Линията на бляновете – Сергей Лукяненко

Всеки път се изумявам колко е голям Лукяненко. Феновете могат да хвалят като цяло всякаква продукция от любимите им писатели, обаче този наистина е нещо феноменално.

Изградил е много богат свят, който въпреки това е много лесно да бъде приет за ежедневна даденост. Множество раси, всяка със специфичните си особености, историята на епичната Смутна война. В центъра на действието е една революционна технология за безсмъртие (която работи само ако редовно си плащаш абонамента, разбира се), която една шантава раса е продала на един единствен човек за символична сума. Всичко това обаче леко избледнява и остава като обосновка и страховит фон, когато Лукяненко ни хвърли в боя и преследването. Изключително зрелищна работа! Напълни ми се душата с кеф и чак преля! Детайли в битките, в подготовката, в оръжията. Направо страхотия!

А иначе най-общо историята е, че на един наемен телохранител е обещан вечен абонамент за аТан (това е услугата за възраждането на човек, ако случайно му се случи случка и умре), ако заведе невредим сина на собственика на корпорацията до една не особено далечна планета. Звучи просто и безопасно, но пътят им беше осеян с много, ама много трупове, а нашето момче даде всичко от себе си, за да не спира да увеличава бройката. И нещата не приличат изобщо на плосък уестърн, а по-скоро на сайбър пънк с допинг. Или по-скоро напомпан до козирката с допинги. Има изобилие от бойни серуми, активни брони и какви ли не други фантастични военни технологии и дори една баба ветеран-терористка, която не се е оттеглила напълно от активна трудова дейност.:)

За мен начинът, по който пише Лукяненко, е образецът за съвременна фантастика. Неустоим и може би недостижим.:)

пп
И не на последно място, големи благодарности към Мишев, който ме уреди с книгата.:)
пп2
С една седмица закъснение се сетих, че си бях отбелязал места за цитиране:

Големите неприятности често започваха с дребни формалности.
***
Легни в Основата и си почивай -
за размисъл ще имаш време.
Бил си един, сега си много,
и заздравил се е светът...

Терминален експеримент – Робърт Сойер

Робърт Сойер има много приятен начин на разказване. Забелязал съм и у други „млади” американски автори (сещам се за Дейвид Брин, Нанси Крес, Стивън Кинг, разбира се), че така умело смесват личната история на героя с фантастичното допускане, че правят сместа изключително интересна за четене. Някакви такива похвати от приложната психология. Личната история те привлича да я следиш със сърцето си от човешката й страна, а фантастичната те предизвиква, защото умът не знае, а му се иска да допусне какво ще се случи. Така хем не ти е чуждо това, което ти се разправя (нали са хора с обикновени проблеми като мен и теб), хем са поставени в необичайна ситуация, с която човечеството не се е сблъсквало. Това последното го казвам с намигане към всички неориентирани, които си въобразяват, че всичко в световната литература отдавна вече е казано и написано.;)

Личният трус тук е свързан с изневярата на жената на главния герой и най-вече с последиците от това. Нещо, което е странно и необяснимо и за двамата, и за което пак и двамата ужасно се измъчват. Фантастичното пък е записването на човешкото съзнание в електронна форма. А щом веднъж едно нещо е приведено в такъв вид, логично е да може да му се прилагат copy, paste, edit, delete... Затвор ли е сървърът-съхранител за тази душа, след като органичното тяло с всичките му плюсове и минуси вече го няма, или това е абсолютната безгранична свобода?

Знаете, че когато човек играе на „Асоциации”, може да се избират различни тактики. Може чрез синоними да обясниш нещо, което има същото значение като помощните думи, може чрез тях да опишеш предназначението му, външният му вид или просто местоположението му. А може да затрудниш противника и ако опишеш някаква много специфична за предмета атмосфера чрез напълно странични думи. Този път моите цитати и вашите асоциации ще са повече от последната категория.

