сряда, декември 28, 2016

Зора – Октавия Бътлър

Първата и последна ядрена война на Земята е приключила. Единиците оцелели (главно от Южното полукълбо) са прибрани на кораба на появила се точно в този момент извънземна раса, която ги опознава, изучава и подготвя за момента, когато Земята ще бъде достатъчно излекувана, за да ги приеме обратно. И понеже на света няма нищо безплатно, цената на това спасение ще бъде обмен на генетична информация. Справедлив и равностоен. Това е единственото, което цени чуждата раса – нова и нова информация, която да й помага да се развива.

Дотук с голямата картина. Малката е за една от спасените, която спасителите са избрали да обучат първа, а тя да предава новополучените сведения на своите, да им бъде водач и да ги подготви за завръщане на негостоприемната дива Земя. Тук е конфликтът, който задвижва машината на основното действие – ако в една произволна самостоятелна група хора поставиш млада черна жена, която очевидно знае повече от другите и има някои странно нечовешки способности, какво очаквате да се случи. Точно така, и за мен беше въпрос на време хаосът да се разрази зрелищно и всеки признак за цивилизованост да се изпари като разлят бензин. Резултатите и в двата случая са еднакво взривоопасни.

Какво означава да си човек? Да не се променяш, да не се приспособяваш към променящата се околна среда, или точно обратното? Ако можеш да почерпиш ценни способности и да промениш тялото си, трябва ли да се откажеш, само защото ще си по-различен от родителите си? Как да съобщаваш неприятните истини на околните, за да ти станат съмишленици, а не врагове?

"Зора" е малко нетипична фантастика, ако изобщо може да се каже, че има типична такава. Не е нещо, което би се харесало, ако очаквате да има паякообразни извънземни, които нападат Земята, а ние стреляме по тях с автомати и ги побеждаваме с цената на една-две разрушени метрополии. Нищо такова няма, тук по-важни са отношенията между хората и бъдещето им, какво общуване може да се очаква, ако няма държава, водачи, правораздавателна или каквато и да е друга система. Ще се превърнем ли в диваци? Не знам защо, но някак ми напомни за феминистичните и еко творби на Урсула Ле Гуин. С тези причини си обяснявам и наблюдението, че книгата не се е харесала особено на по-младата публика, която още не е обръгнала на фантастични класици с уклон към философски размисли.

Октавия Бътлър е дълго пренебрегвана за издаване у нас звезда със световна слава. Отдавна и съвсем справедливо е наредена сред другите гранддами на фантастиката, а доскоро беше почти напълно неизвестна за българските читатели. Благодарение на усилията на някои запалени фенове и познавачи на жанра, дойде и нейното време. Ще се изненадате още колко много ревюта има из интернет за тази книга. Случайно или не блогосферата е била атакувана от вси страни (книжни блогъри като Жор, Книгозавър, Христо, Ради, ИринаМишо и много други доста са ме изпреварили с прочити още през 2013, когато е излязла книгата на български), но по някакви причини това се е оказало недостатъчно, за да се решат от издателство „Колибри“ да издадат и третия том от тази прочута поредица. Което е меко казано несериозно след всичките реклами и обещания – ще издаваме трилогия, ама накрая издаваме 2 книги.

Много точни са думите на Владимир Полеганов, който завършва предговора на книгата така:

Фантастиката често, а може би и задължително, работи с идеята за промяна. Добрата фантастика не просто показва промяната, ами разкрива механизмите й, самото случване на тази промяна. Това разкриване понякога има апокалиптичен ефект, но не идва ли точно от апокалипсиса най-силното гориво за тези механизми? Такова е усещането от прочитане на книга на Октавия Бътлър: ние, телата ни, световете ни са винаги на ръба, на сантиметри от стената, на крачка от завесата, а отвъд е ужасно и прекрасно и има място за всички ни.

Изводи: Хубаво нещо е да си мъж, ако си як и можеш да упражняваш насилие над околните, е още по-добре. Нека после някой да оспори аргументите ти.

Препоръки: „Колибри“, моля ви, посейте още малко добрини и издайте и третата част!

понеделник, декември 26, 2016

Спасителят в ръжта – Джеръм Селинджър

Забележително е как се променят възприятията и вкусовете на хората с годините. Преди половин живот книгата ми се стори интересна, макар и не гениална. Помня, че забелязах нещо очевидно оригинално и интригуващо, макар вече да съм забравил какво точно. Но със сигурност имаше нещо ценно.

