Деветте дракона - Майкъл Конъли

Щастлив е онзи, който намира покой в себе си.

В този епизод Хари разследва убийство на възрастен китаец. Дядката имал магазин, сина му - друг, а според недомлъвките и записите на охранителните камери и двамата са били изнудвани да плащат рекет на някаква триада. Има заподозрян извършител, следва арест и тогава нещата образцово се оплескват. Хари хуква сам към Хонгконг да освобождава отвлечената си дъщеря, любимата му жена умира (да, точно така, Елинор Уиш отпадна от света на Майкъл Конъли), а нещата стават все по-мътни, както в личен, така и в служебен план. Докато биехме лошите из емблематичния квартал Коулун, научихме, че името му в превод означава "9 дракона". Хари го ръгаха с нож, стреляха го с пистолети, биха го с юмруци и като цяло никой не беше особено любезен с него. Към края, когато хонгконгската полиция най-после започва да му дири сметка за многото трупове около него, за малко се мярка и Мики Холър, за когото добре знаем колко неприятно се държи с враговете на клиентите си.:)

Като цяло не е от най-типичните романи на Конъли, няма я характерната методичност на разследванията, Сънсет и Вентура са заменени от небостъргачите и лепкавата влага на югоизточна Азия. Евентуалната поука от неочакваната развръзка би могла да бъде да не се бърза и да се внимава повече, когато нещата станат лични, защото тогава човек греши по-лесно и по-фатално.

Слушахме „Седем крачки до рая“ от албума на басиста Рон Картър „Скъпи Майлс“, полския тромпетист Томаш Станко с „Душата на нещата“, както и малко Арт Пепър.

Сребърен куршум – Майкъл Конъли

  Всички лъжат.

Колкото и да е чудно, Майкъл Конъли продължава да пише на ниво, страшно високо при това. Героите му не се изтъркват, опасностите и обратите не стават предвидими, интересът и тръпката от проследяването на сюжета не спадат. Няма да забравя с какво трескаво бързане дочетох „Черното ехо“, а петнайсет негови романа по-късно се чувствах по абсолютно същия начин в края на „Сребърен куршум“. 

Тук историята за пръв път среща Мики Холър с ... Хари Бош. Какво е общото между тях ли? Ако сте били наблюдателни, може да се сетите и сами, ако не – в последните страници ще ви бъде казано ачик-ачик, докато гледате залеза на слънцето над Тихия океан и остров Каталина. Оказа се, че двамата не само работят от противоположните страни на правосъдието, но и живеят на срещуположните страни на един и същ каньон. Ако ви харесат тук, изчакайте да видите как ще си партнират и в „Отменена присъда“. 

Историята в резюме изглежда тривиална като за Холивуд – филмов магнат е обвинен в убийството на жена си и любовника й. Виновен-невинен-виновен-невинен-не е важно... Мики наследява този случай от друг адвокат, който лекичко е бил позастрелян. Опасностите и адвокатските хватки в съдебната зала са предадени с безспорна притегателна сила, но по-интересното, както винаги, е пътят. Начинът и стъпките, които предприемат героите, за да стигнат полека-лека до истината. С цената на нерви и рискуване на всичко, all in. 

Не липсва неизменното споменаване на саксофониста Франк Морган, както и на бунтовете по случая с Родни Кинг. 

С три думи: адреналин и удовлетворение.

Още за същия роман при Копо.

Най-важното умение за адвоката по наказателно право е да получава пари. Много ме бива в това.

Под игото – Иван Вазов

Донес ми омбрелата.

Не знам как е при вас, обаче на мен всяка година щом се запролети и спонтанно ми се дояжда зелена салата с репички и печено агънце, започва да ми се гледа „Петко войвода“ и ми се дочитат „Записките“ на Захари за Панагюрското въстание, както го нарича той. Тази година за разнообразие последните реших да ги сменя за „Под игото“ и се получи много приятна изненада. 

