събота, декември 30, 2017

Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада - Ено Рауд

Ено Рауд е естонски писател на детски книжки и затова името му е такова енигматично. През годините на комунизма книгите му придобиват голяма популярност в Източния блок.

Това е история за трима приятели със странни прякори, които се запознават, сдружават и пътуват с кемпер из околията, за да вършат добри дела. Те са възрастни, но дребни и някак симпатични и се държат малко по детски.

Направи ми приятно впечатление как тримата скитници се отнасят към котешкото племе - като цяло критично, да не кажа враждебно, даже в един момент сгазиха един от най-злите котешки водачи с кемпера.:) Ето как преди години правдата не е ставала жертва на политическата коректност...

Предполагам, че книгата става за възпитаване на малки бандити, които обаче да са достатъчно хуманни, та да имат милост към малки птичета, дори и те да са се излюпили в брадата на човека. Също така да помагат на възрастни дами, които са се заринали с котки, да спасяват градове от котешката напаст, от плъхове, крадливи свраки и въобще да бъдат социално отговорни люде. И периодично да съжаляват, че любимата им прашка не е под ръка, иначе, оо, иначе как щеше да си изпати врагът!

Предполагам, че такива герои, като тези в книгата, биха станали симпатични на деца и възрастни, които не задават много въпроси. За максимално положително възприемане на книгата не трябва човек да пита. Защо тези скитници живеят така, откъде намират пари за храна, бензин и други ежедневни нужди? Разболяват ли се, имат ли личен лекар? Защо не работят нищо? Защо се държат детински, като са възрастни хора даже с бради? Това не е ли малко съмнително? Но това все пак е приказка за деца и затова може би е излишно да питаме каквото и да е.

Когато домът е малък, сърце да е широко.

Поука:
Пиши писма и картички на приятелите си, те не са чак толкова много.

понеделник, декември 18, 2017

Играч първи, приготви се - Ърнест Клайн

В недалечно бъдеще кризата сред енергийните източници се е задълбочила дотам, че цивилизацията рязко е дала назад. Мнозинството от хората мизерстват, но за сметка на това достъпът до мрежата е все по-лесен и дори предпочитан. Вътре си анонимен и аватарът ти можеш да си го направиш какъвто си поискаш. Затова много хора на практика живеят във виртуалната среда на ОАЗИС и когато създателят ѝ умира, завещанието му става най-интересното нещо - той оставя на всички участници сложна загадка, а който я разкрие, печели цялото му богатство. Действието ни заварва на петата година от обявяване на състезанието, но още никой не е открил нищо от скритото във виртуалния свят съкровище. Докато едно момче от последен клас на гимназията случайно не прави първата крачка, която довежда до вълна от драматични събития, които ще променят много животи и ще дори ще прекратят някои от тях. Загадките на милиардера са все в духа на любимото му десетилетие - 80-те години на 20-ти век и за да могат да се справят с тях героите трябва да знаят из основи всички стари игри, филми и песни, които са формирали поп-културата тогава. Залогът обаче е прекалено голям, за да бъде оставено цялото занимание в ръцете на самотни романтични носталгици. Целият свят ламти за тези милиарди и е готов на всичко.

Отдавна отбелязана за четене книгата набързо беше набавена и погълната заради наближаващата спилбъргова екранизация, която се очаква през март, 2018. Както се казва, последен шанс за съставяне на собствено мнение преди някой режисьор да ни натрапи неговото виждане. Как се чете книга дебела три пръста? Ако е като тази е много лесно - започваш я в събота, четеш до заспиване, сънуваш я, а на сутринта в неделя ставаш по-рано, за да можеш да си я довършиш. И друг път ако ме чуете да мрънкам срещу дебелите книги, не ми обръщайте внимание.

Наскоро се сепнах, докато ровех безцелно в една книжарница, че всъщност в тези магазини/заведения/институции за мен няма нищо интересно. Как е възможно? Просто е, секцията за фантастика/фентъзи/трилъри не беше безкрайна, а в нея аз вече или бях прочел всичко интересно, или останалото не си заслужаваше четенето. В такива тъмни моменти на примирено отчаяние и светулката ти се струва като мълния. А тази светулка, "Играч първи, приготви се", на всичкото отгоре се оказа 99-то ниво, бронирана и въоръжена като за битка за края на света!

Не сте играли компютърни игри? Тази книга не е за вас. Играли сте игри с коли или пък някакви от рода ФИФА-МИФА? Съжалявам, не се брои.

Още ревюта на романа може да намерите при Блажев, Елена, Теми, Катя, Ирина, както и при много други млади души.

Кое е най-важното: Киберпънкът е жив!

събота, декември 09, 2017

Чамкория. Том 2 - Милен Русков

Едно ми направи впечатление - не пише книгата да има редактор. Има автор, художник, коректор, издателство. Аз не знам това добре ли е, зле ли е, но ми се струва, че така авторът, който и да е той, може да изпадне в пристъп на самодостатъчност и да започне да ги пише едни, каквито би ги чела от кора до кора само майка му, един вид. Понякога не е хептен лошо човек да го надзирават и направляват лекичко, особено когато се е обърнал към публиката.

