понеделник, ноември 24, 2014

Гласове от „Стършел“


Вестник „Стършел“ е много рядко и ценно явление. Успял е да затвърди своето стабилно съществуване през най-различните периоди на упадък и възход в България без да загуби стойност и ниво. Плеяда други уж сериозни вестници изгряха, залязоха и се забравиха, а само смешният и привидно несериозен „Стършел“ остана на своя пост да информира и критикува всичко важно в държавата. Няма майтап, изключително малко са местата в днешната българска преса, на които можете да прочетете коментар за важните новини в правилната им и обективна светлина. Барабар с прегледа на смехотворния ни печат, абсурдите в борбата на гражданите с държавата, карикатурите на Ивайло Нинов (и не само), който с три щриха създава моментално разпознаваеми физиономии, вицовете на последната страница (откъдето аз обикновено започвам вестника). Ами фейлетоните на четвърта и пета страница, пътеписите, самостоятелните книжки? На кого дължим целия този неспирен хумористичен бриз от нормалност? Сега ще ви кажа. През 1986 това са били:


Добри Жотев, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, Димитър Дублев, Йордан Попов, Румен Балабанов, Чавдар Шинов, Алекси Андреев, Любомир Кънчев, Румен Белчев, Христо Пелитев, Ясен Антов, Мирон Иванов, Георги Друмев, Любомир Янов, Валентин Пламенов, Кунчо Грозев и Сергей Трайков.

30-тина къси техни хумористични произведения са били записани на грамофонна плоча, като всеки чете своето. Неповторимо преживяване да чуеш гласовете им как акцентират на точния момент на комичното, което те лично са конструирали.

Благодарение на сайта „Грамофонче“ на филантропа Свилен Добрев съкровища като тези не са изгубени, а са цифровизирани и сега всеки може да им се наслади ето тук. Приятно слушане! :)

понеделник, ноември 17, 2014

Адски тъп – Томи Яуд

Каква е разликата между турист и расист? Две седмици.

Кой е Томи Яуд? Томи е една от най-големите звезди на немската комедийна сцена и то не от онези, които само претендират, че пишат оригинално, а никой не ги разбира. Той е от тези, които продават милионни тиражи. Логично и с право можете да предположите, че е млад (70-ти набор), и че има връзка с телевизията (сценарист е на ситкоми и предавания в Sat.1). Той е от тези млади комедийни сценаристи, познати и по нашите телевизии, които могат да си позволят да се подиграват с всичко свято за съвремения германец/българин. Дори и случайно да следите какво се случва в тези среди, Томи няма да го видите по писателски партита, да дава интервюта или въобще публично да се перчи с каквото и да било. Силата му е, когато седне да пише, а статията за него в „Шпигел“ е със заглавие: „Хронист на неудобството“.

Млада двойка се записва на организирана екскурзия до Намибия. Разочарованията и мрънкането започват още на летището при запознаването с останалите екскурзианти, които са, както при всяка организирана екскурзия, истинска менажерия. Главният герой Матиас (на галено Маце) също дава солиден принос към шантавостта на компанията, когато се сеща, че е забравил да капарира току-що намереното и тъй дълго търсено ново жилище. Да, ама в намибийската пустиня интернетът и мобилните услуги не са особено изобилни, да не говорим, че човек трябва да се бори и с разни адаптери, зарядни, ухажори на жена си, досадни провинциални типове и всичкото това тайно, защото не смее да признае на половинката си своя заплес. Сложни и пресложни планове се сгромолясват гръмовно, както обикновено става с такива като тях. Постепенно главният герой така задобрява в излагациите си откъм честота и сила, че в един момент вече и жена му не може да го трае. Така беше оплел конците, че ми заприлича на удхаусовите смотани стари ергени, които също така обичат сложните планове с благородна цел и самонакисването в ужасни неприятности като междинен резултат. По същата аналогия накрая, разбира се, всичко е цветя и рози, можете да не се съмнявате.

Книгата „Адски тъп“ (Hummeldumm) е обявена за най-успешен немски роман за 2010, а аудиоверсията й я чете лично Томи. В нея има доста диалект, езикови и расистки подигравки, както и бъзици с младите консуматори, митичните немски пенсионери, които пътуват по организирани екскурзии по цял свят и всяка друга достатъчно обемна група, за да е представителна и да се сетим кого иронизира. Всичко това я прави едновременно близка нам и също така труден клиент за превод и издаване в България.
 
Знайте също, че ако случайно някъде прочетете нещо за тази книга, тя най-вероятно ще бъде с друго заглавие. Това е така, защото оригиналното Hummeldumm няма единствен точен и еднозначен превод на български. 

пп. Ако мислите да я четете, моля ви, запишете се първо на една организирана екскурзия. После ще ви бъде адски... смешно, обещавам.:)

четвъртък, ноември 13, 2014

Плашило – Майкъл Конъли

Още едно попълнение от кратката поредица с журналистически разследвания на криминалния репортер Джак Макавой.

След сума ти години в „Таймс“ Джак е уволнен и докато си подрежда нещата за напускане и въвежда в работата заместничката си, решава да разчисти един последен материал – с убитата и заключена в багажника на собствената си кола стриптизьорка и уж справедливо обвинения млад гангстер. Обаче ето ти изненада – щом Макавой усеща, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат в очите на полицията, и влиза в дирите на истинския убиец, още в същия момент се оказва изолиран от света, с анулирани кредитни карти, изключен телефон, хакнат имейл и лишен всички други блага на електронната цивилизация. Убиецът освен, че идва от най-тъмното на мрака, е и безкрайно предпазлив, планирал е всичко и владее съвременните технологии на изключително ниво. Всяка заплаха се отстранява умно и дори се превръща в предимство. Тук вероятно може да вмъкнем това, че пияните Господ ги пази даже и в Америка, защото освен с късмет и някаква сила свише няма как да обясним защо на Макавой и Рейчъл Уолинг (агентката от ФБР, която работеше с Поета, нали помните?) на два пъти им се размина на косъм.