— Но нима безсмъртието не е скучно?
Двойникът се засмя.
— Прости ми, приятелю, но това една от най-глупавите идеи, за които съм чувал. Как може да приказваме за скука, когато си изправен пред предизвикателството да проникнеш в тайните на всичко, създадено досега? Никога не съм чел пиеса от Аристофан. Никога не съм изучавал някой азиатски език. Не разбирам нищо от балет или от метеорология. Не мога да разчитам нотите. Не мога да свиря на барабан. — Електронното копие отново се разсмя. — Искам да напиша роман, сонет и някаква песен. Да, отначало те ще бъдат ужасни, но в крайна сметка ще се науча да ги пиша добре. Искам да се науча да рисувам, да разбирам оперното изкуство и наистина да зная за какво става дума в квантовата физика. Искам да прочета всички велики книги, но и всички глупави боклуци на книжния пазар. Искам да науча всичко за будизма, юдейството и религията на адвентистите от Седмия ден. Искам да посетя Австралия, Япония и Галапагоските острови. Искам да отида в космоса. Искам да стигна до дъното на океана. Искам да науча всичко, да направя всичко, да изживея всичко. Безсмъртието било скучно? Това е невъзможно. Дори времето, през което е съществувала цялата вселена, няма да е достатъчно да направя нещата, които искам.
***
— Единственият вид ад, който мога да си представя — отвърна Дух, — е да премина през вечността, без непрекъснато да откривам създаване на нови връзки, без да разглеждам нещата по нов начин, без да си доставям удоволствие от абсурдността на икономиката, религията, науката и изкуството.
***
Хуморът е ответната реакция спрямо внезапно образували се неочаквани от никого нервни мрежи.
***
Лицето й беше широко, с архипелази от лунички по двете бузи.
***
... и почувства особен прилив от чувства, онази дива смесица от щастие и тъга, която беше и биологическа, и интелектуална, и на тялото, и на ума — онова диво, непредсказуемо чувство, което винаги е живо у човека.
***
Изкуствената еволюция бе имала нужда от много време, за да създаде организми, действуващи на този принцип; организми, за които моногамията беше най-успешната стратегия за оцеляване; организми, които процъфтяваха на основата на синергизма на две и единствено две същества, които се свързват в истинска връзка до края на живота си.

Небюла и Аврора (наградата на канадската SF и фентъзи асоциация) за 1995, такива ми ти скромни работи за толкова интересна за четене книга.

Удачно е да се поглъща на фона на Promises на Basia Trzetrzelewska.

Листопад - Решат Нури

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему...
Л. Толстой, "Анна Каренина"

Да започна с важните уточнения. Това е кратък и съдържателен роман от 1930г, не протяжен сапунен сериал от 2010г, а авторът е от големите имена в турската литература. На тези основания реших да игнорирам всякакви опити за омаловажаване на книгата от хора, които са противници на сериалите на общо основание или пък на новините на турски, да кажем. Защото това е просто една книга, която минава за класика.

Особен монотонен и може би по старчески леко сантиментален стил на разказване.

Беше оня час на деня, който можеше да натъжи и най-щастливите хора.

Отначало реших, че е недостатък на автора, но после ми просветна да обърна внимание на заглавието. Какъв е този листопад? За мен бяха две неща – животът на главния герой след пенсионирането му (есента на живота му) и прогресивното му вдедяване и нещастията, които сполетяват децата му едно след друго (падащите листа), разпадът на „здравото патриархално семейство”.

Интересно ми стана защо е толкова актуална историята. Оригиналната е писана, когато едни наши комшии са изживявали нещо, което се е смятало за край на мъчителния преход от феодална и силно религиозна страна към светска такава, богата на европейски права и свободи. Излиза, че днес българките гледат едноименния сериал в доста подобна ситуация. Само трябва да се замени „феодална” с „тоталитарна” и „религиозна” с „комунистическа”. Всеки се е нагледал на достатъчно материал за илюстрация на удачността на заменката. И то не само по страниците на жълтата преса.

Бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения.

Това е изречението, което за мен беше най-силната поука и полза от книгата, върху което ми се ще поразсъждавам допълнително. И да не съм чул повече комунистическите глупости, че бедността била добродетел.

пп

Голяма илюстрация на развалата сред дъщерите на Али Ръза беше, че организират домашни партита, на които се пускат плочи с джаз, а те танцуват с пропадналите си гости.

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин

„Погледна ли назад, загивам.“

„Игра на тронове” е първа част от доста известна фентъзи-поредица, кръстена „Песен за огън и лед”. Тя е едно от малкото фентъзита (и може би най-популярното от тях), в които няма почти грам магия. Виж, мечове има в изобилие. И друго го отличава от повечето конвейрни издания от този жанр – има издадени само четири тома от сагата. В Амазон книгата фигурира в графата Sex & Violence Fantasy Novels, което съм сигурен, че я прави привлекателна за маса читатели, но според мен идва леееко пресолена. Далече съм от мисълта да я сравнявам с къде по-женствени Властелини, Шанари, Нарнии или пък Землемории, добре е, че е по-мъжка и затова казвам само „леко”.:)

По принцип се дразня и не харесвам да ми се разказва за борби за власт и дворцови интриги. Доста по-приятни ми са описанията на битките, армиите и стратегиите им. Обаче тази книга като цяло ми се хареса, макар и да нямаше толкова бой, колкото обещания за него.

