понеделник, юли 24, 2017

Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

2 коментара:

stealth каза...

Трудно се чете, да. Но пък в крайна сметка останах доволен. Това за трилогията като цяло и идеите, които засяга.

Не знам до колко е вярно, но бях срещнал някъде мнение, че българският превод е леееко поокастрен като липсва нещо от сорта на 1/3 съдържание. Така и не проверих... така или иначе на английски не чета, а нов превод - ъпсурт :(

Стоян Христов каза...

За превода не знам, може и да има нещо, но като цяло и аз съм доволен. Най-малкото съм си набавил и последната част за посиняването на Марс.:)

За идеите - наистина екология и социално-политическите неща няма как да са толкова интересни и притегателни като универсални примамки от рода на любов и война, но и те си имат своите плюсове. Все пак трилогията на чичо Ким има славата на най-задълбоченото и реалистично художествено произведение за покоряването на Марс.