А иначе книгата продължава да е съсредоточена върху размислите на героя-шофьор и да се развива предимно в неговата глава. Кое е добро, кое - зло, коя политика е хубава и коя - не, кой човек е читав и кой не е, коя стока е качествена, коя фирма е благонадеждна, разни леко отвлечени размисли на един опърпан битов философ от градски тип със средно образование от Механото. Няма справедлива кауза, няма интересни герои, действието е скромно, а диалозите забавляват тук-там. 

Поуката би могла да бъде да не се забъркваме с криминални дейности и личности.

Дано Милен Русков спре да пише за известно време, та да му се натрупа пак малко вдъхновение, защото ако нивото на интересност в книгите му продължи да върви така, аз трета негова книга не бих чел.

Мале, прост народ девически! У главата нема никой! Само южният ветър духа там!
***
Живей с лекота и в покой!
***
Добре че мъжете са толкова глупави, особено на млади години, иначе как щеха да живеят жените, немам представа!
***
Български интелигент и петолевка са едно и също нещо. Можеш да си купиш интелигент за пет лева. Българският интелигент е много продажен и много евтин. Това е така, понеже той всъщност нищо полезно не може да прави. 

четвъртък, декември 07, 2017

Последната империя - Брандън Сандърсън

"Последната империя" е първи том от поредицата Мъглороден, с която авторът придобива световна слава. Аз, както обикновено, изчаках да мине първоначална еуфория и щом независим авторитетен източник (Госта) потвърди качеството, се нахвърлих да чета. 

Оказа се доста приятна история с приключения, опасности, загадки и интересни герои, чиято съдба пленява читателя и не те оставя на мира. Светът съдържа огромна империя с едноличен властелин, който от 1000 години (буквално) контролира всичко и всички - благородници, църква и най-вече милионите роби. Има си млада и симпатична мацка за главна героиня, но и достатъчно екшън и почти никакви любови, за да не може авторът да бъде обвинен в мекушавост. Фантастичното зрънце се състои в уменията на някои хора (почти задължително благородници или техни издънки) да черпят супер-сили от погълнати малки дози определени метали, като процесът се нарича "изгаряне". Един им носи изостряне на сетивата, друг - сила и бързина, чрез трети могат да притеглят или отблъскват метали и т.н. Малцина умеят да боравят с по един метал, а единици са тези, които владеят всичките. Главните герои са банда мошеници, които се събират с благородната идея да бутнат империята и да създадат по-добро бъдеще за всички, изключая владетеля. В началото на историята дори самите те не вярват особено на плана на водача им Келсайър, но в хода на действието много неща се променят и наяве излизат истини, които никой не е очаквал.

Любопитни факти за автора: След две седмици на 19.12 Брандън Сандерсън ще има рожден ден, става на 42 години. На младини веднага след университета две години е служил като доброволец в Църквата на Исус Христос и светиите от последния ден в Южна Корея, което предполагам, че го прави мормон.

Поредицата Mistborn (Мъглороден) засега е обявена до осми том, който се очаква да излезе през есента на 2019.

"Шедоуденс" са класирали поредицата на осмо място в десетката си за най-добри фентъзита, за което обаче трябва да имате едно на ум, щом са класирали по-напред произведения като "Малазанска книга на мъртвите" и "Хрониките на Амбър". Да не споменаваме, че начело е "Песен за огън и лед", Хари Потър е последен, а други чутовни поредици дори не са се доредили на каквото и да е място.

Преди години по темата ревю е написал Блажев, както и Тери, Irein (най-подробно), Били Стефанов и много други.


четвъртък, ноември 30, 2017

Басни - Езоп

Едва ли има нужда да се обяснява какво са басните и кой е Езоп. Установих обаче, че е много приятно да се припомнят. Уж в тях всичко ти е ясно, макар и разказано малко по детски, обаче поуките им са като леки отрезвяващи шамарчета, прелетели през изминалите оттогава над 25 века.

Интересен и непознат факт (и не само според мен, а според Аристотел и други древни гърци) е, че Езоп е бил тракиец, родом от Несебър (тогава Месемврия). Бил роб, после освободен, заминал за Мала Азия, която тогава, за разлика от днес, е била символ на свобода и напредничавост.

Забелязах също, че оная история за Кубрат, синовете му и пръчките всъщност е била бая по-стара.:)

Изненадах се, когато видях кой друг е писал из блогосферата за Езоп и басните му, а не биваше. Горане, приятелю жарки, разбираш ти от качествена стока.:)

Един вълк съгледал агне да пие вода в един поток и решил да се нагости с него под благовиден предлог. Като застанал по-горе по течението, започнал да обвинява агнето, че му мъти водата и не му позволява да пие. А то отговорило, че пие с върха на устните си и че освен това не е възможно, когато стои по-долу, да мъти водата по-нагоре. Вълкът, като не успял с този довод, казал:
— Но лани ти обиди моя баща.
А когато то отвърнало, че тогава още не е било родено, вълкът му рекъл:
— Това, че ти успяваш да се оправдаваш, не значи, че аз няма да те изям.
Баснята показва, че при онези, които имат намерение да вършат зло, справедливата защита не може да има успех.
***
Елен, като бягал от преследващи го ловци, се скрил в едно лозе. Едва-що били отминали, еленът, смятайки, че най-после е успял да се укрие, взел да хрупа листата на лозата. Понеже листата затрептели, ловците се върнали и което е истина, помислили, че някое животно се крие в шумата, та убили със стрели елена. А той, умирайки, изрекъл такива слова:
— Заслужено пострадах! Не биваше да причинявам вреда на тази, която ме спаси.
Баснята показва, че тези, които причиняват зло на благодетелите си, биват наказвани от провидението.