Обикновено хората четат този пръв български роман в невръстна ученическа възраст по задължение, когато даже още и хора не са. Най-редовно се случва да не разбират 100% от турцизмите и 99% от диалектните думи, от което им се губи голямата част от кефа. Останалото някакво удоволствие от приключенията изчезва яко дим, когато започнат да те питат със строг тон какво е искал да каже с този роман някакъв достопочтен старец с бели мустаци, който вероятно виси на портрет на стената в същия учебен кабинет. Представихте ли си колко е лесно да се погнусиш веднъж завинаги от тази иначе рядко весела и забавна книга? Е как после на стари години да ти се дочете? Нали ти е набито в главата, че вече знаеш всичко за Рада Госпожина и Бойчо Огнянов, които, апропо, са сред най-скучните и маловажни герои... 

Друго е като го четеш бавно, с наслаждение на всяка завъртяна фраза, всяка смешка. Да се спираш и да ги прочиташ някому. Да си изясняваш значението на думи, неизползвани от един век. Да оприличаваш свои познати на героите от книгата. Да си отбелязваш с подсмихване на ум как основните правила за писане на съвременни трилъри са били ползвани от един 37-годишен сопотчанин преди близо 130 години. Как лесно се запленяват умовете на читателите, когато им разказваш за свобода, любов, война, смърт, бедност и богатство... 

Може да ти направят впечатление и някои силно еретични (спрямо днешните масови представи, насадени от пълчища детски учителки и затъпяла жълта преса) помисли на героите, които се случва да се съмняват в смисъла на въстанието и дълбоко да съжаляват за избухването му. Да бързат един през друг да предават на турската власт разбягалите се въстаници. Да откупуват от турците селата си и да ги предпазват от разграбване и опожаряване. Все интересни неща, които вероятно сме забравили. 

Не е за пропускане и фактът, че сега четох тази рожба на 19тото столетие под формата на електронна книга и на четец, който повече прилича на нещо от 21вото. Нещата са се менили не само през април 1876... 

Цитатите дойдоха повечко, но пък са готини и подбирани с мерак. Да прощава, който не ги обича.:) 

Той беше целокупен човек на миналото. 

*** 

Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. (Указанията на доктор Соколов към Рада как да се отнася с нежелани ухажори.) 

*** 

Игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. 

*** 

По-мъчно натъкмиха декорациите, защото трябваше с малко разноски да се набави всичко. Те отидоха само за завесата, съшита от червен кумаш, и за да я украсят, поръчаха на един дебрянски зограф да изобрази лира. Излезе нещо като шестак, с който ринат сено. 

 *** 

Графът се прощава с Геновева, на която припада, и отива. 

*** 

Графът чете всичко това високо и хълца. Той плаче, той е отчаян, зрителите и те преживяват страданията му, и те плачат — някои с глас поимат. 

*** 

А този Мунчо, какво значат тия негови комедии? Мене хвана да ме издува. 

*** 

Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата. Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете — без венчавка, без благословия божия? 

*** 

Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ. 

*** 

Огнянов си скубеше космите. 

*** 

Чакай — спря той пак Стефчова, — той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда. 

*** 

Лошо нещо е смукателството без мярка — забележи поп Димо, като навири плоската. 

*** 

— Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара… та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат… Читаци няма никак още… Не се видят читаци, майка им стара! 

*** 

Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало“ вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма. 

*** 

Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите — срам, историята — престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха. 

*** 

На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия… 

*** 

Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?

Последните дни на вечността - Михаел К. Иволайт

Кой е Михаел К. Иволайт вероятно вече знаете, ако сте чели тази статия в любимото ни "Сборище на трубадури". Там може би сте видели и корицата на последния му сборник, в който авторът е събрал шест произведения, които най-общо може да наречем разкази. Такива разкази, които заемат общо 255 страници. И те наистина са нещо повече от разкази, не само по обем. Идва ми думата "визионерства", но не ми звучи достатъчно земна и обвързана с факти.

