Сестри - Даниел Стийл

Някой ме попита защо съм почнал да чета женски книги, а аз даже не можах да обясня каква е тази, щом не е женска. Най-кратката версия вероятно би била, че това е книга за едно семейство с четири големи дъщери. Да, всъщност това я прави доста женска.

В тази книга няма нищо невероятно, изненадващо, странно. Тя разказва плавно и равномерно за напълно делнични неща в живота на едни обикновени хора. Е, в самото начало имаше една катастрофа, която остави сестрите без майка, а едната от тях ослепя, но това беше само нужното побутване, което да промени досегашния им живот и ние да проследим какво ще стане с тях. Могат ли четири големи жени, всяка с живота и професията си, временно да заживеят заедно, за да се опитат да помогнат на пострадалата, и какво ще стане с баща им, който е бил болезнено зависим в ежедневното си съществуване от жена си?

Наистина гледната точка, от която са представени героите и действието като цяло, е малко по-различна, отколкото ако разказваше мъж и героите бяха братя, но това е само забележимо, без да прекрачва в дразнещо. Нормалността на разсъжденията и реакциите на героите е като живителна струя, която успокоява читателя и потвърждава собствените му подозрения и съмнения в подобни житейски ситуации. Чрез героите си Даниел Стийл най-общо казва: "Не се притеснявай, това при теб е нормално, виж на колко други хора се случва, не е голяма работа, ще се справиш. Може дори да е било за добро." И на човек му олеква.

Наистина авторката и героините й обръщат доста внимание на неща като кой с каква коса е, с какви дрехи, как му стоят, на бижута и интонации. На срещи с мъже, кой колко яде, кариери, домашни помощнички, ревюта, адвокати по разводите. Неща, които са ми чужди или защото са твърде женски, или твърде американски. Но пак да повторя, защото е важно, разсъжденията и реакциите на героите са нормални и човек се успокоява, като вижда, че и други мислят като него.

Та така. Браво на Даниел Стийл, но ако може да ги пише по-кратки, би било още по-добре.:)

Бьорнстад - Фредрик Бакман

Нямам представа кой е Фредерик Бакман, защото умишлено избягвам да се информирам за модните имена. Схващането ми е, че ако някой пише добре, то написаното и след години ще е добро. По тази причина не мога да кажа "Бьорнстад" в типичен за него стил ли е, или е изключение. Обаче повече не искам да чета такива книги.

Да, довърших я, прочетох я за един ден и стоях до три през нощта, но в това имаше доста инат и нездравото любопитство като когато човек изпитва интерес да знае за нещастията на другите. А аз не обичам това.

"Бьорнстад" е малко шведско градче, затънтено някъде из горите, в което няма нищо интересно, освен хокея. Мъжете, децата, че даже и жените са обсебени от живота на местния клуб и лягат и стават със случващото се в него. Това е гледната точка, от която ни се представя действието, и как след години без каквито и да е успехи, най-после се е задало поколение младежи, които ще станат шампиони, след това градът ще живне с построяването на нови школи, зали, откриване на работни места и т.н. Още тук човек можеше да се сети, че това е абсурдна гледна точка (хокеят, та хокеят, голяма работа!), още повече, че в първото изречение на романа ние научаваме бруталния му край, както и че въпросният блян на хокейните фенове просто няма как да се случи. Романът разказва защо и как.

Със "защото" аз бях донякъде ок. Винаги съм любопитен да знам какво причинява нещата, с уговорката, че ако това ще събере деца, насилие и психопати в едно изречение, любопитството ми се изпарява яко дим.

Бакмановото "как" обаче вече ми дойде в повече. Не искам да вярвам, че цял град от възрастни хора могат да бъдат такива психопати, да мислят и да се държат толкова глупаво. Да, развръзката беше донякъде облекчаваща, но и там надеждата идваше все от различните: твърде млади, твърде пострадали, имигранти, обратни, алкохолици, наркомани, кой бит, кой изнасилван. Не, благодаря.

Ако всичко това беше на филм, щях да съм сменил канала отдавна. Цитати и препратки няма да има.

Кралят на зимата - Били Стефанов

Били Стефанов е млад автор, тази книга е първият му фентъзи роман, а може да се каже и сбъдната мечта. Повече за Били и неговия роман можете да прочетете в блога му.