петък, ноември 24, 2017

Зелки и царе - О'Хенри

На младини О'Хенри е обвинен (и до днес не се знае справедливо или не) за едни изчезнали суми в банката, в която работи, и след като тъстът му плаща гаранцията, той предвидливо не дочаква процеса, вдига си чуковете и изчезва в уютния и близък тропически Хондурас, за който тогава е известно, че не екстрадира. За шестте месеца там понаписва това-онова, включително определяйки местната идилия като "small maritime banana republic", което понятие бананова република оттогава се налага като описание за назаднали държавици, чието съществуване се крепи на щедростта на климата и природата.

Освен това тази книжка е интересна и с още нещо - твърди се, че тя е първият сборник с разкази на автора. Преди това той е писал доста, но все поотделно за вестници и списания. Написаното тук не е роман, но не са и самостоятелни разкази. Уж са отделни истории, но са така свързани, че трудно можеш да ги четеш поотделно. Формата била избрана нарочно, заради старата мантра, че разкази трудно се продават, трябва си роман. В сюжета се преплитат алчни президенти-еднодневки, бунтовници, които бленуват да станат алчни президенти, даже и един бос адмирал. Няколко авантюристи, една певица, лекар, който нищо не лекува, освен собствената си алкохолна жажда, и още персонажи, които се укриват от нещо или някого. За да си там - в задрямалата тропическа държавица, е почти задължително да си имал някакви проблеми (любовни, финансови, със закона...) и временно да си се приютил да поближеш рани. Естествено, рано или късно ти минава и се завръщаш в цивилизацията. 

Не бива да се бърза с четенето на тази книга. Хубаво е първо да се минат останалите томчета на О'Хенри, с които завинаги ще станем негови верни поклонници, и чак тогава с око на ценители да се върнем към сенките под палмите на измислената Анчурия, където ще си обясним това-онова. А може и нищо да не си обясним, а само да подремем в долче фар ниенте.:)

Книгата може да се намери като аудио такава на английски в Либривокс.

вторник, ноември 21, 2017

Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“
***
„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?
…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

понеделник, ноември 20, 2017

Почти безобидна – Дъглас Адамс

„Почти безобидна“ е пета книга от поредицата за Пътеводителя на галактическия стопаджия („Пътеводител на галактическия стопаджия“, „Ресторант на края на Вселената“, „Животът, Вселената и всичко останало“, „Сбогом, и благодарим за рибките“ и тази). Героите са общи и хуморът е от същата марка. Ако ви е харесал стартът на поредицата, ще ви хареса и тази. Ако падате от небето и не знаете кои са вогоните и какво е станало със Земята, най-вероятно нищо няма да разберете. Особено, когато е гарнирано с характерните смешки на автора.

Има нещо английско в типа хумор на Дъглас Адамс, както и нещо, което го отличава от този тип. Да, да редиш неподхождащи си неща едно до друго може да е смешно с нелепостта си, но ако го правиш постоянно и дори се задълбочаваш в това си заболяване, то в един момент (находящ се още в първата четвърт на книгата) има риск да си кажеш: Този пък на какъв се прави? Защото Дъглас Адамс винаги се движи на една малка, но решаваща крачка отвъд границата на приемливия абсурд.

Сега си припомних какво ми беше приятно някога в Пътеводителя, както и защо общото впечатление не беше особено положително. Разберете ме правилно, трудно ще намерите по-голям почитател на английския хумор, но това на Дъглас Адамс вече е прекалено.

Иначе става дума за това, че Пътеводителят е с нов собственик, като промените засягат пряко Форд Префект, Артър Дент и Трилиън, като последните двама даже имат... нещо важно помежду си.:) Някои прекарват години в изгнание и правене на сандвичи, щото друго не могат, други се блъскат из време-пространствения континуум и паралелните вселени, трети съчиняват спасителни планове, докато падат от н-тия етаж, има си действие, не е като без хич.  А „Почти безобидна“ всъщност е всичко, което е отделено като описание за една цяла цивилизована синя планета, когато подробните сведения от командирования там журналист минат през редицата редактори и коректори, от които всеки реже по нещо.

Аудиокнига. Качествена работа.


Първото нещо, което трябва да се знае за Паралелните вселени, казва Пътеводителят, е, че не са паралелни.
***
— Бях астрофизик, разбирате ли? Човек не може да е астрофизик, ако е срещал човек от друга планета с две глави, едната от които се прави на папагал. Просто не може
***
— Зная, че астрологията не е наука — продължи Гейл. — Разбира се, че не е. Тя е просто набор от правила като в шаха, тениса или… как се казваше странното нещо, на което играете вие, англичаните?
— Мм? Крикет? Самоненавист?
— Парламентарна демокрация. Правилата някак си са се оказали там, където са. Те нямат никакъв смисъл извън самите себе си.

