж с толкова труден старт в живота само с воля, труд и упоритост. И то въпреки пагубното влияние на алкохола. И пак да изглежда истинско, защото Джек Лондон разказва толкова интересно и убедително, че няма как да не му повярваш.

Страшна е неговата история, свирепа, очарователна и в същото време винаги ме натъжава. Винаги изпитвам едно чувство на жал, че такъв човек е трябвало да може да поживее още, защото е имал още много да твори. Качествени неща, смислени произведения, вълнуващи и истински истории. Но понякога в живота става така, че тези, които горят най-ярко, най-бързо прегарят.

Не знам как става така, но нямам насита от неговите произведения вече повече от трийсет години. Не усещам за тях да има неподходящо време или възраст, обичам ги и досега по същия пламенен начин, както и като ученик.

Благодарността е черта, свойствена на човешката природа. Когато такъв човек спечели пари, можете да бъдете уверени, че част от тях ще отиде на тезгяха, в касата на оня, който му се е притекъл на помощ.

***

Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като „Атлантически месечник“, правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в „Космополит“ и „Мак-Клюр“, отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя.

***

Жените са истински пазители на расата. Мъжете са прахосници, търсачи на приключения, картоиграчи и в края на краищата винаги жените ги спасяват. Едно от първите химически изобретения на мъжа е алкохолът и той не престава да го произвежда и пие до наши дни, но не е имало ден, когато жените да не са се борили против пиянството на мъжете, макар че никога не са имали възможност да вземат против това някакви решителни мерки. Щом жената получи някъде право на глас, тя най-първо затваря кръчмите. Мъжете и след хиляди поколения няма да се решат да направят това по своя инициатива. Със същия успех би могло да се очаква от морфинистите да забранят продажбата на морфина.

Жените знаят, че за пиянството на мъжете те са заплатили с неизброимо количество пот и сълзи. Вечно загрижени за расата, те ще вземат мерки да опазят своите бъдещи синове и дъщери, бъдещите жени и сестри на тези синове.

Стив Джобс от Уолтър Айзъксън

При все, че не съм от най-заклетите почитатели на Епъл, мога с чиста съвест да кажа, че книгата беше доста интересна.  Убеден съм, че ако бях я прочел, когато ми я подариха (мисля, че преди 5-6 години), нямаше да я оценя толкова високо. Вродената ми алергия към изкуственото възхваляване на разни хора и продукти щеше да ми попречи да се концентрирам върху по-техническата част на книгата.  Доволен съм също, че я оставих да отлежава години наред, преди да я прочета, защото нека не се лъжем, Епъл е култ, а не просто фирма и е много лесно човек да откаже да погледне отвъд това. От книгата става ясно и защо това Епъл е култ. На практика този подход се оказва може би единствения начин компанията да си намери място в Златната ера на персоналните компютри, преборвайки гиганти като IBM, Hewlett Packard, Dell, Compaq, Motorola, за да се превърне самата тя в гигант. Приносът на Стив Джобс eдва ли може да бъде оспорен. Авторът е убеден в това, като в същото време дава и доста факти за по-недоброжелатилните читатели, с които те да затвърдят не толкова добрите си виждания си за човека. 

Погледнато от моята камбанария, бизнес успехите, фирмената политика, манипулаторските умения на Стив Джобс в корпоративния и в личния му живот при този прочит бяха просто второстепенни детайли. Изобщо не ми се стори изненадващо това, че за да успееш като шеф трябва да си безцеремонен и да взимаш спорни от морална гледна точка решения. Поради липсата на опит в управленито на компания с такава стойност, естестевено, съм склонен да мисля, че има и по-човешки начин да водиш една фирма. Но пък като се замисли човек, какъв би бил "човешкия" начин да уволниш някого, защото от твоя гледна точка не си върши работата, като хората? Лесно е да раздаваш оценки, когато не си в ролята. Със сигурност по всеки отделен казус може да се разисква много. 

Това, което за мен беше най-впечатлявощото в книгата, беше яростното желание  и порив на Стив Джобс и на хората около него (и може би от неговото поколение) да генерират идеи (без значение дали оригинални или просто откраднати и/или основаващи се на вече съществуващиа продукти), да създават прототипи, да ги изпилват до последния детайл, без да се съобразявят с бюджети, крайни срокове и желанията на клиенти. Ако приемем, че това наистина е било така, а не е някакви идеалистична представа на автора за процеса на създаване на продукти в Епъл, това желание е наистина достойно за възхищение. Отчитам, че това мое възхищение е силно повлияно и от собствения ми опит в последните години и разочарованието от това, че много малко хора от индустрията вече мислят в продукти. Много бих искал, хората които четат тази книга сега, да вземат и запомнят точно това от нея, за да излезем от батака, в който сме се забъркали. 

Това, което не ми хареса толкова в книгата e, че си личеше, че авторът не е много в час с техническите подробности. Трудно ми беше да си представя, например, как Самсунг са имали миниатюрен хард диск, който се е въргалял из фабриката им, докато не дойдат хората от Епъл и не поискат да им го дадат, защото са му намерили идеалното приложение. Ако има книга, която навлиза в повече детайли при подуктовите решения, бих я прочел с удоволствие

Другото нещо, което не ми допадна беше, решението на автора да илюстрира всяка отделна случка с няколко директни цитата от действителни разговори между хората.  Със сигурност това придава достоверност при педаването на случките, но пък накъсва разказа.