Всяка глава е кръстена с името на някой персонаж, който ще играе главна роля там. Това помага в ориентирането в многото и преплитащи се нишки. Така се дозират както симпатиите ни към любимите ни герои, така и отегчението ни, когато ни занимават с безинтересните нам простаци.

Джордж Мартин умее да разказва увлекателно и наистина е приятно да следиш как разгръща действието си. Някъде към средата на романа обаче го хванах, че е награбил толкова сюжетни линии, че просто е невъзможно в същата книга да завърши дори и половината от тях. Малко се разочаровах, защото си бях решил да чета само първия том. Сега вече не съм толкова сигурен.:)

Хареса ми идеята за заплахата от север и Вала – огромна изкуствено създадена преградна стена от лед. За яките типове в черно, които са се обрекли пазят света от истинското зло, докато другите на юг си играят смешни игрички на власт. Звучи убедително, та какво страшно може да дойде от юг? Най-много някоя заразна болест, макар че на този континент дори няма чак толкова южен юг. Но затова пък има сезони, траещи по десетки години. Момчета се раждат и възмъжават само през едно единствено лято. Тези летни деца са същите, които ще служат на Вала и ще трябва да спрат това, което ще дойде с най-суровата зима от много столетия насам.

Хубава приказка, смислена и достатъчно поучителна, че всеки да може да извади от нея нещо за себе си. А, и много приятен превод!

Лорд татко й я беше учил никога да не краде, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си спомни защо.
***
— Зимен хребет! — чу тя вика на Роб и лъковете въздъхнаха отново.
***
На него ще му изляза син срещу син и пак ще ми останат деветнайсет и половина, когато неговите измрат!
***
Той вдигна глава към нея.
— Кейтлин? — Гласът му беше чужд и далечен. — Децата къде са?
Винаги все това питаше.
***
Трудно е да се подчиняваш на човек, комуто се присмиваш над чашата.
***
Ние се придържаме към вярата, че който изрече присъдата, трябва да размаха меча. Щом си готов да отнемеш живота на човек, длъжен си да го погледнеш в очите и да чуеш последните му думи. А ако не можеш да го понесеш, то тогава човекът може би не заслужава да умре.
***
Какво е честта пред любовта на една жена? Какво е дългът пред докосването на новородения син в ръцете ти… или пред спомена за братовата ти усмивка? Вятър и празни думи. Вятър и думи. Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия.

И линкове за автора и книгата.

Факторът на Хадес - Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс

Поредната ненужно шарена корица заменям с оригиналната. Не че тя е някакво незабравимо произведение на изобразителното изкуство, но поне цветовете й са по-малко на брой и изглежда по-страшна.

Както впоследствие схванах нещата, ситуацията е била такава: Някоя си Гейл Линдс, професионална писателка на трилъри, е написала този роман, но името на Лъдлъм седи отгоре, защото книгата се пада първа част от негова поредица за приключенията на лекаря-командос с незабравимото име Джон Смит. И заслугата на доволно известния (най-малкото с историите за къде-къде по-готиния Борн) Робърт Лъдлъм е точно никаква. Предполагам, че е било някаква форма на франчайз.:)

Странно ми е защо издателство „Прозорец” не обръща внимание какво се получава като издание. На предната корица дори пише, че Гейл (авторката) е мъж. То, вярно, че с тия американски имена човек никога не може да е сигурен, ама все пак не е особено любезно...

Самият сюжет е лек и без особени размисли. Имаме зъл учен, който заразява света със смъртоносен вирус, за да може след това да направи милиарди от продажбата на съответното лекарство. Да, ама не. Като първа свидна жертва на чудовищния заговор пада гаджето на военния лекар Джон Смит (да бе, сериозно така се казва), който взима нещата присърце и ликвидира заплахата още след първия милион невинни жертви на вируса. Разбира се, налага му се понякога да прибягва до помощта на близки, роднини и съученици, които пък се оказват все топ агенти на ЦРУ, луди компютърни маниаци или просто командоси от британските специални части.