понеделник, ноември 06, 2017

Ъгъл на разследване - Майкъл Конъли

Какво по-хубаво има на този свят от това да прочетеш на спокойствие и с кеф нова книга от Майкъл Конъли? Правилен отговор - две книги от Майкъл Конъли!

Това е първият и единствен сборник с разкази на автора. Писани са през различни моменти от кариерата му и това си личи най-малкото по това на каква възраст заварваме Хари Бош и с кой партньор работи в полицията. Приятни, кратки и бързо развиващи се историйки в любимия ни стил. Да, трилър-моментите няма как да се получат в такъв малък обем, но криминалните загадки и предизвикателствата за разкриването им са си там.

Историите не са непременно за някой от познатите ни персонажи, обаче веднага се набива на очи характерното за Конъли чувство на справедливост и дори възмездие. Без значение дали от ръката на някой детектив, или по странна прищявка на съдбата, но лошите винаги си получават заслуженото. Ами така де, иначе за какво изобщо да се борим с тъмнината?

Леко е странно да четеш къси разкази от човек, когото познаваш единствено като гениален автор, на когото обикновено му са необходими към 300 страници, за да развие божествената си дарба. В обема на разказа същите истории седят някак сбутани, духът им е пренебрегнат и звучат като че някой е преразказал роман, ама без вълнуващите обрати и задънените улици. Прекалено лесно се сещаш кой какво е извършил.

Но както и да е, изключително приятно беше да се попълнят някои дупки от липсващи тухли в стената на съграденото от Конъли през годините. Сега остава само да изчакаме новата реколта от 2017 - The Late Show и Two Kinds of Truth - и да се върнем в добре картографираните води.

понеделник, октомври 30, 2017

От погрешната страна на раздялата - Майкъл Конъли

Отново попиваме роман за Хари Бош и за разнообразие този път Ел Магнифико ни разказва история без убийство. Май. 

Както подобава и този път историите са две, надбягват се една с друга, преплитат се и те обсебват. С любимите ни персонажи става също леко двойнствено - уж романът е за пенсионирания детектив Хари, който е приютен на почасова работа в почти провинциалния участък в Сан Фернандо, ама е и за Мики Холър, който веднага се отзовава на помощ, когато нещата завиват в опасна посока. И уж е основно за почасовата работа на Хари, който издирва сериен изнасилвач на млади и стройни мексиканки, обаче голямата опасност идва заради разследването му като частен детектив по поръка на местен стоманодобивен и авиационен магнат, който е в залеза на живота си и се чуди на кого да остави милиардите си. За белите и за латиносите. Романът е за настоящето, но и за миналото, което го е направило такова. И за ген, който е запазил една специфична крива усмивка през поколенията.

Не знам как Конъли успява да пише толкова интересно вече толкова много книги с този главен герой, но това не е нормално. Четеш, увлича те и не можеш да оставиш книгата. Засмуква те във водовъртежа от загадки, предположения, детективски разкрития. Ето и няколко думи от извора по въпроса как се случват нещата в ЕлЕй:


Имаше някои дреболии, които ми направиха впечатление в българския превод, а може би не би трябвало да го правят. Например навсякъде да наричаме магистралите "автостради". Защо е нужно? Ами Ехо Парк? Той пък защо в тази книга фигурира като Еко такъв? А когато Бош спря до колата на Мики Холър и пусна "мигачите", да не би да се има предвид аварийните светлини? Защо имената на някои улици са оградени с кавички, а други не са? По дяволите, даже малкото име на Бош беше изписано по някакъв по-особен начин...

неделя, октомври 29, 2017

Чамкория. Том 1 - Милен Русков

Да, знам. Поддадох се на шума, модата, обещанията. Не ме съдете прекалено строго. Ама пък от друга страна по произведенията на колко нови български автори се правят веднага и филми?

"Чамкория" засега е една книга, разделена на два тома. Засега, защото чух слухове, че щяла да бъде преработвана. Затова не може да прочетеш само единия том и да разбереш какво се случва накрая, защото историята си е една и тя е кратка и не особено специална - един шоп кара рейс от София за Боровец и коментира през личните си поглед и преживелици актуалните събития от 1925-та година. Толкова, останалите 350 страници от първия том отново са авторови размишления, прекарани през шопската призма. Защо отново ли? Ми защото то и във Възвишение си беше де факто същото, с разликата, че там беше смешен езикът, имаше справедлива национална кауза и въобще светлина и съпричастност. Докато в "Чамкория" тези работи отсъстват, а бабешкият маниер на предаване на събитията си е все същият, да ме прощава бачо Милен за израза. Да, в някой епизодичен случай може и да е интересно какво си е помислил един шофьор на рейс за политиката, управлението, финансите или каквото и да е, но в обем от ДВА ТОМА мен като цяло не ме е... интересува особено! И то барем псувните му да беха интересни, а то тоя път никаква фраза, дето да я запомниш. Чак се чудя за аргументи защо изобщо да го започвам втория том, освен да науча какво ще стане накрая с бай Славе и Джина.

Разбира се, горното е само едната страна. Като всеки шлифован скъпоценен камък романът си има и много други страни с къде по-обективни плюсове от субективния минус по-горе. В художествена форма ми бяха припомнени и изяснени събития, които в учебника по история се предадени толкова нагъсто, че не можеш да им схванеш сента. Партии, правителства, войни, дати. А така ти става по-ясно. Има интересни герои, за които ти пука какво ще им се случи. Вярно, имената бяха в повечко, пък и все с малко и фамилия, но с малко повече внимаване може и да не се изгуби човек.