Някои казват: „Да дадем на клиентите каквото искат.“ Моят подход не е такъв. Работата ни е да се досетим какво ще поискат, преди още да са го поискали. Мисля, че Хенри Форд навремето е казал: „Ако бях попитал клиентите какво искат, сигурно щяха да ми отговорят: По-бърз кон!“ Хората не знаят какво искат, докато не им го покажем. Затова никога не разчитам на пазарни проучвания. Нашата цел е да прочетем нещата, които още не са написани.

It's Not about the Bike: My Journey Back to Life - Lance Armstrong

Move. If you can still move, you aren’t sick.

Това е автобиографична книга на големия колоездач Ланс Армстронг. Когато е на 25 години, той се разболява от рак, а книгата разказва за живота му преди това, за борбата с болестта и за част от успехите му след това. На български книгата е преведена като "Пътуване обратно към живота", но нещо в текста ме провокира да я потърся в оригинал.

Казано просто така, книгата може да изглежда и тъжно-скучна. Но на практика тя е изключително увлекателна и в Америка и по света се препоръчва като наръчник за мотивация. Какво може да постигне един младеж, оцелял от последен стадий на рак, операции и химиотерапия, който преди това не е умеел нищо друго, освен да кара колело. Това е и книга за силната воля за живот, за ината, който може да бъде овладян и впрегнат в някаква градивна посока, за отказа да се предадеш, за яростта и агресията, които могат да бъдат контролирани и в правилния момент да ти дадат онзи тласък, който те издига над масата и те прави победител.

Навремето, след като оздравя, Армстронг спечели Тур дьо Франс рекордните седем пъти, като вероятно е един от най-проверяваните за допинг спортисти в света. Никога не е имал положителна проба, но това не попречи години след титлите му в Тура да бъде наказан, а титлите отнети само по показания на негови бивши съотборници.

Шосейното колоездене е гладиаторски спорт. Дори ако човек се е интересувал поне малко от съвременните състезания, той ще знае, че е напълно изключено човешко тяло да издържи на такива натоварвания, без подкрепа от постиженията на съвременната медицина. Дори и да успее един колоездач да пробяга в състезателно темпо 100-200 километра дневно, то обезателно ще трябва да му се помогне във възстановяването, защото това трябва да го повтори на следващия ден, и на по-следващия и така три седмици. И това само за една титла. Ланс по природа е бил супер атлет, а жестоките тренировки още повече са шлифовали това природно предимство - максималният му аеробен капацитет (VO2max) е нечовешки - 85, а в пика на кариерата му пулсът му в покой е бил около 34! Това са факти, които не са резултат от допинг, затова за голяма част от феновете на спорта отношението към Ланс Армстронг беше прекалено. Защото най-малкото той направи този спорт много по-популярен и запали огромно количество любители да го практикуват.

И макар да е бил такова чудо на природата и там горе някой да му е намигнал, дори Ланс има проблеми със завръщането към нормалния живот. Защото след болестта не започва автоматично да печели всичко, дори за момент хвърля кърпата и решава да се откаже завинаги от спорта. Вероятно само приятелите, майка му и жена му са тези, които носят отговорността за това постепенно да закърпят психиката му, за да може да си повярва пак и от развалина с пенсия за инвалидност, да стане истински гладиатор.

Ланс, за нас ти винаги ще бъдеш шампион!:)

- Why don’t you just quit?
- Son, you never quit.
***
If there is a defining characteristic of a man as opposed to a boy, maybe it’s patience. 

Мога да прескачам локви - Алан Маршал

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости.

Алан Маршал е австралийски хуморист от близкото минало, но вие това вероятно си го знаете. Превеждан е обилно още през комунизма и е бил доста популярен у нас.

Централната фигура в този негов автобиографичен роман разбираемо е самият той и борбата му с живота, след като като малък се разболява от детски паралич и остава сакат. Когато обаче си позитивен човек и отвътре повече ти идва да се смееш, а не да плачеш, дори животът с патерици може да бъде смешен, а когато околните видят как приемаш нещата, те също попиват от теб това ведро поведение, спират да те съжаляват и те приемат за равен. Или поне децата го правят, те са по на "ти" с емпатията.

Страшно приятни истории за детството на Алан във фермата, където баща му обяздва коне, а той ходи за риба с приятели, да ловят зайци с примки, да гледа конете, а чат-пат и да ходи на училище. Премеждията му в болницата, с патериците, по-късно с инвалидния стол, как тайно се учи сам да плува и да язди пони. За всички симпатични хора и животни, за природата, скитниците, песните.

Втората половина от книгата му е вече като току-що дипломиран счетоводител, който се мъчи да си намери работа в големия град, където се сблъсква челно с предразсъдъците на възрастните. Горчив опит и унизително отношение, които обаче вероятно са били нужни, за да се кали волята му и да придобие нужния за писателското поприще широк поглед върху хората и отношенията им.

Когато чета хубави книги за деца никога не мога да се начудя как някои хора и като възрастни още помнят начина, по който разсъждават децата. Това го намирам за изключително интересно и дори обикновени случки започват да ме развеселяват и ми е много интересно да ги чета.

Въобще, Алан Маршал е голяма работа и няма да съжалите, ако посегнете към негова книга. Гаранция!:)

По-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкочанена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми,  че е мъртва.

***

Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка "Джилспай", възкликна: "Тези ботуши са божествена работа." Затова смятах, че Исус носи ботуши марка "Джилспай".

***

Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.

***

Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.

***

Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.

***

Когато Алан слушаше как дърварите си говорят за живота:

Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии, конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко... - той махна презрително с ръка.