Гара за двама - Елдар Pязанов

"Когато филмът стане лош - виновен е сценарият, когато стaнe хубав - филмът е на режисьора." Братя Мормареви, 1993г.

За малко лятото да свърши, а не съм прочела до края нито една книга. Само табелите по пътищата, менютата в ресторантите и няколко КХП. Е, случи се с "Гара за двама". Сборник със сценарии, подписан Емил Брагински - Елдар Pязанов.

Героите са малко, но достатъчно. Не се връщаш на съдържанието да проверяваш на кое име каква роля отговаряше (авторите разбират, че театрите разполагат с ограничен брой артисти, но зрителите трябва да останат с впечатление, че събитията се развиват в голям колектив). Завръзката е допустимо абсурдна, не прелива в перверзен дадаизъм. А развръзката - като новогодишно шампанско - малко горчи, гъделичка, замайва главата, на здраве и честито! Между тях какво се случва няма да издавам:).

1. Ирония на съдбата или честита баня. Сигурно повечето сте гледали филма около нова година.

Есента попитах аз, где е тя, любимата?

Есента отвърна ми със проливен дъжд.

И дъжда попитах аз, где е тя любимата?

Рукнаха по-горестно сълзи изведнъж...

2. Пази се от автомобил (особено съветски).

3. Старци разбойници

Човекът, дето му се плаща да не работи, се нарича пенсионер.

4. Служебен роман

Дори в едно статистическо учреждение им интриги. Искам да кажа любовни. Пардон, най-вече на това място и такива интриги:).

5. Гара за двама (не знаете колко полезно е в някои ситуации да можете да свирите на акордеон...)

Народна култура, 1988. Приятно търсене.

Тайнственият убиец - Едгар Уолъс

Едгар Уолъс(1875–1932) си го представям да е бил от ония първи автори на криминални романи, които са прокарали основното трасе и отчасти са оставили у хората асоциацията за леко четиво, когато се сещат за жанра.
Спомням си и за някой от племенниците на господин Мълинър, който, докато пътувал с влак към провинциално гостуване си забравил наченатото романче в купето. А тъкмо бил стигнал до най-интересното, където Главорезът… И се беше принудил, горкичкият, да крои страшни планове за отнемане на същата книга от друг гост на имението, само и само да си я дочете и да разбере какво става накрая. Напълно го разбирам…

Аз започнах да го чета случайно и от скука. Но за късмет налетях право на едно от книжлетата му, което най-добре ми прилягаше на моментното състояние и настроение и много ми хареса. Ама наистина много!

"Тайнственият убиец" не е на чак такова ниво, но е много пивка и може да се потренира с нея, докато човек си чака транспортното средство. Предполагам, че е писана на един дъх и се чете също за толкова. Има купища недоизпипани неща, в превода включително, но за четива от тази непретенциозна порода това изобщо не решаващо. Има млада и обещаваща актриса в опасност, сериен убиец-главорез, възрастен благородник, който на младини е изтрепал стада от редки екзотични животни и ги е направил още по-редки. "Нашият" пък е отзован по спешност от строго секретна външно-шпионска задача и е натирен в провинцията да реши проблема. Има много действие, ама много! Аз точно това му харесвам и на автора, де. Просто взимаш и филмираш. Не е от ония кримки, където детективът си седи през цялото време в любимото кресло като пет пари в кесия и напряга сивите клетки, а пък кухи полицаи подприпкват наоколо и се правят на идиоти. Тука нашето момче тичаше, бореше се, дегизираше се, стреляше безпогрешно, разкри всичко сам и разбира се спечели мадамата. Има много герои, но не толкова, че да се омотаеш кой, кой беше. Тъкмо да има и предизвикателство за читателя да разгадава заедно с детектива.

Лека и освежаваща е като… не знам,... изстудена мента?

Хари Потър и Реликвите на Смъртта - Джоан Роулинг

Още от предишната, ХП6, бях надушил една много благородна инициатива на клуб “Хари Потър” в дира, където феновете веднага след излизането на книгата на английски, се бяха разделили на двойки – преводач и редактор, и си бяха разпределили главите от съдържанието. Резултатът от превода беше, че сума ти хора прочетоха книгата безплатно в интернет, и то месеци преди да се натутка официалната версия. Всяка глава беше със собствен стил, собствени грешки и собствена красота. От мерак го правеха хората и беше прекрасно!
Тази година бяха още по-експедитивни, аз – също. Проверявах по няколко пъти на ден, за да видя дали няма пуснати нови глави. Защо, ще попитате, не може да е толкова прекрасна, че да не изчака човек още някой месец, ако въобще я чете? Ами тръпката, ще контрирам аз?

