Историите определено не са детски. Героите не са тролове, а обикновени възрастни с житейски проблеми, които се блъскат и люшкат из бурите на ежедневието като отвързани лодки. Понякога, или даже май във всички разкази, тези главни герои са достигнали някакъв свой предел, някакъв ръб, от който нататък не се знае как и дали ще се справят изобщо. Понякога това са самотници, хора на възраст, които вече трудно се оправят сами. Понякога са хора с разбрицана психика, които капитулират пред проблеми, които за останалите изглеждат елементарни или пък направо несъществуващи. Понякога са си напълно здрави психически люде, които просто са твърде чувствителни, и емпатията им играе лоши шеги. Понякога са изморени от натрупали се дребни неща, които са изморили съпротивителните им сили, и те са блокирали пред последната такава дреболия.
Стори ми се, че Туве Янсон се опитва умишлено да търси и описва такива ситуации с такива персонажи. На места дори ми изглеждаше, че това е твърде претенциозно и насилено, сякаш нарочно ги вкарва в драми, които не са техни. Сякаш им казва: гледай сега какви проблеми мога да ти създам, без ти дори да заподозреш, че такава безобидна ситуация би могла да те обърка. Което пък мен ме учуди. Защо е нужно? Защо не успокои и не прегърна тези хора, защо не им предложи изходи и решения? Стана ми малко обидно заради тях.