Много би отивало ролята на доктора да се играе от някой левент със сини очи като Долф Лундгрен, който първо бие, а после пита. За целева група ми се виждат подходящи учениците от 8ми клас на произволно взет механотехникум. Предполага се, че умеят да четат по-дълъг текст, но в същото време не се обременяват с излишно много сайънс.

И малко цитати, които сега ми изглеждат като извадени от друга книга.

В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод.
***
Разбра, че физическите предизвикателства не го блазнят – твърде лесно можеше да загуби.
***
Човек може да постигне всичко, стига да е достатъчно умен и последователен.
***
Всеки човек, който си струва, желае да си бъде сам господар. Гладът поддържа състезателния хъс.
***
Предприемачите по правило са лоши мениджъри. Много бързо се отегчават.


пп
Йее, ма то вече имало филм, минисериал с Мира Сорвино, която съвсем случайно ми заприлича на външен вид на авторката.:)

Игрите на глада - Сюзън Колинс

Върна ме в детските години. Щастливият край беше ясен от петата страница. Големият въпрос беше само точно как ще се случи и с какви жертви от страна на второстепенните герои. Абсолютно праволинейно действие, с много малки кривини.

Малко генномодифицирани насекоми и животни за цвят, малко всевиждащи високи технологии, за да се покаже върховенството на господстващата класа. Докато плебеите се държат в подчинение чрез глад и непосилен труд, патрициите тънат в охолство и живеят за едничките Гладиаторски борби, които се провеждат веднъж в годината. Останалото е екшън. Пък и какво друго да бъде!?! Героят ни се бори за оцеляване. Сега. На мига. Като порастне още малко ще зададе правилните въпроси и най-вероятно ще получи и правилните отговори (в съответствие с добрите пънкарски традиции).

По никакъв начин не се почуствах разочарован. Даже напротив. Поглъщах страниците със страшна скорост, предвкусвайки края, който... остана отворен. Ако в следващите части авторката наблегне повече на технологиите и обществото, вампирите ще дишат прахта и след някоя и друга година никой няма да си спомня, че е имало Бела и Едуард.

Спин - Робърт Чарлс Уилсън

Звездите угасват, като след щракване с пръсти - странен феномен. Няма паника. Всичко си тече по старому. Жертви няма, освен ако не броим падналите сателити и говорещите несвързано астронавти. Иначе казано - нищо, което военните да не могат да покрият. Видимата заплаха е оставена за развръзката. Дълго време изглежда, че само нощното небе е пострадало - обезличено от Октомврийското събитие. Почти незабележима промяна. В края на краищата колко често се случва на хората да погледнат към небето нощем. На фона на измиращите от глад африканци, Близкоизточния конфликт, ожесточената битка за икономическо надмощие в свят, в който ресурсите са на изчезване, това е нищо и никакъв микроскопичен дефект в пространството.

People younger than me have asked me: Why didn't you panic? ...
Why did your generation acquiesce, why did you all slide into the Spin without even a murmur of protest?
...
And sometimes I cite the parable of the frog. Drop a frog into boiling water, he'll jump out. Drop a frog into a pot of pleasantly warm water, stoke the fire slowly, and the frog will be dead before he knows there's a problem.


В хода на историята се установява, че краят на света се отлага за неопределено време. Никой няма идея с колко. Не е утре, нито след ден или два. Учените дефинират противника (Хипотетичните) и започват да бълват теории, а армия от религиозни водачи се надпреварват да интерпретират Писанията, в опита си да постулират Правилния Начин за Посрещане на Апокалипсиса. Целта е само една и пътят за постигането и е указан с купища знамения.

Насред мъчителното изчакване (отчаянието и търпението, особено на разказвача, са почти Ремарковски), яростното примирение и крайно болезненото вцепенение, сковало человеците, тримата герои успяват за един период от 30 години (или пък 300 милиарда години, зависи от гледната точка) да постигнат невъзможното - това, което всеки от тях желае най-силно. Естествено, всеки от тях плаща дължимото. Усещането накрая е, че цената си е струвала. Дори платилите с живота си, са възнаградени пребогато, нещо което много ми допадна.

Гениалното на книгата беше в непрестанното сръчно подскачане от личното към научното и от миналото към настоящото и обратно. Просто не оставше никакво време за почивка. Фактите бяха разпределени в двата конеца толкова прецизно и порционирани в кратички глави, така че в цялото да се навържат в перфектна нишка, без нито един дефект.

Разкошно разказана вдъхновяваща история! Заслужава си наградата. Безусловно.

ПП. Невронните мрежи започват да ми стават интересни.