Много изследване и събиране на фактология за ония години е паднало. Не знам колко години се е готвил Милен Русков, за да разкаже тая история, но добре е попълнил и уплътнил картината. Светът му е толкова истински, че няма повече накъде, то не са имена на фирми, дружества, марки, които са примесени с общоизвестните факти примерно за атентата на комунистите в "Света Неделя" или засадата им срещу царя в Арабаконак. Не знам дали хората са говорили и са се държали така по онова време, но изглежда доста достоверно.

Мале, това млад мъж е голема простотия! Това е много просто същество!
***
Младо ли е, то е тъпо, това е положението! Може много да му чатка главата за некои неща, но пак е тъпо!
***
А ония преди изборите подкупят един, натиснат друг, и разцепят опозицията, а после с малко фокуси по бюлетините спечелват изборите. Па и всичко, що е нагаждач и кариерист, гласува за тех.  Бря, бачо Милене, за такива приказки днешната власт може и да не те бие в мазето на полицията и скоропостижно да те опакова в чувал, ама като нищо ще ти прати данъчни и прокурори, а пък жълтата ѝ преса такъв мръсен образ ще ти извае, че само най-заклетите фенки няма да те ънфолнат.

четвъртък, октомври 26, 2017

Приключенията на Том Сойер - Марк Твен

Този пост уж е за Том Сойер, но и не съвсем. Той е малко повече за едно друго момче в предучилищна възраст, пак от малко провинциално градче, което предпочиташе да си играе по улицата с котки, камъни, пластмасови индианци и въженца, вместо да се учи да чете. Караха го, упорито, но опитите с "най-подходящата за него" книга поне три-четири пъти завършваха все до:
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор. 

След това следва чудовищно дълъг пасаж от шест реда без никаква пряка реч. Признайте си, че и вие да бяхте, бихте се почудили дали изобщо си струва усилието, нали? Що за начало на детски роман е това? Години по-късно при някой от поредните прочити и препрочити ми просветна, че всъщност тази книга май не е предназначена само за настоящи деца, ами и за бивши, които обаче си спомнят това-онова. Оказа се, че авторът си го е казал в прав текст още в предговора, ама кой да ти чете:

Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.

Авторът,
Хартфорд, 1876 г. 

Самата книга е доста готина, още повече като се има предвид кога е писана, което е само поредно доказателство за гения на Марк Твен. Приключения за калпазанлъците на малките момчета вероятно ще се пишат и ще се четат докато свят светува, но всички следващи ще се равняват по г-н Твен. Това търсене на съкровища, бой с пришълци от други градове, дошли за ваканцията, суеверия и джобни ножчета, вирове, риба, първи стъпки в бизнеса, ненаучени уроци, момчешка чест - списъкът не е безкраен, но вероятно всички се сещате какви неща вълнуват малките момчета. Конкретно този главен герой си е специфичен. Може и друг път да съм споменавал, че самият Том ми е малко като Мики Маус - уж приключения, уж непослушен, ама все е най-добър и за пример. Виж, Хък Фин е друга работа, по-истински, затова и книгата за него ми е по на сърце. Но за нея - друг път.

Но стига толкова, вероятно има десетки други места, където да се прочете за какво се разказва тази легендарна детска книга. Този пост нали щеше да е и за един друг мъченик на книжовното поприще? За онзи, който подпираше глава на старата лакирана и леко паянтова маса между каната за вода, завита с розово покривче, и черковното календарче за актуалната година и сричаше първите редове с пряка реч от омразна книга с твърди зелени корици. От първия път не му се получи, но с годините нещата така се измениха, че тогавашното му "аз" никога не би повярвало с каква страст ще поглъща написаното смешно слово в бъдеще. Затова и вие не бързайте, оставете четенето на приключенията на Том Сойер за периода между падането на млечните зъби и поръчката на първите изкуствени. Обещавам, няма да съжалявате!

понеделник, октомври 23, 2017

Азазел - Борис Акунин

"Азазел" е първата книга от поредицата за перипетиите на колежкия регистратор Ераст Фандорин. Жанр - приключенско-шпионски. Епоха - малко преди освобождението на България. Място - главно Москва, после Лондон, но скоро и в други страни. Карети и телеграфи разнасят хората и информацията, а московската криминална полиция разследва защо млади, знатни и богати младежи изведнъж решават да се самоубият, като оставят крайно особени завещания. Всъщност на полицията ѝ е все тая, но на хлапака Фандорин, който от един месец работи там и само му дават да преписва красиво разни документи, всичко друго му е по-интересно.

Разследването му е наивно и нескопосано, но чрез късмета на начинаещия и неразумната си смелост той все пак успява да дръпне някои нишки от сложна паяжина, която е оплела не само Москва, а и целия свят. Да, няма да повярвате какви работи ще изскочат, какви безскрупулни убийци, двойни агенти, красавици, авантюристи, въжета и револвери! Барабар и едни фалшиви мустаци.