Хареса ми като цяло. Със сигурност първата половина беше поразводнена за обем или пък терзанията на младия Потър не бяха предадени достатъчно образно, ако това е бил целеният ефект. Втората половина обаче си я биваше и авторката приличаше повече на себе си от предишните книги. Хареса ми също, че никой от най-първостепенните герои не погина, както гласяха слуховете. Ако аз пишех развръзката, от семейството на Лупин и Тонкс бих затрил само майката, но авторката очевидно обича всичко да върви в комплект и предполагам затова беше и кратичкият епилог, пълен с изпоженили се и наплодили се съученици. На възпитателния ефект, предназначен за невръстната публика, ще отдам това, че “добрите” използваха по време на войната и на финалната битка в Хогуортс само обезвреждащи, но не и убиващи магии, за разлика от привържениците на Сигурно-Вече-Ви-Е-Омръзнало-Кой. Намирам го съвсем подходящо за случая. Авторката се беше постарала и умело да включи възможно най-много ключови моменти и зарязани глухи улички от действието в предишните книги за обясняване и преодоляване на препятствията, възникнали пред Хари в тази книга. Тактически оправдано – обединява и придава завършен вид като ти припомня в резюме разни забравени моменти.
Малко по-епични моменти, повече приказност, разлъка на влюбени и други такива.
А, имаше тук-там и някоя смешка, винаги го ценя.

/Също ще се изкуша да натякна, че никъде нямаше намеци за коректни прически, оскубани вежди, за плитки дънки и въобще съвременни тинейджърски модни тенденции, за разлика от екранизацията, акцентираща прекалено силно на тази част, и която не възнамерявам някога да гледам доброволно./

Аз това четох. Ако някой е чел за Смъртоносни светии или пък нещо съвсем друго, то си е негова работа.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

Руско фентъзи чели ли сте? Аз не бях и бях много силно предубеден, а то пък какво се оказа. Странно добра книга, хубава до нереалност. В нея има толкова много любими за мен теми, че нямаше как да не ми хареса. Но пък на мен лесно ми се угажда, трябва в книгата да има само:

- бъдеще несъвършено;

- въпросът за намеса или не в делата на изгряваща чуждоземна цивилизация;

- може ли да бъде обективен и безпристрастен хлътналият дълбоко в новото си "аз" агент под прикритие;

- кое е за предпочитане - близка лична и лесна радост или постоянни жертви в името на далечна благородна и може би невъзможна кауза;

- прозрения, родени от вечно съмняващия се дори в себе си;

- справедлива кауза, благородни обноски и милостиво сърце у един и същ човек;

- тежки мечове, арбалети, червенокоса девица за спасяване и могъща черно-сива сила за надвиване;

- щипка високи технологии за вкус и стил у главния герой;

- приятни тук-тамъчета руска реч, прозираща през превода.

Трудно е да бъдеш бог. Трудно, но не и невъзможно. Аз отдавна го проповядвам това и ми беше много драго, че и братята Стругацки са на същото мнение.

Ето и една тяхна версия по въпроса що е добро и зло:

"Сега вече не ми е до теории, помисли си Румата. Зная само едно: човекът е обективен носител на разум и всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и това зло трябва да се отстранява в най-кратки срокове и на всяка цена."

Има и препоръки към съдържателите на хранително-питейни заведения:

"- Отлично! - каза баронът и хвърли на собственика няколко жълтици. - Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена."

И последно:

"- Същността на човека - дъвчейки бавно, говореше Будах - е в удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне."

А ето тук и един гачев прочит на същата книга.

Последният континент - Тери Пратчет

Тази книга не е за Австралия. О, не! Тя е за съвсем друго място, което по някаква случайност тук-там е малко... австралийско. И все пак... Няма проблеми, нали?

***

Пондър си знаеше, че не биваше да показва невидимите писмена на Ридкъли. Нали едно от основните правила е никога да не осведомяваш началника си с какво всъщност се занимаваш по цял ден?
Но каквито и предпазни мерки да измисляш, все някога шефът влиза в стаята, започва да ровичка и да мести разни неща по бюрото ти. И подхвърля смущаващи реплики:
- А, ти тук ли работиш?
- Май сложих на таблото за обяви бележка да не се внасят саксии...
- Как наричате това нещо с клавиатурата отпред?
***
- Като малък имах една книжка – намеси се Професорът. – Беше за един корабокрушенец на островче досущ като нашето. Мислеше си, че е съвсем сам, но един ден откри следа на пясъка. Имаше и картинка.
- Една следа ли? – изпъшка Деканът, който седна предпазливо и се хвана за главата.
- Ами да... Щом я видя, той разбра, че...
- ...на острова има и смахнат еднокрак шампион на дълъг скок? – довърши кисело Деканът.
***
- Я слушай – наежено започна деканът, - нали вчера претърсихме острова и установихме, че липсва библиотека. Нелепо е! Как ще свършим работата (построяване на кораб, бел. моя), без да поглеждаме в справочника?
- А... защо... да не опитаме направо? – заекна Старшият наставник. – Да проверим... кое се държи на водата, а кое – не.
- Ето, започнахме да си приказваме простотии...
***
Ринсуинд не бе запознат отблизо с жените. Голяма част от живота си прекара в завидно ускорение, а през останалото време си стоеше зад стените на Невидимия университет, където поставяха жените в една категория с тапетите и музикалните инструменти – интересни по своему и с несъмнена дребна, но не особено съществена роля в правилно уредената цивилизация.