Нямам представа кой е Фредерик Бакман, защото умишлено избягвам да се информирам за модните имена. Схващането ми е, че ако някой пише добре, то написаното и след години ще е добро. По тази причина не мога да кажа "Бьорнстад" в типичен за него стил ли е, или е изключение. Обаче повече не искам да чета такива книги.
Да, довърших я, прочетох я за един ден и стоях до три през нощта, но в това имаше доста инат и нездравото любопитство като когато човек изпитва интерес да знае за нещастията на другите. А аз не обичам това.
"Бьорнстад" е малко шведско градче, затънтено някъде из горите, в което няма нищо интересно, освен хокея. Мъжете, децата, че даже и жените са обсебени от живота на местния клуб и лягат и стават със случващото се в него. Това е гледната точка, от която ни се представя действието, и как след години без каквито и да е успехи, най-после се е задало поколение младежи, които ще станат шампиони, след това градът ще живне с построяването на нови школи, зали, откриване на работни места и т.н. Още тук човек можеше да се сети, че това е абсурдна гледна точка (хокеят, та хокеят, голяма работа!), още повече, че в първото изречение на романа ние научаваме бруталния му край, както и че въпросният блян на хокейните фенове просто няма как да се случи. Романът разказва защо и как.
Със "защото" аз бях донякъде ок. Винаги съм любопитен да знам какво причинява нещата, с уговорката, че ако това ще събере деца, насилие и психопати в едно изречение, любопитството ми се изпарява яко дим.
Бакмановото "как" обаче вече ми дойде в повече. Не искам да вярвам, че цял град от възрастни хора могат да бъдат такива психопати, да мислят и да се държат толкова глупаво. Да, развръзката беше донякъде облекчаваща, но и там надеждата идваше все от различните: твърде млади, твърде пострадали, имигранти, обратни, алкохолици, наркомани, кой бит, кой изнасилван. Не, благодаря.
Ако всичко това беше на филм, щях да съм сменил канала отдавна. Цитати и препратки няма да има.