Книгата е кратка и се чете за отрицателно време, а Борис Акунин е истински звяр, когато реши да ви сервира изненади. Тъкмо ще си поемете дъх, че на милия ни и симпатичен Ераст Фандорин едва му се размина, и той го накисва в нова и още по-страшна опасност. За финал имаше известна лирична компенсация от страна на автора, но в характерния си стил дори там не се отпусна особено щедро, защото силният герой вероятно трябва да бъде каляван във всяка книга. Или поне така беше в "Диамантената колесница", която четох преди време.

Ще се чете още, а най-вероятно и всичко.

неделя, октомври 08, 2017

Кардинала от Кремъл - Том Кланси

2620 страници прочетени на един дъх от екрана на смартфон. Ето такива неща може да си причини човек, когато не му се чете нищо, и след жокер от приятел вземе та попадне на четвъртия епизод приключения на Джак Райън.

Знаете как Кланси обича да плете плетката си на няколко шиша, които привидно сочат в различни посоки, в хода на действието обаче читателят сам започва да се догажда колко по колко е 25. От една страна имаме напрегнати преговори между СССР и американците за разоръжаване в ядрената сфера при първия повей на Перестройката, развойна дейност в сферата на противоракетните щитове, лазери, спътници, дълбоко засекретени агенти и от двете страни, които докладват всяка важна стъпка, но в един момент "леко" се похлъзват, един афганистански майстор на Стингърите и няколко други междинни звена, чиито действия следим с особено внимание.

И даже да махнеш характерите на (кофти) героите, които изгражда да са толкова реални и интересни, Том Кланси е просто брутален в жанра с шпионските екшън-романи. Джак Райън е не само агент на ЦРУ, той прави анализи, участва в дипломатически мисии, съветва президента, а най-якото е, когато противно на всички очаквания се включва и в полевата работа. Рискува лично, действа, печели. Много ми хареса и тънката игра между разузнаванията, при която всяко действие, на която и да е от страните, задължително има откик на някоко нива у врага отсреща. Провокират се разриви, сприятелявания, заговори и предателства, рисковани импровизации и всичко това без пряка намеса, а само чрез побутване на някой и друг невидим лост, чрез слух или намек...

Разкошно беше, адреналин на едро, безценно. След съвсем лека пауза за отрезвяване нападам следващата!

четвъртък, септември 28, 2017

Тъмната кула. Стрелецът - Стивън Кинг

"Тъмната кула" ме грабна като филм и реших, че стига толкова съм го отлагал и трябва да пробвам и книгата. Нахвърлих се на първия том без много мислене.

Веднага ми направиха впечатление разликите с филма. В него беше дестилирано нещо много по-голямо! Стивън Кинг пише някъде из предговора или послеслова, че това е особена книга за него, която е обмислял и писал много-много години наред. Имал е разни по-големички идеи, които обаче за мое леко разочарование не са успели да намерят особено място в първия том. На мен ми се стори малко неясна, с недомлъвки и без ясна посока за следващите томове. Героите са общо взето само два, защото всичко друго, което се мерне, скоропостижно загива. Учудващо е и колко малко научаваме за двамата главни персонажи. Следим единия, гоним го, пътуваме, живеем и се борим с другия, но в края на книгата те са си почти същото толкова загадъчни, както в началото. 

Да, има някакви универсално интересни неща за борбата на доброто със злото, за променящите се характери, за жертвите и белезите от тях, но като цяло историята един човек да гони друг през пустинята не предполага и кой знае пък какви изненади. Особено ако не ти се казва защо точно го прави...

Доста се почудих дали да продължавам с втори том, просто защото в първи нямаше заложено на практика нищо (случка, герой), което да ме грабне и да искам непременно да знам какво ще се случи с тях. Затова го оставям да изчакване с неопределен срок.

четвъртък, август 31, 2017

Уравненията на живота - Саймън Мордън

Малко е неловко да се чете първа част на нещо много яко, след като вече си прочел неволно втората и общо взето си наясно какво ще се случи. Може да го сторите, за да се насладите на стила на автора и за да видите как точно ще се развият събитията. Аз поне го направих затова.

Новата фантастика, която чета напоследък, сякаш умишлено избягва съвремените теми и сайбърпънкарските нотки. Липсваше ми бързото и брутално действие, мащабността на събитията, смелостта в действията на героите и смелостта на автора да изгради образ на нещо толкова гигантско като изкуствен интелект. Е, всичко това ще го намерите в тази книга.

Главният герой е млад руски физик, който оцелява някак в лондонската Метрозона, и е на прага на революционно научно откритие. Почти неволно се оказва въвлечен в осуетен опит за отвличане на единствената дъщеря на най-могъщия японски (престъпен) бос (там и изобщо, защото Япония вече я няма). Това му създава както нови врагове, така и нови приятели, като всички те са толкова опасни, че ти се иска изобщо да не ги беше познавал. Да, дори и приятелите. Предизвикателствата за и без това болното сърце на Самуил Петрович дори не се изчакват едно друго, а в навалицата от опасности се прибавят Новият джихад на машините и напълно реалната опасност от ядрен удар в сърцето на Лондон. Дребна, но решаваща компенсация Сами получава в лицето на 19-годишната амазонка, която впечатлява неясно с какво, но която застава на негова страна и го брани до дупка от плъзналите ужаси.