За съжаление нищо такова не забелязах сега. Признах му други неща на автора - особеният стил, маниерът възрастен писател да ти разказва от първо лице от името на тийнейджър, да изглежда достоверно и да му повярваш. Да се потопиш в обърканата му детска глава и да потвърдиш, че да, наистина тийнейджърите са си такива. Езикът, претъпкан с модерни за тогава паразитни думички.

Обаче не ми хареса историята. Както и друг път съм казвал, аз харесвам да има някаква случка, а още по-добре е тя да бъде интересна, да намеря смисъл в нея и да почерпя нещо за себе си. Което е трудничко, когато четеш история за един богат 16-годишен лигльо, който е изключен от всички възможни училища, защото го мързи, та го боли. Ама не му се ходело на училище, не искал да чете по разните предмети. Дай му да снове с таксита насам-натам из Ню Йорк, да звъни на разни хора, да пие, да харчи за глупости, а през цялото време в бедната му зелена тиква да е пълна каша. История без начало и без край, объркани мисли, довели до объркани действия. Ако ставаше дума за истински човек, бих препоръчал да му спрат парите, да го запишат в държавно училище и да върши някаква тежка физическа работа всеки ден. Това е излекувало не един и двама такива шарани.

Както и да е, явно светът е имал нужда от това. А иначе Селинджър има и по-трезви текстове, които може да се припомнят скоро.

Аудиоверсията, която слушах, беше четена отново от благородната Стаси.

Ето някои други читатели с по-класически виждания за същата книга като един друг машинен инженер, Станислава и Ламота.

неделя, декември 18, 2016

Добросъците (приказка-игра) - Никола Райков и Мая Бочева

 
Най-новата приказка-игра, написана от Никола Райков и нарисувана от Мая Бочева, очаква място под вашата елха. Представям двамата като равноправни автори, защото картинките в детската книжка са неделима част от историята, а в случая от играта (детска книжка без картинки ще бъде също толкова скучна колкото къщите без дворове и гащите без джобове). Най-вероятно двамата не се нуждаят от представяне. Само напомням, че Никола вече има две издадени детски книги-игри с главен герой малкото таласъмче, а Мая ви е позната от списание „Дъга“и много други рисувателни проекти, последният от които е познавателен, занимателен и дори достъпен на английски:

Като тандем обаче Никола и Мая се представят за пръв път в „Добросъците“. И трябва да призная, че им се получава много добре, дори отлично, шест плюс! Пригответе се за много смешки-страшки с трима герои без опашки, а тъкмо фотьойлинката, прахоядът и елетрушката. Правилата на играта са ясни и лесни за следване дори и за тези, които вярват още в дядо Коледов. Само четецът трябва да има предвид, че приключението може да се попроточи. Нали е приказка-игра? Колкото прочита, толкова и истории.

сряда, декември 14, 2016

Егон и тишината - Емануил Видински

Историите от книжката са разделени на два цикъла и се предполага, че са писани през два различни периода от живота на автора. Духът на първия цикъл не ми допадна особено, някак отнесени текстове, трагични, полудяващи герои, неразбираеми за мен неща. Във втората част обаче имаше по-интересни разкази, като например онзи за Лайла и Халед. Е, финалът не ми хареса, защото просто го нямаше, а аз исках да разбера какво ще им се случи на тунизийците в Германия, но здраве да е. Хареса ми и онова за най-малката улица в София, защото се сетих коя е, пък нищо, че разказът се състоеше от едно-единствено изречение. А ако се чудите кой е Егон, "Егон и тишината" е името на последния разказ от сборничето. И той май не е особено с всичкия си, но пак е от по-нормалните.

Емануил Видински, ако щете вярвайте, наистина е от Видин и това му е истинското име. Немска гимназия, Германия, "Дойче веле", после пак в БГ - "Литературен вестник", "Култура". Участва в рок-групи, пише поезия, разкази и роман. И изглежда ето така: 
Отделна подробност е пък това, че "Жанет45" в моите очи има слава на твърде женско издателство, ако ме разбирате. Което може да бъде и положително, стига да си падате по разни по-поетични неща, неуспешни любови, пушещо-пиещи интелектуалци и други такива. Доброволно никога не се спирам на техния щанд.

Благодаря на Мишо от група "Модика", че ме просвети в тази така изискана литература, която иначе сам едва ли бих отгърнал. 