Романът вероятно може да се определи като класически екземпляр от типа меч&магия. Норсевите (north и север, двойно, да е ясно) са яки, грамадни и огромните им оръжия не знаят прошка. Обаче не така опасни изглеждат те, когато срещу тях се изправи ужасната некромансърска магия на вещицата Кела, която има поставена специална задача. Ще може ли нещо да й се противопостави? Какво ще се случи с малцината герои, на които спонтанно започваме да симпатизираме? Защо и как ще се променят съдбите и характерите им? Злодеите раждат ли се или обстоятелствата ги правят такива? Може ли човек да се спре, когато веднъж е тръгнал по наклонената плоскост на злото?

Дори и непрофесионално око като моето беше в състояние да забележи, че това е творба-дебют с всичките бонуси и ограничения на понятието. От една страна я има свежата мисъл, която още не се е изчерпала от писане на безкрайни поредици, от друга страна липсва и школуваното писане, с което от една първоначална идея може да се стигне без проблем до вече споменатите безкрайни поредици. Компетентна коректорска и редакторска намеса е нещото, което видимо липсва, и което би подобрило още повече нивото на романа. И от самолет се вижда какъв мащабен щорм е бил в главата на автора, въображението му е завихрило няколко разновидности злодеи и пострадали от злодеи в разпознаваема структура, която ни води към еднозначна развръзка. Не са много фентъзитата, в които добрите губят с нокаут, а злото тържествува. Е, за финал имаше успокоителен намек, че вероятно това няма да е всичко, но все пак...

Всички достойнства на историята обаче биха могли лесно да бъдат пропуснати, ако човек още в самото начало се откаже да се бори с вадещи очите отделни елементи като неподходящ изказ на места, отнесени размисли на героите, които не допринасят с нищо към действието или атмосферата, а липсващите запетайките и пълен член пък са най-дребното, което не подобава на сериозно издаден роман. Но къде бихме стигнали, питам аз, ако не поощрим начинаещите автори, които имат хъса и смелостта да премерят сили с най-добрите на любимото си поприще? Когато никое издателство не смее да те подкрепи, когато си сам срещу пазара? Можете ли за миг да си представите колко трудно е това? Може въпреки съвпадението на инициалите Били Стефанов да не пише като Брандън Сандерсън, но все трябва да се започне отнякъде, нали?:)

Неочаквано за мен се оказа, че доста хора вече са прочели и коментирали книгата, като например Петър, Ради, My fantasy experience, Делиян, Донко и много други.

Успех, Били, и до нови срещи!:)

Водачът на керваните - Зейн Грей

Понякога човек може да се разочарова, когато чете книги извън възрастта, за която са най-подходящи. С тази случаят не беше такъв, с искрен интерес проследих житието на Клинт Белмент от невръстно момче, което пътува с родителите си към Дивия Запад, през всичките му перипетии на опасния и труден живот, загубата на най-близките, та чак до възмъжаването, когато ще се превърне в едно от най-прочутите имена сред ловците, траперите и керванджиите, което внушава сигурност и доверие.

На обръгналия на какви ли не брутални телевизионни гледки днешен читател романът може да се стори леко наивен или детински, въпреки всичките жестокости на съдбата, през които минава животът на „Бъф“ Белмент. Те обаче като че ли ни връщат към едно по-нормално русло, в което в ценностите и поведението на хората има доста повече стойност. Припомняме си, че достойнство, справедливост, смелост, отговорност са си едни доста важни и хубави понятия, особено ако възпитаваме подрастващи. А и за повечето възрастни не са никак излишни. Не бива да се подвеждате, че това е захаросан епос, в който на добрите винаги им се разминава и те никога не нараняват врага, а само човеколюбиво го обезвреждат. Не, това не е Карл Май, Зейн Грей не взима пленници. Който е влязъл в битка трябва да е наясно, че си е заложил живота, защото загубилите са само два вида: избягали или мъртви.

Когато на стари години чета уестърни, неволно все се случва да съпоставям какво се е случвало в България по това време - 1850 - 1870 г... Нелепо е, но обяснява например наличието на каубойски уинчестери в музеите за Априлското въстание.:)

Преводът на тази книга е от 40-те години на двайсти век, което ми даде по-интересен поглед върху езика от онова време. Индианците навсякъде фигурираха като "индийци", а американските имена на героите винаги завършваха на "е", когато са използвани като обръщение - Томе, Джиме, Клинте и т.н.

В заключение, това е доста приятна и дори възпитателна книга.