Приказка за Тройката - Аркадий и Борис Стругацки

Ако купчината от руски комунистически нелепости има мащабите на планина и абсурдният бюрократичен произвол е един от върховете ѝ, то действието на тази книга се намира отвъд ръба му. Тази порочна система така умело е претопила всички никому ненужни, но за сметка на това всесилни администратори и чиновничета от царско време, след това ги е ъпгрейднала със злобата, популизма, безхаберието, нагаждачеството и възторга на профана от това да нищо да не вършиш, от теб да зависи всичко и да си постоянно зает, и след това ги е изстреляла в бъдещето. Точно така, в Тройката, за която става дума, няма нито разкрепостени шведки, нито традиционен конски впряг, а по подобие на отрядите на НКВД за политическа саморазправа и узаконен разстрел от края на трийсетте години служи за "утилизиране" на различните. Тук идва фантастичната част, в която на свои заседания Тройката от бъдещето разглежда случаите на самозвани изобретатели, извънземни, опитомен птеродактил, говореща дървеница, разумно мекотело на име Спиридон и много други кой от кой по-странни образци под критичния и насмешлив поглед на няколко млади научни сътрудници от измислен институт, които използват правилата на системата, за да я объркат и насочат в своя полза.

Книгата ми се стори колкото смешна, толкова и тъжна. Обяснимо ми се видя защо преди промените е била забранена и защо системата не е допуснала някой да я подиграва така очевидно. Написана е по толкова забавен начин, че има шанс да се хареса и на читатели извън все по-тесния кръг на запознатите с маниера на действие на властта през онези години. По същата причина навява и тъга в сърцата на същото малцинство, което би оценило иронията на това да обвиняваш извънземно в това, че е кулак, както и най-малкото с припомнянето, че в не толкова далечната ни история подобни самозвани тричленни групички за нула време са разстреляли без съд и присъда стотици хиляди човеци. 

Ала нека бъдем позитивни, това все пак е една доста весела книга, и ако умението на човек да се надсмива над несгодите е признак на висш интелект, нека не падаме по гръб и с усмивка и самодоволство да се порадваме на IQ-то си.

Книжката излиза през 2019 под номер 122 като много удачно предпоследно допълнение към епичната поредица "Галактика", а преводът и бележките под линия на преводача Милан Асадуров заслужават огромнейши комплименти.

Хотел "При загиналия алпинист" - Аркадий и Борис Стругацки

Изборът е основната тема в цялото творчество на братя Стругацки и тази книга не прави изключение. И както обикновено, контекстът на избора го прави сложен. Моралните парадигми са приложими, само когато са в една плоскост. Да следваме ли човешкият морал, да се водим ли по нов от усещане за необходимост или да ги смесим? Може ли един човек да избира за всички? Правилно ли е да се търси "доброто" в личностен порядък или студеният канон на всеобщата сигурност има превес? Сложно...

Отделни части на книгата ми напомняха на Удхаус, други на Дж. К. Джером, редувайки самоиронията с буржоазен хумор и май леко неуместни гангстер вметки. Персонажите са странни и целенасочено трудни за характеризиране, с очевидни няколко (но неразгадаеми) пласта, с което силно ми напомни като усещане на "Самотният октомври". Дори си има голямо, по не/човешки умно куче.

Забавна е думата, която до голяма степен определя книгата. До голяма степен, защото финалът идва изневиделица. А братята са много добри, дори когато става дума за това, как човек човърка нарочно раната си, така че никога да не зарастне.


Дано не срещна никого. Утрото е прекалено хубаво за двама.

Вълните усмиряват вятъра – Аркадий и Борис Стругацки

Увлекателна е и те кара да й вярваш. Добре е, че тази и предишната бяха толкова кратки. Бях започнал прогресивно да се изморявам и раздразвам от недомлъвки за „Голямата загадка”. В последните 20 страници пак имаше наситен опит да се обясни бързо и ясно всичко, което постоянно се заобикаляше в предишните 80. Подходът не е лош, премерено е колко може да носи тази празна загадъчност дори и най-запаленият фен, преди да напсува братята и да зареже книгата или да прескочи направо в края и да види за какво ще става дума.

