Зора – Октавия Бътлър

Първата и последна ядрена война на Земята е приключила. Единиците оцелели (главно от Южното полукълбо) са прибрани на кораба на появила се точно в този момент извънземна раса, която ги опознава, изучава и подготвя за момента, когато Земята ще бъде достатъчно излекувана, за да ги приеме обратно. И понеже на света няма нищо безплатно, цената на това спасение ще бъде обмен на генетична информация. Справедлив и равностоен. Това е единственото, което цени чуждата раса – нова и нова информация, която да й помага да се развива.

Дотук с голямата картина. Малката е за една от спасените, която спасителите са избрали да обучат първа, а тя да предава новополучените сведения на своите, да им бъде водач и да ги подготви за завръщане на негостоприемната дива Земя. Тук е конфликтът, който задвижва машината на основното действие – ако в една произволна самостоятелна група хора поставиш млада черна жена, която очевидно знае повече от другите и има някои странно нечовешки способности, какво очаквате да се случи. Точно така, и за мен беше въпрос на време хаосът да се разрази зрелищно и всеки признак за цивилизованост да се изпари като разлят бензин. Резултатите и в двата случая са еднакво взривоопасни.

Какво означава да си човек? Да не се променяш, да не се приспособяваш към променящата се околна среда, или точно обратното? Ако можеш да почерпиш ценни способности и да промениш тялото си, трябва ли да се откажеш, само защото ще си по-различен от родителите си? Как да съобщаваш неприятните истини на околните, за да ти станат съмишленици, а не врагове?

"Зора" е малко нетипична фантастика, ако изобщо може да се каже, че има типична такава. Не е нещо, което би се харесало, ако очаквате да има паякообразни извънземни, които нападат Земята, а ние стреляме по тях с автомати и ги побеждаваме с цената на една-две разрушени метрополии. Нищо такова няма, тук по-важни са отношенията между хората и бъдещето им, какво общуване може да се очаква, ако няма държава, водачи, правораздавателна или каквато и да е друга система. Ще се превърнем ли в диваци? Не знам защо, но някак ми напомни за феминистичните и еко творби на Урсула Ле Гуин. С тези причини си обяснявам и наблюдението, че книгата не се е харесала особено на по-младата публика, която още не е обръгнала на фантастични класици с уклон към философски размисли.

Октавия Бътлър е дълго пренебрегвана за издаване у нас звезда със световна слава. Отдавна и съвсем справедливо е наредена сред другите гранддами на фантастиката, а доскоро беше почти напълно неизвестна за българските читатели. Благодарение на усилията на някои запалени фенове и познавачи на жанра, дойде и нейното време. Ще се изненадате още колко много ревюта има из интернет за тази книга. Случайно или не блогосферата е била атакувана от вси страни (книжни блогъри като Жор, Книгозавър, Христо, Ради, Ирина, Мишо и много други доста са ме изпреварили с прочити още през 2013, когато е излязла книгата на български), но по някакви причини това се е оказало недостатъчно, за да се решат от издателство „Колибри“ да издадат и третия том от тази прочута поредица. Което е меко казано несериозно след всичките реклами и обещания – ще издаваме трилогия, ама накрая издаваме 2 книги.

Много точни са думите на Владимир Полеганов, който завършва предговора на книгата така:

Фантастиката често, а може би и задължително, работи с идеята за промяна. Добрата фантастика не просто показва промяната, ами разкрива механизмите й, самото случване на тази промяна. Това разкриване понякога има апокалиптичен ефект, но не идва ли точно от апокалипсиса най-силното гориво за тези механизми? Такова е усещането от прочитане на книга на Октавия Бътлър: ние, телата ни, световете ни са винаги на ръба, на сантиметри от стената, на крачка от завесата, а отвъд е ужасно и прекрасно и има място за всички ни.

Изводи: Хубаво нещо е да си мъж, ако си як и можеш да упражняваш насилие над околните, е още по-добре. Нека после някой да оспори аргументите ти.

Препоръки: „Колибри“, моля ви, посейте още малко добрини и издайте и третата част!