Та така, уверих се, че и първата книга е била супер и спокойно мога да се насоча към третата. Някой ден.

пп.
Имайте едно на ум и се пазете от машините. Добре де, това е трудно. Тогава поне от жени с катана.

сряда, август 30, 2017

Дунавският лодкар – Жул Верн

Приключенска история от лятото на 1876 в най-добрите традиции на жанра. 

Русенски рибар под унгарско прикритие неочаквано печели престижно риболовно състезание в Зигмаринген, Баден-Вюртемберг. Там той обявява и намерението си да преплува с рибарската си лодка Дунав по цялата му дължина чак до Черно море, като се прехранва само от риболов. Медиен шум и внимание съпътстват пътешествието, но това са по-бледите краски в картината, защото по-същественият акцент е върху: 

а) зверски потушеното въстание на българите от април същата година;
б) тайнствената и неуловима банда разбойници, която извършва дръзки грабежи по целия Дунав, и заради която е мобилизиран най-прочутият европейски детектив;
в) нещастната любов на един рус и синеок българин, който е принуден да бяга от турците и да остави младата си и много красива жена в родния им град, където тя е в ужасна опасност в лицето на местния злодей.

Произведението очаквано страда от класическите детски заболявания на жанра, ако изобщо на това може да се гледа като страдание – добрите герои са много добри, лошите са си лоши и заслужават всички нещастия, които ще им се случат най-накрая. Но докато стигнем до заслуженото тържество на правдата, добрият трябва да премине през множество изпитания за ума, физиката и морала му (побеждава в оспорвано съревнование, спасява враг от удавяне, бяга от затвора след нeзаслужен арест, спасява се от пиратски плен и т.н.), които ще ни убедят, че човек с такива положителни качества непременно заслужава да победи.

Българската нишка и пламенната защита на националната ни кауза трябва да е впечатлила през годините не един и двама млади читатели. Дори се чудя как така модерното днес притопляне на стара манджа като националната не е привлякло наново интереса на разни патреоти към книгата. Което не би било лошо, възпитателно е да се чете качествена литература.:)

Приятно беше да се прочете дори и извън тинейджърска възраст. 

четвъртък, август 17, 2017

Лешоядът е търпелива птица – Джеймс Хадли Чейс

Чудесен екземпляр на криминален трилър с приключенски елементи, професионални крадци, фото-моделки и психопат-садист.

Загадъчен африкански милионер има склонност да събира в частната си колекция скъпоценни предмети на изкуството, които краде от световните музеи. Предишният собственик на един конкретен пръстен на Борджиите обаче се оказва прекалено привързан към съкровището си, вика „контра“ и праща свои крадци, които да върнат пръстена от скритото в африканската джунгла имение на милионера. Трупата за обира е от разнообразни специалисти и се води от ослепителна манекенка, която трябва да омае чорбаджията. Да, ама не. Непредвидено изтичане на информация още в началната фаза на операцията довежда до неприятни усложнения на плана, включващи зулуски копия в гърба, заситени крокодили, задействани отровителски пръстени и други нетрадиционни видове транспорт към отвъдното. 

Стилът, в който е режисирано действието, може да изглежда съвсем леко нереалистичен, но ако си припомним, че произведението е романче, създадено за развлечение, нещата стават приемливи. Доволен съм, че и добрите, и лошите получиха каквото заслужаваха. Забавно беше и ще се чете/слуша още от автора. 

Аудиокнигата изразително чете Елена Кирилова.

Английската корица е била по-яка.

петък, август 11, 2017

Ех, магесническа му работа – Калоян Захариев

Това е забележителна книга, каквато не сте чели. Макар и да не стои като излят, романът е прекрасен, пък дори и да не достига висотите на Пратчет. (Защо го сравнявам ли? Вие да сте чели друго хумористично фентъзи? Точно така, и аз май не съм. Това ще бъде неизменната орис на всеки, който се пробва в жанра, и дори неволното сравняване няма как да бъде избегнато.) Но този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция  минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. Е, разбира се, интересно ми беше и дали ще спасят бебето Радостина, по петите на което, незнайно (в началото) защо, бяха плъзнали купища наемни убийци, че даже и един друг магьосник. Точно защо, как и кой ще ви е приятно да научите и сами, обещавам.

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“!:)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. Такива книги заслужават да попаднат във фокуса на голямо издателство, което да не жали човешки труд и рекламни средства, за да популяризира толкова забавно произведение на автор с толкова рядък талант. Тъй че, успех на Калоян Захариев и до най-скорошни срещи с героите му!:)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.


Книгата можете да получите в електронен вид тук, а още мнения за нея има в блоговете на БлажевMy Fantasy Experience, Талиесин, Неандерталеца и много други.

неделя, юли 30, 2017

Мегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

понеделник, юли 24, 2017

Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

сряда, юли 19, 2017

Говорящата кожа - Карл Май

Отново сборник с няколко разказа ("Джо Бъркърз, Едноокия", "Говорящата кожа", "Синовете на упсарока", "Отмъщението на ери", "Канада Бил", "Ибн ел’ ам" и "Черното око"), пълен с любимите ни герои на Карл Май. Ще срещнем Поразяващата ръка, Винету, Олд Файерхенд и много други повече или по-малко известни, но еднакво храбри, справедливи и направо безсмъртни уестмени, че даже и самия Ейбрахам Линкълн. Последното представихте ли си го - в края на деветнайсти век един немски писател на уестърни е бил дотолкова впечатлен от величието на Линкълн, че му е отредил главна роля в два от разказите си! 

