50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме
планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само
Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се
завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не
се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се
крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в
каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са
скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без
да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които
построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават
така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните
съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде
използван.
Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи
роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение
марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше
такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой
уби Джон Буун.
Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки
и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво
да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се
развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова
трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности
от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи
корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?
Повествованието отново върви с явно характерния за автора
странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли
Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е
била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича.
Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в
рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на
автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните
промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се
решат.
Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха
като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че
самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха
завинаги.
***
Властта е
половината от робството.
***
Просто благодари на
съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява
на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което
сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта
развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.
2 коментара:
Трудно се чете, да. Но пък в крайна сметка останах доволен. Това за трилогията като цяло и идеите, които засяга.
Не знам до колко е вярно, но бях срещнал някъде мнение, че българският превод е леееко поокастрен като липсва нещо от сорта на 1/3 съдържание. Така и не проверих... така или иначе на английски не чета, а нов превод - ъпсурт :(
За превода не знам, може и да има нещо, но като цяло и аз съм доволен. Най-малкото съм си набавил и последната част за посиняването на Марс.:)
За идеите - наистина екология и социално-политическите неща няма как да са толкова интересни и притегателни като универсални примамки от рода на любов и война, но и те си имат своите плюсове. Все пак трилогията на чичо Ким има славата на най-задълбоченото и реалистично художествено произведение за покоряването на Марс.
Публикуване на коментар