Поставиха се някои интересни въпроси, от които за мен като че ли най-важен остана: Благата на боговете са вятър, който издува платната, но надига и буря.
Може да няма питанка, но си е въпрос. Трябва време, за да помисля върху него, а почти сигурно ще ми трябват и хора, прочели трилогията. Доброволци?:)

Малко несигурен останах, чудейки се как да тълкувам дори самото заглавие. Вятърът е заплахата и винаги е необходимо някой да се изправи над тълпата, за да бъде жертван за усмиряването й? Може би, а може би не, не знам...

Да разбереш, значи да простиш.
***
И притежаваше едно рядко качество за неговата възраст — не се разочароваше от несполуките. За него нямаше отрицателни резултати. Нещо повече, отрицателните резултати от разследванията го радваха точно толкова, колкото и редките положителни.
***
Вятърът на боговете надига буря, но той издува и платната.
***
От всички възможни решения избери онова, с което ще направиш най-голяма добрина. Не най-обещаващото, не най-рационалното, не най-прогресивното и, разбира се, не най-ефективното, а онова, което носи добрина.

Това последното за мен е новото „щастие даром” от Пикника. Дори сега ми се струва, че е по-добро. По-прогресорско е.

Бръмбар в мравуняка – Аркадий и Борис Стругацки

Стояха зверчета
Около плета.
В тях стреляха
И те умираха.

(стихове на малко момченце)

Има книги, в които се поставят само въпросите, а всеки читател да се оправя с отговорите както намери за добре. Тази не е от тях. В нея даже и въпросите са оставени на читателя. Чета я, чатя и разправям: „остават ми 30 страници, продължава нищо да не се разбира и е прекрасно”. Чак и на мен ми стана смешно.:)

Особена книга, по-загадъчна и предизвикателна от „Острова”. Обърква ме и ме привлича, което си е странна комбинация. Изглежда някак завършена в своята незавършеност като само втора част от нещо тричастно - трилогията за Максим Камерер – „Обитаемият остров”, „Бръмбар в мравуняка” и „Вълните усмиряват вятъра”. (Само с какви заглавия са последните две – поезия без рими!) Завършена е по онзи начин както се завършва серия от кратък сериал. Без да започва нова линия в сюжета 2 минути преди финала. Несиметрична, казва Алвинът. Така е, но според мен това само й придава чар и гарантира загадъчност.

Взех да чета какво са писали други хора в интернет за книгата и леко се изненадах. Ама какво са чели всички, та вътре аз видях съвсем различни неща. Защо се впускат да тълкуват това, което изобщо го няма?:)

Романът много ми хареса, но не знам защо в резултат от четенето братята увеличиха скоростта, с която препускат към обикновеното и се отдалечават от загадъчното и нестандартното. Всичко това е просто чувство и се случва само по магистралите на моето съзнание, разбира се. Вероятно е така, просто защото малко по малко започвам да ги опознавам.

Спойл:
Отзад напред книгата съдържа това. Хората намират инкубатор с оплодени човешки яйцеклетки, който е зареден и паркиран преди хилядолетия на някакво си затънтено място в Галактиката от Странниците – расата-загадка, която предшества всеки познат разум и която никой никога не е срещал. Клетките моментално започват да се делят. Решението на човеците е да отгледат тези ембриони, макар да не знаят какво ще се роди. Действието в книгата е години по-късно, когато на нищо неподозиращия камарад Камерер е наредено да открие един от тези галактически сираци. Какво е отглеждането на тези деца – мъдрост или глупост? Вълк в кошарата? Бръмбар в мравуняка? Най-точната проява на това да си човек?

И още по въпроса тук.

Много добре си спомням тази представа за света, когато всеки носител на разум априорно се възприема като същество, етично равно на тебе.
***
Според мен в това се състои цялата същност на прогресора: в умението категорично да дели тези, които са се изпречили пред него, на чужди и свои.