• "Човек-сянка" - Колко по-лесно е човек да бъде невидим в един свят, доминиран от вездесъщите информационни технологии. Ами ако този невидим човек е атентатор с опасна мисия?
• "Последните дни на вечността" - Времето - измерението, което почти изобщо не познаваме. Може ли да се окаже, че само по себе си едно пътуване със свръхсветлинна скорост може да погуби целия останал свят? Или да роди нови светове? Кой ще бъде творецът им? И всичко това в резултат от едно глупаво съревнование между двама млади мъже за сърцето на тяхна колежка от университета.
• "Време на Планк" - О, наука, дори ти не можеш да обясниш дали Адам и Ева са имали пъпове!:) Но както и да е... времето на Планк са онези първи няколко секунди след Големия взрив, за които не се знае нищо. Тогава са се появили законите, на които се подчинява нашата Вселена. В този период времевите и причинно-следствените връзки се разпадат, а науката е безсилна да каже каквото и да било. Възможно ли е такова нещо да се създаде изкуствено в някой адронен колайдер и какви ще са ефектите от такъв малък Голям взрив? Има ли изобщо разлика между малко и голямо на квантово ниво? Може ли светът изведнъж да се окаже задвижван и закрепен на нови природни константи? Какъв ще бъде този свят?
• "Няма да се уплаша от зло" - Отново млади учени в капана на фатална и тайнствена непозната жена. Създател на революционна нова технология за съхраняване и обработка на данни години наред работи по откритие, което баща му е направил малко преди да умре. Възможно ли е късовълновият фон, който ни обгръща, всъщност да е част от някакво важно послание, което някой е отправил специално за нас? Кой и какво е искал да ни каже?
• "Тържеството по случай смъртта ми" - Ако технически постоянното обновяване на човешкото тяло вече е възможно и на практика човек е в състояние да живее вечно, какво би накарало един от тези кандидати за богоподобност да пожелае доброволно да умре?
• "Смяна на караула" - Преподробна игра на еволюция с полунеочакван край.

По тази книга въздишах отдавна и затова искам специално да благодаря за благородния жест на Алмаака, който ме снабди с нея.:)

Родени да тичат - Кристофър МакДугъл

Защо ме боли кракът?

По принцип не обичам да чета такива книги. Писани от журналисти, които с характерния си евтин маниер обичат да грабват вниманието на публиката като премълчават това, което не им изнася, и патетично засилват ефектите от действително подкрепящите тезата им факти. Поддадох се обаче на рекламата, намалението на издателство "Вакон" и една от любимите ми теми - бягането.

Историите в книгата най-общо са две - лична и обща. Личната е за трудния път на един едър и възрастен американец към мечтата му да може да тича десетки километри наред в едно жестоко състезание, събрало някои от най-добрите бегачи на света. Общата е за неуморните бегачи тараумара, за вредата от модерните маратонки, за хората, бягащи супермаратони (50, 100, 150 km или повече), за еволюцията на хората, и май най-вече за удоволствието от тичането. Представяте ли си тази изчезнала вече форма на праисторически лов, в който хайката бяга и гони животното десетки километри, докато то не падне от изтощение, а хората могат да тичат още и още? Последното мен ме привлече най-силно, изкушението лично да докажа на себе си нещо неверятно - че човешкото тяло е най-съвършената машина на тази земя - и през цялото време да не спирам да се забавлявам. Да мога да бягам толкова дълго, колкото не може никое друго животно.

Предполагам, че ще бъде трудно човек да е достатъчно постоянен в такова начинание, но нищо не ми пречи да опитам. Това би могло да бъде едно от моите предизвикателства за 2014.:)

Ето тук можете да изгледате една реч на автора, изнесена на ТЕД-конференция, където в 15 минути разказва накратко цялата си книга.

Яжте така, сякаш сте бедни, и ще се виждате с лекаря си само на игрището за голф.