Малко се подразних на характерния за Конъли момент, когато при обграден убиец и приближаващи сирени на полицията, нашето момче не оставя нещата на професионалистите и вместо да изчака подкреплението, се втурва сам да залавя лошия. Нямам данни това някога да е донесло нещо добро.

Музиката в романа този път беше на The Doors, убиецът често си пускаше техни песни, от което вече Riders on the Storm не ми е особено забавна.

Изключително интересен и притегателен роман, който се чете максимум за два дни.

За по-детайлно представяне на историята може да надникнете при Копо, който всъщност ми я препоръча и на мен.

Задният двор беше толкова малък, че даже чихуахуа би се чувствала натясно в него.
***

Чувствах се като човек без дом и служба. Ала все още имах кола, а в Лос Анджелис колата е всичко.

понеделник, ноември 10, 2014

Старопланински легенди – Йордан Йовков

Историите на бае ви Йордан не ги бях поглеждал от ученик. Тогава ги четох, понеже нали е задължително, а не че чак толкова са ми харесвали. Малко лигави ми се виждаха, все на романтика, драматична любов и саможертви ми се струваше, че избиват. Още повече, че по принцип голяма част от разказите му като че ли са за равното, за хората от голямото добруджанско поле. А в тоя сборник, ако обърнете внимание, са все за планината - за Котел, Жеруна и тъдява. То и заглавието му такова, предполага истории за митични хайдути и други такива правилни хора. И ако човек си има някаква времеемка работа, като да речем гладене на пране или дялкане на дървени лъжици, не е никак лошо, ако вземе и си пусне една такава аудиокнига да му разнообразява тишината. А пък и тематиката на възрожденските истории някак се връзва с дървените лъжици.

Някои от разказите и сега ми бяха откровено неприятни, като например „Шибил“. Хайдутин, дето е изтрепал сума ти народ, и ще иде да се предава зарад една лигла. Ама хубава била, ама хубаво се смеела, дрехите й били скъпи - глупости на търкалета, кифла, да не е само тя?!

В „Кошута“ и „Божура“ разните несподелени любовни истории продължиха с все така прозрачен и отегчителен нещастен край. Вероятно обаче според Йордан Йовков така се полага на легендите – малко да бият на турски сериал по сладникавост и драматизъм.

Други пък ми харесаха без изобщо да се сетя, че и преди съм ги чел. Чисто ново усещане на удовлетворение от разказаните събития в „Най-вярната стража“, „Юнашки глави“, че даже и в „Индже”.

„През чумавото” ме подразни с пълната липса на логика и някакво разумно обяснение на събитията, а „Игликина поляна” макар леко да позаглади нещата, накрая остави същия неприятен дъх на непонятност. 

Най-случайно се оказа, че вчера също е била бележита дата – две години след Освобождението на този ден се е родил същият този Йордан Йовков. Такива дати вероятно могат да се разглеждат и като удобен повод за припомняне на позабравени класики, пък макар и леко спорни откъм наслада от прочита. Ако се престрашите, аудиокнигата можете да изтеглите безплатно от Либривокс ето тук, а текстът го има тук.

понеделник, ноември 03, 2014

Лорд Златен – Робин Хоб

Избий ги всички.

Установих, че четенето на фентъзи е за хора, които повече обичат самия процес на разказването. Фентъзи поредиците или нямат, или рядко предлагат отговори на въпроси от рода на „И какво ще стане накрая?“. Там край няма. А аз обичам да знам как ще свърши случката и разтягането и препълването на повествованието с не особено важни разговори и събития ме отегчава. Чета, за да видя какво ще се случи, а то нищо съществено не се случва.

В този том Фиц пак пострада почти фатално, намери помощници в Умението и смени няколко работни места. Скара се лошо с някои хора, с част от тях после се сдобри и все така продължи да кара без животно, с което да споделят Осезанието. Осезаващите от кралството се поукротиха и се постигна началото на някакъв мир и спокойствие. Някои хора научиха кой е Том Беджърлок, но засега това остана да виси без последици и всички дела и развръзки бяха оставени за третия и последен том от поредицата – „Съдбата на шута“. Самият Шут продължава да е все такава загадка, каквато си е от самото начало. Ще чета и последната, но вече ентусиазмът ми е бледа сянка на онзи от началото на историята за придворния убиец Фицрицарин.

Както Джордж Мартин обича (като всеки дебел човек) да описва какво са яли героите му, така пък Робин Хоб обича да пише какво са носили героите й, какви дрехи, украшения... То не бяха материи, цветове и шарки, накити, че даже и две суперзагадъчни татуировки, като цялата суета около външния вид на персонажите мен грам не ме интересува, но какво да се прави.

Споделеният товар е не само по-лек; той може да създаде връзка между споделящите.
***
Толкова много хора, и всеки иска да му отделиш време.
***
Хвърли се напред като ловджийско куче, намерило здрава почва под краката си.
***
Мъже. Ако завали супа, ще излязат навън с вилици в ръце.
***
Не отричаш, пускаш подвеждащи коментари и остроумия и окуражаваш човека да си състави погрешно мнение.