Обитаемият остров - Аркадий и Борис Стругацки

Прочетох го преди десет минути и се чувствам… объркан. Това ли бил прехваленият крайъгълен камък? Прогресори и странници, а? Идеи с дълбочина, морални дилеми, които никога няма да бъдат решени? Трудните избори на интелигентния и етичен човек? Не че нямаше такива работи, но бяха постни, нестройни, объркани. Кому бяха нужни много отклонения, глухите улички, които свършват никъде? Защо бяха пожертвани приятелите и жената, след като дори и кауза нямаше? Това ме дразни, защото цялата работа доби вид на плосък холивудски екшън, в който някой режисьор-новатор е искал да изпробва шантавите си похвати за представяне на действието, които съвсем очевидно за нищо не стават. Идеи има, ама защо така направо с багера бе, Стругацки, при интервенция с малко мотиче и лейка по-добре щяха да покарат…

Донякъде ми хареса нагласата на Максим Камерер при всяка ситуация, с която е съгласен, да се впуска с плам и да дава всичко от себе си като истински комсомолец. И това до момента, когато натрупа информация и разбере, че ситуацията е съвсем друга и мине на противоположната страна. И пак започва устремено да мачка и гази. Докато натрупа още информация и картинката му се изясни още по-добре и прегърне нова, съвсем различна страна и започне да дава всичко от себе си за новата кауза. И така до безкрай. Като всяка предишна я отписва без да се замисля, а всяка нова прегръща страстно. Може да звучи като “залудо работи, залудо не стой”, но има нещо доста примамливо в този стил на взимане на решения с горещо сърце… Най-вероятно е погрешен, но пак извиква одобрителна усмивка.

Прилича на книга, която скоро след написването е била издадена, а не е престояла години в разни чекмеджета като междувременно е била редактирана много пъти от различни хора. Най-обидното нещо, което ми идва на ум е, че романът не е нищо особено или дори е средна работа. Дразнещо е не толкова за мен, колкото за представата ми за това как и за какво пишат братята.

Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта.
***
Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно — на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и стремежите на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

Ето едно по-компетентно мнение.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

Руско фентъзи чели ли сте? Аз не бях и бях много силно предубеден, а то пък какво се оказа. Странно добра книга, хубава до нереалност. В нея има толкова много любими за мен теми, че нямаше как да не ми хареса. Но пък на мен лесно ми се угажда, трябва в книгата да има само:

- бъдеще несъвършено;

- въпросът за намеса или не в делата на изгряваща чуждоземна цивилизация;

- може ли да бъде обективен и безпристрастен хлътналият дълбоко в новото си "аз" агент под прикритие;

- кое е за предпочитане - близка лична и лесна радост или постоянни жертви в името на далечна благородна и може би невъзможна кауза;

- прозрения, родени от вечно съмняващия се дори в себе си;

- справедлива кауза, благородни обноски и милостиво сърце у един и същ човек;

- тежки мечове, арбалети, червенокоса девица за спасяване и могъща черно-сива сила за надвиване;

- щипка високи технологии за вкус и стил у главния герой;

- приятни тук-тамъчета руска реч, прозираща през превода.

Трудно е да бъдеш бог. Трудно, но не и невъзможно. Аз отдавна го проповядвам това и ми беше много драго, че и братята Стругацки са на същото мнение.

Ето и една тяхна версия по въпроса що е добро и зло:

"Сега вече не ми е до теории, помисли си Румата. Зная само едно: човекът е обективен носител на разум и всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и това зло трябва да се отстранява в най-кратки срокове и на всяка цена."

Има и препоръки към съдържателите на хранително-питейни заведения:

"- Отлично! - каза баронът и хвърли на собственика няколко жълтици. - Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена."

И последно:

"- Същността на човека - дъвчейки бавно, говореше Будах - е в удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне."

А ето тук и един гачев прочит на същата книга.