пп
Не знам дали е случайно, но при търсене на името Лейла Халед в гугъл излиза първи резултат за някаква прочута арабска терористка, която отвлякла пътнически самолет. Само споменавам.

вторник, декември 13, 2016

По панагюрски - Дида Гемиджиева

Това е малка книжка с илюстрации и общо 53 страници, в която има няколко истории, написани на панагюрски диалект. 

В горното изречение са изброени и предимствата, и недостатъците на четивото, а за по-интересно ще ги подхвана отзад напред.
  • Панагюрският диалект на мен ми е забавен, защото ми е роден и обичам да му се наслаждавам. Смешен ми е, а освен това е и нещо, което смятам за ценно.
  • Историите нямат почти никакви други достойнства, освен това, че са написани на автентичен панагюрски. Почти няма случка, няма герои, няма нищо, а само кажи-речи машинално насипване на купища местен езиков колорит, които даже на мен ми идваха прекалени. Дайте сега да изброяваме какви шантави думички знаем! Само че това не е речник, а претендира да има художествена стойност...
  • Малкият обем е плюс.
  • Илюстрациите на художника Стайо Гарноев са много хубави и са вторият съществен плюс в цялото произведение. Смешни ми бяха и чудесно пресъздават всяка историйка.
Това е.
Книжката е издадена с помощта на Община Панагюрище(?) и местния Лайънс клуб. Ако и едните, и другите случайно я прочетат, би ми било много интересно да чуя коментарите им.

понеделник, декември 12, 2016

Съветникът - Филип Калбуров

Това е сборник с интервюта, отчети, речи, обръщения и какви ли не други документи от работата на Филип Калбуров като общински съветник от БСП в Панагюрище. Книгата обхваща периода от 1991 до 2011 и има натрапващо се преобладаващ червен цвят на корицата. Текстовете биха представлявали интерес евентуално само за запознати с коментираните събития, които вече са останали далече назад. Днес вече други теми занимават панагюрци и емоциите около забравени вече дружества и общински проблеми може да им се сторят чужди. В характерния си маниер Филип Калбуров най-често не посочва поименно конкретните виновници за случвалите се през годините проблеми, но това вероятно е така, за да се спестят негативните емоции и да се избягват конфликтите, а не за да се скрива истината. 

Книгата има своята стойност и място в летописите на обществения живот в Панагюрище, макар и да е обърната към и концентрирана само около тези събития, в които главно действащо лице е бил авторът.

И нещо, което ми се видя особено ценно и даже направо нерешим конфликт:
(За общинските дружества) Непреодоляната до момента трудност е как общинският съветник от политическо лице да се превърне в солидарно отговорен собственик, при условие, че няма личен дял. 

вторник, декември 06, 2016

Пери Родан №1: Корпорация STARDUST – Карл-Херберт Шеер

Това е пълп фикшън – евтини книжки-списанийца, които са били на мода до към средата на миналия век, но в този случай са се наложили и утвърдили до нещо нетленно, което е над времето и пространството. Тогава е имало какви ли не – с военна тематика, супергерои, криминалета, уестърни, а този за Пери Родан е класически космически сай-фай. 

От 1961 до днес всяка седмица в Германия излиза нов брой на най-дългата фантастична поредица в света. Без прекъсване, 55 години. Над 2800 различни  книжки, над 2 милиарда продадени копия. Меки и твърди корици, комикси, електронни книги, аудио книги, филми и електронни игри, енциклопедии, изложби, конвенти – запълнен е целият спектър от форми, паралелни или последователни на основния източник – малките книжлета, съдържащи по една история за супергероя Пери Родан с големината на новела. По принцип поредицата май се категоризира като космическа опера, защото Пери наистина е със статут на супергерой, който винаги успява и се измъква невредим, пък макар и в историите да няма отказ от наука, дори напротив. 

Разбира се, целият този труд не е по силите на един автор и затова те постоянно се сменят, идват нови, завръщат се стари, гостуват звезди от жанра и е огромна чест да бъдеш поканен да напишеш един от броевете. Темите и предизвикателствата са очаквано много и най-разнообразни – близкия и по-далечния Космос, приятелите и враговете по разум, предизвикателствата пред (супер)интелекта и морала, космическите загадки, физиката и другите претенденти за званието „наука“, оръжията, мира, цивилизациите... Пери Родан не е море от теми и събития, а вселена.