Освен за тържеството на справедливостта сред враждуващите бели и червенокожи, тук ще прочетете и няколко истории за проблемите на чернокожите в по-южните щати, истории за наказани престъпници, самородно злато, което намира истинския си собственик, природни катаклизми и универсални човешки добродетели. За това как дори да живееш в пустошта, може да се държиш като джентълмен. За цвят има даже и малко лъвове от суданската пустиня.

Приятни за припомняне истории, които днес са незаслужено непопулярни. Да се надяваме, че сегашното "днес" не е представително в по-дълъг времеви хоризонт и качествени истории на майстори разказвачи като този ще продължат да се четат, преразказват и ще вълнуват младите сърца, защото хората и това какво ги впечатлява не са се променили особено през последните няколко хиляди години.

През 1978 аудиокнигата е прочел Енчо Енчев.

понеделник, юли 17, 2017

Машина за истории - Антология

"Машина за истории" е доста особена книга. Рядко ще срещнете по книжарниците нещо подобно - като жанр, идея, тематика, оригиналност, брой произведения и автори.

В този сборник са събрани победителите от последните пет години в ежегодния конкурс на електронно списание "Сборище на трубадури" на името на Агоп Мелконян за къс фантастичен разказ. Елитна подборка от вероятно вече близо хиляда състезавали се разкази. Но ако не сте за пръв път в този блог, на вас това най-вероятно ви е добре известно. Защо? Защото като член на журито на конкурса всяка година не пропускам да разпространя информация за новото издание и да се насладя на поредната порция качествена българска фантастика. 

Освен като любител на фантастичното и мелконяновското в тези произведения, аз особено много се радвам и на формата им. Обожавам късите разкази! Голямо майсторство е да си разкажеш историята в такъв ограничен обем и освен това да намериш място и за всичко важно като смисъл, случка, послание, език, герои, диалози и т.н. А ако успееш да вкараш и някакви интересни обрати, изненади и неочаквани завършеци, можеш да си сигурен, че читателите ще питат за още твои произведения. 

Всички тези разкази съм ги чел по няколко пъти, но въпреки това пак ми беше приятно да ги прелистя и в новото им хартиено тяло с великолепно идейна корица. Бонусите за читателите обаче не се изчерпват само с нея, защото литературната реколта на лауреатите за всяка от петте години е допълнена и обогатена с интервюта, спомени и други интересни текстове, всички посветени на живота и творчеството на патрона на конкурса - Агоп Мелконян.

Моят екземпляр от сборника имаше честта да бъде превърнат в безценен чрез автографите на някои от най-характерните автори като Далия Ал-Халил ("Свежа вода"), Явор Цанев ("Селцето"), Мартин Петков ("Този човек дойде от Земята") и не на последно място Яница Христова, чийто разказ "Машина за истории" се превърна и в емблема за целия сборник.

Несправедливо, а и направо невъзможно е да се изтъкне само един или друг разказ, прелестите им са разнолики, историите са стройни (да се разбира и като "кратки"), безгрижни и натоварени с очаквания за бъдещето, те приличат на снимка на випуск абитуриенти от някоя девическа гимназия. 

Дайте им шанс! Други читателски блогове вече отдавна го направиха: Приумици, Книголандия, Марио, Вальо... 

вторник, юли 11, 2017

Артас: Възходът на Крал-лич - Кристи Голдън

Това е поредна книга, която разказва частица от историята на Азерот – светът, в който се развихря действието на Уоркрафт. А тази игра няма нужда от представяне, в нейния фентъзи свят милиони запленени от магията на Близард по цял свят прекарахме блажени години.

Книгата ми беше полезна, за да навържа парченцата история, които вече знаех. Премеждия на герои, кралства, раси и империи. На цели континенти и даже светове.

В този том проследяваме живота на Артас Менетил, наследник на трона на Лордерон. След нахлуването на орките през Тъмния портал и падането на Стормуинд, Лордерон вече също не е остров на спокойствието, но все пак е място, в което старите ценности се пазят. Паладините служат на Светлината, младите слушат старите и кралството е подходящо място за израстването и възпитаването на истински силен лидер с правилни ценности, който да предвожда човешката раса в борбата им с Ордата. Изкушенията на тъмната страна обаче са навред и в хода на действието проследяваме как малко по малко у един добродетелен младеж с бъдеще покълва злото, което в края на краищата ще го превърне в Крал-лич – предводител на опустошенията на пълчищата на немъртвите.

Сблъсъци на воля, древни магии и могъщи оръжия озаряват пътя на Артас към Замръзналия трон. Убийства, измяна и предадена любов са най-малкото, което го чака. Епична история, променила съдбата на целия свят. Любезно ни бяха оставени не една и две открехнати вратички (като например съдбата на любимата ни магьосница Джейна), през които да се гмурнем към следващия том от поредицата.

Вятърът виеше като наранено дете.
***
Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото и фалшивата гордост. 


четвъртък, юли 06, 2017

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)


Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.
***
Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.


понеделник, юли 03, 2017

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.