Пери Родан №1: Корпорация STARDUST – Карл-Херберт Шеер

Историята в първия брой започва през 1971 с полета на майора от американските космически сили Пери Родан, който заминава със своя екипаж за историческо първо кацане на хора на Луната. Там обаче най-неочаквано се оказват откъснати от всякаква комуникация със Земята и заварват нещо огромно, което определено е рожба на чужд разум. В този момент приключенията им започват със 100 от място - контакт с представители на чуждата цивилизация, приети предложения за взаимопомощ, прибиране на Земята с един гостенин на борда и едно трудно за взимане решение - на кого да принадлежи цялото новопридобито знание.

Ето как се си представяли хората полета до Луната 8 години преди да се случи наистина:
  • Ядрено-химични двигатели с плутоний
  • Ръчна проверка на електрониката
  • Молекулярно уплътнена стомана
  • Изстрелване на цялото нещо от Земята, защото е много по-трудно и скъпо да се построи такъв кораб в орбита. Според книгата това би струвало колосалните $350 млн., а днес за толкова пари ние една отсечка от околовръстното на София правим, че даже и не ни стигат.:)
  • Дълбок сън на пилотите под наркоза до час преди полета, за да си починат по-хубаво.
  • Носене на огнестрелни оръжия на Луната, при условие, че не очакваш там да има друго освен камъни.
Пери Родан е изследовател, пилот, приключенец и страстен защитник на идеята за обединената планета Земя. Това е писано през 1961, а ние сега в една Европа за резил не можем да се обединим като хората, цепим се и си губим времето да реанимираме разпадащия се труп на национализма. Срамота!

петък, декември 02, 2016

Еманципирана магия – Тери Пратчет

Един ден, или по-скоро една нощ, в къщата на селския ковач от затънтеното планинско село му се ражда осми син. Работата е там, че ковачът също е осми син и съгласно преданието на новопоявилото се бебе му се полага да бъде магьосник. Ритуали са извършени, жезъл е връчен и чак тогава се установява, че бебето всъщност е момиченце. А жените не могат да бъдат магьосници, то си се знае открай време, само дето магията това не я интересува и тя вече си е там, вътре у новородената Ескарина Смит. Как ще се справи тя с магията, света и предразсъдъците и може ли изобщо?

В самото начало на фентъзи-образованието ми прочетох за еманципирането на магията и оттогава серията за вещиците ми стана най-любимата от историите за Света на Диска. Оказва се, че е било съвсем навреме, защото тя по принцип си се явява изначална – само №3 в поредицата – и предоставя основни сведения за деянията на магията и човеците в този свят. Защо жените стават вещици, а мъжете магьосници и каква е разликата.

„Вузев“ са издали това бижу още през 1994, когато аз още хабер съм си нямал от такава възвишена литература. По тези времена още не са превеждали имената на героите и Баба Вихронрав фигурира като Баба Уедъруекс, планините Овнерог са Рамптоп и други такива. А да, също така на едно място пише, че поотрасналата Ескарина била запозната с особеностите на междуполовото общуване, защото вече била помагала при раждания, както и да водят козите на коч. Което пише черна точка в досието на преводачката, защото ни праща директно при междувидовата любов. Отделно, че на друго място пък не различава силиций от силикон, но да кажем, че на това вече сме обръгнали, макар да си е все така неприемливо.

В крайна сметка реших, че има нужда от намесата на различни преводачи при поредиците, те ти дават така нужния поглед отстрани, защото човек свиква лесно с разкоша и започва да го приема за даденост. С подобна лекота приемахме и редовната поява на новите произведения на гения Тери, докато един ден и той не чу безплътен глас да му говори с главни букви. Защо тогава да не се върнем и да си припомним основите – ранните, зрелите, късните или просто които и да е от неговите книги? Какво от това, че го няма? Нима без него някой щеше да се осмели да пише забавно и мъдро фентъзи?

Аудиокнигата чете Стаси. Не знам коя е тя, но за всеки случай нека боговете от Главината да й помагат, за да прочете още книги на глас.:)

По-добри ревюта на същата книга има при Лонганлон, Ламот и Червенокосата лисица.

Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават.
***
 Разправят, че малкото знания били опасни, обаче от мен да знаеш - голямото невежество си е далеч по-страшно.
***
Днешните вълци бяха наследници на поколение, оцеляло само, защото се беше научило, че човешкото месо причинява и болка.